Робърт Лъдлъм, Патрик Ларкин
Отмъщението на Лазар (13)

Дванадесета глава

Четвъртък, 14 октомври

Белият дом

Минаваше полунощ и плътните завеси навахо в червено и жълто скриваха Овалния кабинет от любопитни погледи. Никой извън Белия дом не трябваше да знае, че президентът на Съединените щати все още работи, както и с кого разговаря.

Сам Кастила седеше зад масивното борово писалище по риза и преглеждаше купчината набързо нахвърляни заповеди. Кръгло петно от светлина падаше върху документите откъм тежката месингова лампа в единия ъгъл на масата. От време на време президентът нанасяше поправки и пишеше бележки в полето или задраскваше зле съчинените фрази.

Най-накрая със замах сложи подписа си в края на отделните заповеди. По-късно щеше да подпише копия за националния архив. Сега по-важно беше да се задвижат максимално бързо тежките колела на държавната машина. Вдигна очи.

Чарлс Аурей, шефът на президентския екип, и Емили Пауъл-Хил, съветничката по въпросите на националната сигурност, седяха свити в две големи кожени кресла, примъкнати близо до бюрото. Изглеждаха уморени, съсипани от дългите часове на разкарване между Белия дом и различни кабинети, докато подготвят заповедите за подпис. Не е лесна работа да се съгласуват споразумения между няколко различни ведомства на изпълнителната власт, всяко със свои собствени виждания и интереси.

— Има ли още нещо, което трябва да знам? — попита ги Кастила.

Аурей заговори пръв.

— Хвърлихме по едно око на сутрешните издания на вестниците в Европа, господин президент — каза той и веднага млъкна.

— Нека отгатна — заяви кисело Кастила. — Обвиняват ни.

Емили Пауъл-Хил кимна. Погледът й бе загрижен.

— Повечето от големите всекидневници в европейските страни — Франция, Германия, Италия, Великобритания, Испания и всички останали. Общото им впечатление е, че независимо какво се е случило в института „Телър“, за касапницата отвън отговорността е наша.

— На какво основание? — попита президентът.

— Повечето от спекулациите са, че става дума за разработка на някакъв вид тайно оръжие на базата на нанотехнологиите — отвърна тихо Аурей. — Европейският печат набляга на тези предположения, като ги помества на централно място, а опроверженията ни са забутани на последните страници.

Кастила направи физиономия.

— И какво правят? Поместват комюникетата на Движението на Лазар дословно?

— На практика точно това става — каза Пауъл-Хил без увъртания и сви рамене. — При това в писанията им се съдържат всички елементи на заговор, по които европейците много си падат: голямата, лоша, потайна и безцеремонна Америка мачка една мирна, храбра, обичаща Майката Земя група активисти, които казват истината. И както можете да си представите, всяка наша външнополитическа грешка от последните петдесет години е раздута многократно.

— Какви ще са политическите последици? — попита я президентът.

— Недобри — отвърна тя. — Разбира се, някои от нашите „приятели“ в Париж и Берлин никога не пропускат възможност да ни ужилят. Но и на истинските ни приятели и съюзници в Европа ще се наложи да реагират много внимателно. Да си на страната на единствената свръх сила не е особено популярно, а много от тези правителства в момента са нестабилни: И най-малката промяна в общественото мнение може да ги свали.

Аурей кимна.

— Емили е права, господин президент. Говорих с хората от Държавния департамент. Непрекъснато получават обезпокоителни въпроси по дипломатически канали от Европа, а също и от Япония. Нашите приятели настояват за твърди уверения, че писанията са измислени, и което също е важно, искат да представим доказателства, че не са верни.

— Да докажем обратното? — Кастила поклати отчаяно глава. — Никак не е лесно.

— Не, сър — съгласи се Емили Пауъл-Хил. — Но ще трябва да направим всичко възможно. Иначе ще седим и ще гледаме как съюзът ни се разпада и Европа се отдръпва все по-далеч от нас.

