Робърт Лъдлъм, Патрик Ларкин
Отмъщението на Лазар (49)

Четиридесет и осма глава

Смит затича към четиримата въоръжени мъже, които вървяха край самолета, който се носеше с грохот по пистата. Все още се движеха на двойки. Във всеки момент двама от тях бяха залегнали, готови да стрелят, за да осигурят прикритие на другарите си. Вниманието им бе съсредоточено главно към мястото на стрелбата около хеликоптера „Блек Хок“, но без съмнение скоро щяха да го забележат.

Някъде дълбоко в подсъзнанието си Смит разбираше, че фронталната атака беше изключително глупава форма на самоубийство, но яростно отхвърли колебанията. Не разполагаше с друга възможност. Трябваше да удари тази вражеска група бързо, преди да го забележат и да го убият.

Единственият възможен вариант срещу тези мъже бе да поеме инициативата и да я задържи. Тяхната тактика показваше, че са професионалисти, вероятно наемни войници ветерани, привлечени да вършат мръсната работа на Номура. При престрелка Смит вероятно щеше да ликвидира един или дори двама, но ако опиташе да се пребори с четиримата наведнъж, просто щеше да е един бърз начин да умре. Той съзнаваше, че присъствието на третия от групата „Хораций“ го подтикваше към това безразсъдство.

Вече два пъти Смит се изправи срещу тези силни и опасни убийци. И при двете схватки имаше късмета да се измъкне жив, но не можеше вечно да се осланя на съдбата.

Този път трябваше сам да си осигури късмета, а това означаваше да се възползва от всяка възможност.

Той продължи да тича, прескачайки високата трева покрай източния край на пистата. Разстоянието между него и движещия се самолет и четиримата мъже се скъсяваше бързо, тъй като се движеха един срещу друг с нарастваща скорост.

Двеста и петдесет метра. Двеста. Сто и петдесет. Джон чувстваше как белите му дробове се напрягат до краен предел. Той свали карабината Д-4 от рамото си и затича още по-бързо.

Сто метра.

Самолетът бръмчеше срещу него. Сега се въртяха и четиринадесетте му перки, режейки въздуха на искрящи кръгове.

Сега!

Смит натисна спусъка на карабината. Стреляше с къси откоси, като едновременно се движеше, насочвайки куршумите през пистата към изненадания враг. Парчета асфалт и снопове трева хвърчаха във въздуха.

Те залегнаха и отвърнаха на стрелбата.

Джон сви наляво, отдалечавайки се на зигзаг от пистата. Куршуми късаха трева и свистяха покрай главата му. Той се хвърли напред на земята, направи кълбо и пак скочи на крака, след което продължи да тича. Отново стреля, после сви надясно.

Край него продължаваха да летят куршуми, заплашвайки всеки момент да го разкъсат. Един мина на косъм от лицето му. Нажежените газове, които го следваха, изблъскаха главата му назад. Друг рикошира от бронираната жилетка и го събори на тревата. Обезумял, Смит се претърколи, чувайки как куршумите обсипваха земята зад него.

Посред стрелбата той долови дебел глас, който даваше гневни заповеди откъм другия край на пистата. Последният Хораций инструктираше хората си какво да направят.

И тогава стрелбата най-неочаквано спря.

В тишината Джон внимателно повдигна глава. Усмихна се леко от облекчение. Както очакваше, самолетът, който все още се търкаляше към предварително програмираното място за излитане, застана между него и мъжете, опитващи се да го убият. За един кратък миг те нямаше да могат да стрелят срещу него, не и без да рискуват да ударят своя скъпоценен апарат.

Но Джон знаеше, че това самоналожено прекратяване на огъня няма да трае дълго.

Смит се изправи на крака и приведен ниско към земята тръгна на заден ход, като се опитваше да не изостава от гигантския самолет, който бавно набираше скорост. Той надникна под огромното крило, оглеждайки се за някакъв признак на движение по пистата.

За миг погледът му улови бягащи бойни обувки през тесните процепи между петте колесника, аеродинамичния корпус и гнездата за товарите. Двама от стрелците тичаха през широката настилка, заобикаляйки безпилотната машина, за да си осигурят видимост за стрелба.

