Робърт Лъдлъм, Патрик Ларкин
Отмъщението на Лазар (11)

Десета глава

Нощта се спускаше бързо над пущинака около Санта Фе. На северозапад най-високите върхове на планината Хемес червенееха, осветени от последните лъчи на залязващото слънце. Равнинните земи на изток вече се бяха потопили в настъпващия мрак. На юг от самия град огнени езици все още танцуваха зловещо сред развалините на института „Телър“, преливайки от оранжево в червено и жълто, докато пламъците се разгаряха непрестанно от счупени мебели и подпорни греди, разсипани химикали, натрошено от бомбите оборудване и телата на онези, които бяха затиснати вътре. Острата, задушлива миризма на дим тегнеше в хладния вечерен въздух.

Няколко противопожарни екипа бяха на мястото, но не ги допускаха, тъй като районът бе обграден от местната полиция и Националната гвардия. Нямаше никаква надежда някой да е оцелял в горящата сграда, така че никой не желаеше да подлага още хора на въздействието на наночастиците, причинили смъртта на толкова много активисти на Движението на Лазар.

Джон Смит стоеше неподвижно извън очертанията на кордона и наблюдаваше вилнеещия пожар. Слабото му лице бе посърнало, а раменете — отпуснати. Като много войници, той често изпитваше чувство на меланхолия след тежка акция. Този път бе по-лошо. Не понасяше да губи. Двамата с Франк Диас застреляха или раниха поне половината от терористите, но бомбите все пак избухнаха. Още не можеше да се отърси от ужасната гледка на хиляди хора, превърнали се в слуз и кости.

Кодираният мобилен телефон във вътрешния джоб на якето му започна да вибрира. Той го измъкна и отговори:

— Смит.

— Трябват ми повече подробности, полковник — каза направо Фред Клайн. — Президентът все още заседава със Съвета за национална сигурност, но скоро очаквам ново позвъняване от него. Вече му предадох предварителния ти доклад, но той ще иска още сведения. Трябва да ми разкажеш всичко, което си видял, и какво мислиш, че се е случило днес.

Смит притвори очи, изведнъж се почувства изтощен.

— Разбрано — каза той с мъка.

— Ранен ли си, Джон? — попита загрижено шефът на Първи секретен отдел. — Нищо не ми спомена и аз предположих…

Смит поклати глава. Рязкото движение предизвика болки във всяка драскотина и мускул.

— Нищо сериозно — отговори той, примигвайки. — Няколко порезни рани и драскотини, това е всичко.

— Ясно — каза Клайн. По тона му личеше, че се съмнява. Замълча за миг. — Подозирам, че онова, което имаш предвид, е, че не кървиш в момента.

— Наистина, Фред, добре съм — отвърна Смит, този път раздразнително. — Аз съм лекар, забрави ли?

— Добре — каза внимателно Клайн. — Да продължаваме. Първо, ти все още си убеден, че терористите, които нападнаха института, са професионалисти?

— Никакво съмнение — отговори Смит. — Тия типове действаха без грешка, Фред. Бяха наясно с процедурите в „Сикрет Сървис“, имаха същите оръжия и служебни карти, всичко до последната подробност. Ако истинският екип на „Сикрет Сървис“ не се беше появил толкова рано, лошите момчета щяха да се разхождат напред-назад из института, без никой да ги заподозре.

— До избухването на бомбите — предположи Клайн.

— Дотогава — съгласи се мрачно Смит.

— Което ни довежда до измрелите демонстранти — продължи ръководителят на Първи секретен отдел. — Общото предположение е, че при експлозиите е изтекло вещество с неустановен произход от някоя лаборатория — отровен химикал или по-вероятно нанотехнологични частици, които са станали неуправляеми. Ти беше внедрен да наблюдаваш лабораториите и техните изследвания. Какво мислиш, че се е случило?

Смит се намръщи. Откакто стрелбата и писъците спряха, той си блъскаше мозъка, опитвайки се да събере фактите в задоволителен отговор на същия този въпрос. Какво можеше да изтреби толкова много хора за толкова кратко време и по такъв жесток начин? Въздъхна.

— Само една лаборатория работеше върху изследвания, свързани с човешки тъкани и органи.

— Коя?

— На „Харкорт Биосайънсис“ — отговори Смит. Той описа набързо работата на Бринкър и Парих с техните нанофаги „Модел две“, включително последния им експеримент, при който бе убита напълно здрава мишка.