* * *

Няколко минути след като най-близките му съветници си тръгнаха, Кастила умуваше по какъв начин да успокоят европейското обществено мнение и това на политическите елити. Лицето му помръкна. За жалост възможностите му бяха много ограничени. Колкото и федерални лаборатории и военни бази да отвореха за публична инспекция, САЩ не можеха да очакват, че ще успокоят напълно подхранваната чрез Интернет истерия. Налудничави слухове, пагубни преувеличения, подправени фотографии и нагли лъжи можеха да обиколят земното кълбо със скоростта на светлината, изпреварвайки истината.

Някой почука тихичко на открехнатата врата.

— Да?

Главната му секретарка подаде глава.

— Обадиха се току-що от „Сикрет Сървис“, господин президент. Пристигнал е Номура. Водят го насам.

— Дискретно, надявам се, Естел — напомни й Кастила.

Лека усмивка пробягна по нейното обикновено строго лице.

— Идват откъм кухнята, сър. Надявам се, че това е достатъчно дискретно.

Кастила промърмори:

— Би трябвало. Добре, да се надяваме, че представителите на печата от нощната смяна са се запилели някъде да хапнат.

Той стана, оправи си вратовръзката и облече сакото си. Да вкараш някого в Белия дом покрай кофите за смет в кухнята, без внушителната церемониалност, която обикновено съпровождаше посещенията при американския президент, беше достатъчно изпитание. Така че най-малкото, което можеше да направи, бе да посрещне Хидео Номура максимално официално.

Неговата секретарка, госпожа Пайк, отвори вратата за шефа на „Номура Фарматек“ минута-две по-късно. Кастила пристъпи напред да го посрещне, широко усмихнат. Двамата мъже си размениха учтиви поклони по японски маниер, а после се здрависаха.

Президентът покани госта на големия кожен диван в средата на стаята.

— Благодаря ти, че дойде веднага, Хидео. Доколкото разбрах, си пристигнал от Европа.

Номура пусна вежлива усмивка.

— Не беше никакъв проблем, господин президент. Това е предимството да имаш на разположение свръхзвуков корпоративен самолет. Всъщност аз трябва да ви благодаря. Ако хората ви не бяха влезли във връзка с мен, аз щях да ви помоля за среща.

— Заради катастрофата в института „Телър“?

Японецът кимна. Черните му очи просветнаха.

— Моята компания едва ли ще забрави скоро този жесток терористичен акт.

Кастила разбираше гнева му. Лабораторията на „Номура Фарматек“ в института беше изцяло разрушена и преките финансови загуби на базираната в Токио мултинационална компания бяха внушителни — близо сто милиона долара. Тази сума не включваше разходите за възстановяване на унищожените заедно с лабораторията многогодишни научни изследвания, а човешките загуби бяха дори още по-големи. Петнадесет от осемнадесетте висококвалифицирани учени и технически работници в „Номура“ се смятаха за мъртви.

— Ще открием и ще накажем виновниците за атаката — обеща Кастила. — Заповядал съм това да е приоритетна задача на всички правозащитни органи и разузнаватели служби.

— Благодаря ви, господин президент — каза спокойно Номура. — Дойдох при вас да ви предложа помощта си. — Японският индустриалец сви рамене — Не в издирването на терористите, разбира се. Моята компания не разполага с подобни умения. Но ние можем да предоставим друга помощ, стига да е от полза.

Кастила повдигна едната си вежда.

— Виж ти!

— Както знаете, моята компания поддържа многоброен медицински персонал за спешна помощ — напомни му Номура. — Можем да изпратим самолет до Ню Мексико само за няколко часа.

Президентът кимна. „Номура Фарматек“ харчеше огромни суми годишно за благотворителна медицинска дейност по целия свят. Неговият стар приятел Джинииро постави началото й веднага след основаването на компанията през шейсетте години. След като той се оттегли, за да се захване с политика, синът му дори я разшири. Парите на Номура сега финансираха какво ли не — от масови ваксинации и програми за лечение на малария в Африка до проекти за канализация в Близкия изток и Азия. Но онова, което правеше впечатление и благодарение на което името на компанията се появяваше по първите страници на вестниците, бяха спасителните операции по време на бедствия.