Джон продължи да върви назад с карабината в ръце и пръст на спусъка. Той издиша, усещайки как пулсът му бие в ушите. Хайде, подканяше той наум тичащите мъже, сбъркайте.

И те сбъркаха.

Нетърпеливи или свръх самоуверени, или по заповед на кестенявия гигант двамата стрелци излязоха на открито.

Смит откри тутакси огън, обсипвайки с куршуми двамата изненадани мъже. Карабината отскачаше в ръцете му. Празни гилзи хвърчаха от оръжието и дрънчаха върху асфалта. На петдесет метра пред него двамата мъже изпищяха и се проснаха в тревата, разкъсани от множеството 5,56-милиметрови куршуми.

И тогава Смит почувства серия от удари като с чук върху гърдите си и от дясната страна. Каскадата от болезнени рикошети от бронираната му жилетка го завъртя в полукръг и го повали на колене. Някак си успя да задържи карабината.

Погледът му се замъгли от болка.

Напрягайки се, той видя само на четиридесет метра от себе си високия зеленоок мъж да се взира в него със студена усмивка и насочено дуло на автомата си. В този миг Джон осъзна, че е допуснал грешка. Последният Хораций беше изпратил на гибел двама от собствените си хора, за да привлекат към себе си огъня, както играчът на шах жертва пешките, за да спечели превъзходство в позицията. Докато Джон ги убиваше, огромният мъж бе заобиколил зад движещия се безпилотен летателен апарат, за да удари откъм фланга.

И сега Смит нямаше какво да направи, за да се спаси.

Все още ухилен, зеленоокият повдигна леко оръжието си, целейки се в незащитеното чело на Смит. Точно встрани от пистата замъгленият му поглед долови движещия се самолет, натъпкан с пластмасовите цилиндри със смъртоносния товар.

Част от мозъка на Джон бе парализиран от тих ужас пред приближаващата смърт. Той направи всичко възможно да пренебрегне примитивния страх, напъвайки се да чуе какво му диктува по-разумната и по-хладнокръвна част от мозъка му.

Вятърът, казваше тя.

Вятърът е източен.

Без да мисли повече, Смит се хвърли встрани, натискайки едновременно спусъка на карабината бързо, колкото можеше.

Д-4 изтрещя многократно, отскачайки все по-високо с всеки изстрел, докато Джон изпразни онова, което бе останало в пълнителя от тридесет патрона. Куршумите обсипаха огромния летателен апарат, пробиха дупки във фибровъглеродния корпус и пластмасовата повърхност и направиха на пух и прах бордовите компютри, контролните кабели и перките.

Безпилотният самолет се разтресе под напора на летящите с огромна скорост куршуми. Той започна да се отклонява на запад, излизайки бавно от пистата.

* * *

Търс наблюдаваше последните отчаяни действия на тъмнокосия американец без съжаление и притеснение. Едното ъгълче на устата му се изкриви в хищническа усмивка. Беше същото като да гледаш ранено животно, което се удря в капан. Доставяше му огромна наслада. Стоеше, без да мърда от мястото си, а само следеше жертвата си с цевта на оръжието и чакаше оптичният мерник да се установи на главата й. Не обръщаше внимание на куршумите, които свистяха вдясно от него. От подобно разстояние американецът не можеше дори да мечтае да го улучи без оптични уреди.

Но изведнъж дочу бръмченето на четиринадесетте електромотора на безпилотния самолет, които сменяха мощността си. Някои започнаха да се давят, други прекъсваха и пак тръгваха, останали без постоянно захранване. Парчета от пластмаса и фибровъгледорд се посипаха по пистата.

Търс видя как гигантският самолет се носи срещу него, отклонявайки се изцяло от курса. Той се ядоса. Последният номер на американеца едва ли щеше да спаси живота му, но повреждането на един от трите незаменими летателни апарата щеше да вбеси Номура.