— Една от бомбите избухна във вътрешността на лабораторията на „Харкорт“ — завърши разказа си Джон. — Фил и Рави са изчезнали, вероятно са мъртви.

— Тогава това е обяснението — каза Клайн, леко поуспокоен. — Бомбите са били заложени умишлено. Но убийствата отвън са случайни, нещо като високотехнологична катастрофа.

— Не вярвам — каза решително Смит.

— Защо?

— По една причина, мишката, която видях да умира, нямаше признаци на клетъчен разпад — отговори Смит, премисляйки всичко отначало. — Не се случи нищо, което дори да напомня на гледката, която наблюдавах днес следобед.

— Възможно ли е въздействието на тези нанофаги да е различно върху мишките и човешкия организъм? — попита внимателно Клайн.

— Абсолютно невъзможно — каза му Смит. — Причината да се използват мишки при предварителни тестове е в биологичната им прилика с човешките същества — Той въздъхна. — Не бих се заклел, Фред, не и без по-нататъшни проучвания. Но моето вътрешно усещане е, че нанофагите на „Харкорт“ не носят отговорност за този мор.

Последва продължителна тишина от другата страна на телефонната линия.

— Съзнаваш ли какво би означавало това? — каза най-после Клайн.

— Да — отговори Смит. — Ако съм прав, че нищо от вътрешността на института не е причинило смъртта на всички тези хора, тогава онова, което терористите са донесли, каквото и да е то, е било пуснато умишлено, като част от хладнокръвен заговор за избиване на хиляди активисти от Движението на Лазар. А в това няма никаква логика.

Той притвори очи за миг. Олюля се. Едва успяваше да победи умората.

— Джон?

С огромно усилие Смит отвърна:

— Тук съм.

— Ранен или не, звучиш точно така — каза Клайн. — Трябва ти малко почивка да се възстановиш. Какво е положението там?

Въпреки изтощението Смит не устоя да се усмихне.

— Не е розово. Не се очертава да си тръгна скоро. Вече им казах какво трябва да се прави, но местните федерални агенти задържат всеки оцелял от института, който все още мърда, до идването на тяхната велика шефка от Вашингтон. А тя няма да пристигне по-рано от утре сутринта.

— Не се учудвам — отговори Клайн. — Но не е хубаво. Ще видя какво мога да направя. Изчакай — гласът му замлъкна.

Смит погледна в тъмнината. Въоръжени с автомати мъже в камуфлажни униформи, шлемове и бронежилетки патрулираха около кордона между него и горящата сграда. Националната гвардия беше изпратила всичките си бойци да отцепят района около института „Телър“. Войниците имаха заповед да стрелят на месо, ако някой се опита да наруши техния периметър.

Според онова, което Смит чуваше, още части на Националната гвардия бяха разположени в самия град Санта Фе да охраняват щатските и федералните сгради и да гарантират достъп до магистралите на автомобилите на спасителните екипи и линейките. Един от местните шерифи му довери, че няколко хиляди жители на града се изнасят и бягат към Албъкърки и дори в планините, търсейки безопасност.

Полицията държеше под око и оцелелите от митинга на Движението на Лазар. Мнозина вече бяха избягали от района, но няколкостотин полузаспали активисти се шляеха безцелно по улиците на Санта Фе. Никой не знаеше със сигурност дали те наистина бяха в шок, или само чакаха да причинят още неприятности.

Фред Клайн отново се обади.

— Всичко е уредено, полковник — каза той спокойно. — Имаш позволение да напуснеш зоната за сигурност и уреден транспорт до хотела.

Смит му беше признателен. Той разбираше защо Бюрото иска да осигури района и да държи под контрол единствените свидетели. Но Джон никак не се блазнеше от мисълта да прекара нощта, в палатка на „Червения кръст“ или свит на задната седалка на някоя полицейска кола. Както често преди, и сега се зачуди за миг как Клайн, човек, действащ в дълбока сянка, успя да задейства цялата верига, без да излезе от прикритието си. Но както винаги отпрати тези въпроси някъде далеч в ума си. За Смит по-важното бе, че нещата се уредиха.