„Номура Фарматек“ притежаваше ескадрила съветски транспортни самолети „Ан-124 Кондор“. По-големи и от транспортните самолети гиганти С-5 на американските ВВС, кондорите можеха да пренасят по сто и петдесет тона товар. Опериращи от своята централна база на Азорските острови, те бяха използвани от „Номура Фарматек“ за пренасяне на мобилни болници, оборудвани с операционни отделения и лаборатории за диагностициране, навсякъде, където имаше нужда от спешна медицинска помощ. Компанията се гордееше, че нейните болници можеха да пристигнат най-много за двадесет и четири часа на всяко място, сполетяно от силно земетресение, тайфун, епидемия, пожар или наводнение, по целия свят.

— Това е щедро предложение — каза бавно Кастила. — Но се опасявам, че никой от пострадалите не е оцелял извън института. Тези наномеханизми са убили всеки, когото са достигнали. Никой не е останал жив, за да бъде лекуван от твоя медицински персонал.

— Има и други начини, по които хората ми могат да помогнат — отговори деликатно Номура. — Имаме две мобилни лаборатории за ДНК анализи. Вероятно ще помогнат да се ускори неприятната работа по…

— … идентифициране на мъртвите — довърши Кастила вместо него. Той си припомни, че според преценките на Федералната служба за управление на извънредни ситуации щяха да минат месеци, преди хилядите раздробени човешки останки пред разрушения институт „Телър“ да бъдат идентифицирани. Всяко нещо, което можеше да ускори този бавен, мъчителен процес, бе добре дошло. Независимо от юридическите и политическите усложнения. Той кимна. — Напълно си прав, Хидео. Всяка помощ ще е добре дошла. — После въздъхна. — Виж, късно е и съм много уморен от тези отвратителни няколко дни. Честно казано, бих пийнал нещо силно. Ти искаш ли?

— Да — отвърна Номура. — С най-голямо удоволствие.

Президентът отиде до бюфета близо до вратата към личния му кабинет. Преди това госпожа Пайк го бе заредила с чаши и бутилки. Взе една от бутилките. Беше пълна с кехлибарена течност.

— Скоч? Това е двадесетгодишно малцово уиски. Беше едно от любимите на баща ти.

Номура наведе очи, явно притеснен от емоциите, които предложението предизвика у него. Бързо направи поклон с глава.

— Вие ме ласкаете.

Докато наливаше, Кастила внимателно наблюдаваше сина на своя стар приятел, опитвайки се да открие промените след последната им среща. Хидео Номура наближаваше петдесетте години, но късо подстриганата му коса бе все още изцяло черна. Беше висок за японец от неговото поколение. Толкова висок, че можеше спокойно да гледа повечето американци и европейци лице в лице. Лицето му бе слабо, а покрай ъгълчетата на очите и устата си имаше само няколко тънки бръчици. Отдалече Номура можеше да мине без проблеми за по-млад с десет, дори петнадесет години. Само отблизо човек забелязваше отпечатъка на годините, скритата тъга и потиснатия гняв.

Кастила подаде една от чашите на Номура, а после седна на мястото си и отпи от своята. Сладката пареща течност затопли езика му и се плъзна леко, оставяйки леко горчив вкус и дъх на дъб. Забеляза, че гостът му опита питието без особено удоволствие. Синът не е като бащата, напомни си той.

— Има още една причина, поради която те помолих да дойдеш тази вечер — каза Кастила, нарушавайки най-накрая неловката тишина. — Може би е свързано по някакъв начин с трагедията в института — Той подбираше внимателно думите си. — Трябва да те попитам нещо за Джинииро… и за Лазар.

Номура изправи тялото си.

— За баща ми? И за Движението на Лазар? А, разбирам — промърмори той. Остави чашата си. Беше почти пълна. — Разбира се. Ще ви кажа всичко, което мога.

— Ти беше против участието на баща ти в Движението, нали така? — попита Кастила внимателно.