Внезапно Търс се облещи невярващо в тънкостенните пластмасови цилиндри, закрепени по огромното крило, забелязвайки за първи път дупките с груби ръбове под формата на звезда върху много от тях. В същия миг той усети как смъртоносният източен вятър гали нежно лицето му. Зелените му очи се разшириха от ужас. Парализиран от страх, Търс заотстъпва назад. Пушката се изплъзна от треперещите му ръце и издрънча на асфалта.

Кестенявият мъж изстена на глас. Той вече усещаше как нанофагите от четвърти стадий работят вътре в тялото му. Милиарди от чудовищните механизми навлизаха дълбоко в белите му дробове и разпространяваха отровите си с всяко вдишване. Плътта под дебелите прозрачни ръкавици почервеня, мускулната тъкан се излющи, а сухожилията и костите се раздробиха.

Двамата оцелели мъже от екипа му, които бяха защитени временно от противогазите, го наблюдаваха от заетите стрелкови позиции с разширени от ужас очи. Те се изправиха и започнаха да отстъпват.

Търс повдигна отчаяно измъченото си лице в безмълвен зов.

— Убийте ме — прошепна той, като изрече с мъка думите, тъй като езикът му се раздробяваше на парчета. — Убийте ме! Моля ви!

Изпаднали в паника от гледката, те хвърлиха оръжията и побягнаха към океана.

Надавайки вик след вик, последният Хораций се преви на две, съсипан от непоносимата и нестихваща болка, докато нанофагите го изяждаха жив отвътре.

* * *

Смит побягна на север по пистата максимално бързо въпреки умората и ужаса от онова, което стори. Стискаше здраво зъби, за да преодолее болката от счупените ребра под бронираната жилетка. Спъна се веднъж, изруга тихичко и продължи напред.

Тичай, Джон, подканяше се той. Тичай, иначе ще умреш.

Не се обърна нито веднъж. Познаваше ужасната гледка, която щеше да види. Известен му бе кошмарът, който предизвика умишлено. Досега облакът от нанофаги се бе разпространил на запад по целия южен край на летището, носен от вятъра към Атлантическия океан.

Смит доближаваше хеликоптера „Блек Хок“. Роторите все още се въртяха бавно. Отскубнати стръкчета трева и изгорели газове се носеха мързеливо из въздуха около чакащата машина. Питър и Ранди го видяха да идва. Притеснението изчезна от физиономиите им и те се втурнаха да го посрещнат с усмивки на облекчение.

— Качвайте се! — изкрещя Джон, махайки им да се връщат в хеликоптера. — Да потегляме веднага!

Питър кимна мълчаливо. Той забеляза как безпилотният самолет се носеше извън пистата безконтролно. Веднага разбра какво се е случило.

— Дай ми трийсет секунди, Джон! — викна той.

Англичанинът се метна обратно в хеликоптера и се настани върху пилотската седалка. Ръцете му зашариха по контролното табло, индикаторите светнаха един след друг. Доволен, той завъртя дросела и включи двигателите на пълна мощност. Роторите се завъртяха по-бързо.

Смит се спря за миг до отворената врата на отделението за войници. Той забеляза, че лявата ръка на Ранди е счупена, а лицето й бледо и изкривено от болка.

— Много ли си зле? — попита той.

Тя се усмихна.

— Адски болки, но ще оживея. После ще си играеш на доктор.

Преди още да успее да реагира, тя му хвърли кръвнишки поглед.

— И без умни забележки. Чу ли?

— Чух — отвърна Смит тихо, прикривайки собствената си болка от нараняванията. Очите му се спряха на другите двама пътници в хеликоптера. Той разпозна Хидео и Джинииро Номура по снимките, които му бе изпратил Фред Клайн толкова отдавна в Санта Фе. Толкова отдавна, помисли си той. Преди шест дни. Цяла вечност.

Ранди се отпусна на седалката срещу Хидео с гръб към кабината. Тя закрепи карабината в скута си, като внимаваше смъртоносното дуло да сочи право към сърцето му. Джон седна до нея.

— Дръжте се здраво! — викна Питър от кабината. — Тръгваме.

Двигателите забучаха, хеликоптерът се понесе напред по пистата и се отлепи от земята. Още докато се издигаше, се обърна и полетя далеч от летището.