* * *

Двадесет минути по-късно той пътуваше на задната седалка в патрулна кола на щатската полиция в северна посока по магистрала 84 към центъра на Санта Фе. Дълги колони от цивилни леки коли, пикапи, миниванове и джипове напредваха бавно — със сантиметри — на юг към кръстовището с междущатската магистрала 25, главния път към Албъкърки. Посланието, бе ясно. Много от местните жители не вярваха на официалната версия, че опасността е локализирана до съвсем малка зона около института.

Смит се намръщи от тази гледка, но не можеше да обвинява хората за това, че са уплашени до смърт. От години ги уверяваха, че нанотехнологиите са абсолютно безопасни, и в един момент пускат телевизорите си и виждат как последователите на Движението на Лазар надават писъци и се разпадат на парчета от невидими миниатюрни механизми.

Патрулната кола зави на изток от магистрала 84 по „Пасо де Пералта“, сравнително широко шосе до центъра на Санта Фе. Смит забеляза джип „Хъмви“^[1] на Националната гвардия, който бе блокирал кръстовище вдясно. Коли, войници и полиция бяха разположени по всеки път, водещ към историческия район.

Кимна на себе си. Правоохранителните органи използваха в максимална степен ограничените си ресурси. Ако трябваше да се избере един район за защита срещу мародерство и беззаконие, това бе именно този. Имаше красиви музеи, галерии, магазини и къщи из целия град, но сърцето и душата на Санта Фе бе неговата историческа част — лабиринт от тесни еднопосочни улички около красив площад, очертан от дървета и построения преди четири века Губернаторски дворец.

Улиците на стария град следваха очертанията на някогашните коларски пътища през Санта Фе и Пейкос, а не съвременната канализационна система. Много от сградите покрай тези пътища бяха съчетание между старото и новото в испанския пуебло стил с кирпичени стени в пръстен цвят, плоски покриви, малки прозорци, разположени в ниши, и изпъкнали дървени греди. Други, като сградата на федералния съд, имаха тухлени фасади и тънки бели колони в южняшки стил, датиращ от 1846 г., когато през Мексиканско-американската война тези земи са били завладени от САЩ. Голяма част от историята, изкуството и архитектурата, които правеха Санта Фе уникален американски град, можеха да се открият в този сравнително малък район.

Смит се намръщи, докато минаваха покрай тъмните, безлюдни улици. През повечето дни площадът гъмжеше от туристи — правеха снимки или разглеждаха сергиите на местните художници и занаятчии. Местните индианци седяха на сянка пред входа на покритата алея пред Губернаторския дворец и продаваха самобитни керамични съдове и накити от сребро и тюркоаз. Той подозираше, че на това място няма да има жива душа на сутринта, а нищо чудно и дни наред.

Смит беше отседнал на пет пресечки от площада, в хотел „Форт Марси“. Когато го изпратиха тук за първи път като наблюдател в института „Телър“, му се стори много забавно, че се регистрира в хотел, чието име звучи военно. Но в хотела нямаше нищо, което да напомня казарма или военна част. Осем секции обособяваха редицата от едноетажни и двуетажни сгради, разположени върху издигнат хълмист терен, с гледка към града или към близката планина. Апартаментите бяха тихи, удобни и елегантно обзаведени в смесен модерно-традиционен югозападен стил.

Щатският полицай го остави точно пред хотела. Смит му благодари и се затътри по коридора към стаята, която гледаше към сенчести дървета и цветна градина. По съседните сгради светеха съвсем малко прозорци. Той подозираше, че останалите гости на хотела са се отправили към домовете си по най-бързия начин.

Джон потърси в портфейла си ключа от стаята, намери го и влезе. Затвори вратата след себе си и за първи път от много часове му се отвори възможност да си почине. Свали бавно изподраното и на места надупчено от куршуми кожено яке и тръгна към банята. Плисна няколко шепи студена вода върху лицето си и погледна в огледалото.

Очите, които го гледаха от там, бяха уморени, замислени и изпълнени с тъга.

Обърна се.

По-скоро по навик, а не от глад провери какво има в хладилника в кухнята. Нищо от опакованите във фолио остатъци от храната в ресторанта не възбуди апетита му. Той измъкна леденостудена бира „Тикейт“, развъртя капачката и постави бутилката върху масата за хранене.

Загледа се в нея. После се обърна и се зазяпа през прозорците, а пред очите му отново и отново изплуваше ужасът, на който стана свидетел през деня.