Японецът кимна.

— Да — той погледна президента право в очите. — Моят баща и аз никога не сме били врагове. Нито пък съм крил някога възгледите си от него.

— А именно? — зачуди се Кастила.

— Че целите на Движението на Лазар бяха възвишени, дори благородни — отговори тихо Номура. — Кой не би искал да види планетата ни чиста и мирна? Но предложенията му? — той сви рамене. — Безнадеждно нереалистични в най-добрия случай и налудничави — в най-лошия. Светът се крепи върху острието на нож, като ширещият се глад, хаосът и варварството са от едната страна, а от другата е утопията. Технологията поддържа този деликатен баланс. Ако се откажем от напредналите технологии, както иска Движението, цялата планета ще бъде тласната в кошмара на смъртта и разрушението — кошмар, от който може никога да не се събуди.

Кастила кимна. Възгледите на по-младия от него мъж бяха същите като неговите.

— А какво казваше за това Джинииро?

— Отначало баща ми бе съгласен с мен. Най-малкото отчасти — каза Номура. — Но той смяташе, че скоростта на технологичните промени е прекалено висока. Появата на клонирането, манипулирането на гените и нанотехнологиите го тревожеше. Страхуваше се от бързината на напредъка и смяташе, че той дава в ръцете на несъвършените хора твърде голяма власт над самите тях и природата. Все пак, когато помогна за основаването на Движението на Лазар, се надяваше да го използва като средство за забавяне на научния напредък, а не за неговото ликвидиране.

— Но това се промени, така ли? — попита Кастила.

Номура се намръщи.

— Да, така е — призна той. Взе чашата, вторачи се за миг в кехлибарената течност и после пак я остави. — Движението започна да го променя. Възгледите му станаха по-радикални. Думите му — по-резки.

Президентът мълчеше и слушаше внимателно.

— След като другите основатели на Движението починаха или изчезнаха, баща ми стана още по-мрачен — продължи Номура. — Започна да говори, че Движението на Лазар е обект на атаки… че е мишена на тайна война.

— Война? — учуди се Кастила. — Кой според него е водел тази тайна война?

— Корпорациите. Някои правителства. Или елементи от техните тайни служби. Вероятно и някои хора от вашето ЦРУ — отвърна спокойно японецът.

— Мили боже!

Номура кимна тъжно.

— По онова време смятах, че тази параноя е само още един симптом за влошаващото се психично здраве на баща ми. Молех го да потърси медицинска помощ. Той отказваше. Реториката му ставаше все по-войнствена и несвързана. После изчезна на път за Тайланд. — Лицето му помръкна. — Изчезна безследно. Не знам дали е бил отвлечен, или изчезна по собствена воля. Не знам дали е жив или мъртъв.

Номура погледна към президента.

— Сега обаче, след като видях избитите мирни демонстранти пред института „Телър“, имам други терзания. — Той заговори по-тихо. — Баща ми говореше за тайна война срещу Движението на Лазар. Аз му се присмивах. Ами ако е бил прав?

* * *

След като Хидео си тръгна, Сам Кастила се отправи към вратата на личния си кабинет, почука веднъж и влезе в полутъмната стая.

Блед мъж с дълъг нос в измачкан тъмносив костюм седеше тихо на стол с висока облегалка точно до вратата. Светли интелигентни очи гледаха през очила с телени рамки.

— Добро утро, Сам — каза Фред Клайн, шефът на Първи секретен отдел.

— Чу ли всичко? — попита президентът.

Клайн кимна.

— По-голямата част. — Той посочи купчина листове. — И прочетох стенограмата на снощното заседание на СНС.

— Е? — попита Кастила. — Какво мислиш?

Клайн се облегна и прокара пръсти през оредяващата си коса, докато обмисляше какво да отговори на своя стар приятел. Като че ли от година на година косата над челото му се отдръпваше назад с по няколко сантиметра. Това бе цената да ръководи най-секретната служба в цялото правителство на САЩ.

— Дейвид Хансън не е глупак — каза той накрая. — Познаваш го добре, колкото мен. Има нюх за неприятностите и е достатъчно умен и нахакан, за да го следва, където и да го отведе.

— Знам това, Фред — каза президентът. — По дяволите, точно затова го номинирах за директор на ЦРУ, въпреки острите възражения на Емили Пауъл-Хил, трябва да спомена. Но аз те питам какво е мнението ти за последните му разсъждения: мислиш ли, че тая каша в Санта Фе е наистина дело на самото Движение на Лазар?

Клайн вдигна рамене.

— Той излага мнението си аргументирано. Но ти го знаеш по-добре и от мен.

— Не, не знам — Кастила запристъпва тежко и се отпусна на стола до камината. — Но дали теорията на ЦРУ се връзва с онова, което си чул от полковник Смит?

— Не съвсем — призна шефът на Първи секретен отдел. — Смит беше много ясен. Които и да са били нападателите, са били професионалисти — добре обучени, добре екипирани и добре информирани професионалисти. — Той започна да върти в ръка лулата си, която измъкна от малкото джобче на сакото си, борейки се с изкушението да запали. В Белия дом пушенето бе забранено.

— Честно казано, това не се покрива изцяло с малкото, което знаем за Движението на Лазар…

— Продължавай — подкани го президентът.

— Но не е невъзможно — завърши Клайн. — Движението има пари. Може да е наело нужните професионалисти. Всеки знае, че е пълно с обучени наемници, които се шляят наоколо. Тези хора може да са от бившата ЩАЗИ на някогашната Източна Германия или от бившия КГБ, или от сили, подобни на спецназ в Русия. Може да са от други специални сили от бившия Варшавски договор, Балканите или Близкия изток.

Той сви рамене.

— Най-голямата загадка е твърдението на Смит, че наномеханизмите, разработвани в института, не може да са убили онези хора. Ако е истина, тогава теорията на Хансън отива по дяволите. Разбира се, същото се отнася и до останалите логични версии.

Президентът се загледа замислено в камината. После поклати глава и промърмори:

— Звучи прекалено удобно, Фред, особено ако се има предвид казаното току-що от Хидео Номура. Не ми харесва начинът, по който и ЦРУ, и ФБР насочват вниманието си към една-единствена версия за това какво се е случило в Санта Фе и изключват всяка друга възможност.

— Разбирам — каза Клайн. Той потупа стенограмите от заседанието на СНС. — Ще ти призная, че аз имам същите резерви. Най-голямата грешка при анализите в разузнаването се състои в това да запълниш празната дупка с голи факти, които пасват на любимата ти хипотеза. Истината е, че като чета това, имам усещането, че и Бюрото, и Управлението правят точно това.

Президентът заклати бавно глава.

— Именно това е проблемът. — Той погледна през полутъмната стая към Клайн. — Наясно си, че при анализа може да се приложи и подходът с екип А и екип Б, нали?

Шефът на Първи секретен отдел се подсмихна.

— Би трябвало. Нали това е една от причините за съществуването на моята група. През 1976 г. тогавашният директор на ЦРУ Джордж Буш-старши, по-късно един от вашите знаменити предшественици, не беше изцяло доволен от вътрешните анализи на Управлението за съветските намерения. Така че сформира външна група от видни учени, генерали от запаса и съветски експерти да правят независими изследвания на същите проблеми.

— Точно така — каза Кастила. — Искам от теб веднага да формираш свой собствен екип Б да разгадае тая каша, Фред. Не се пречкай на ЦРУ или на ФБР, освен ако не се налага, но искам някой, на когото мога да се доверя, да провери какво става.

Клайн кимна.

— Може да се уреди. — Той потупа с лулата върху скута си замислено. После вдигна очи. — Полковник Смит е очевидният кандидат. Той вече е на мястото и знае много за нанотехнологиите.

— Добре — съгласи се Кастила. — Инструктирай го веднага, Фред. Помисли от какви разрешителни се нуждаете и аз ти гарантирам, че всичко, което трябва, ще е на съответните бюра още утре сутринта.