Робърт Лъдлъм, Патрик Ларкин
Отмъщението на Лазар (14)

Тринадесета глава

Планината Серильос,

югозападно от Санта Фе

Стара очукана червена хонда сивик пътуваше на юг по областен път 57, оставяйки след себе си облак прах. Наоколо цареше непрогледен мрак. Само слаб отблясък от сребърната луна осветяваше назъбените очертания на планината и стръмните дерета от източната страна на неасфалтирания прашен път. В тясната, наблъскана с боклуци кола Андрю Костанцо седеше превит над волана. Периодично поглеждаше към километража, а устните му помръдваха, докато се опитваше да изчисли какво разстояние е изминал, след като се отклони от междущатската магистрала 25. Инструкциите, които получи, бяха съвсем конкретни.

Хората, които го познаваха, щяха да се озадачат от странното изражение на смесица от въодушевление и страх върху бледото му месесто лице.

Обикновено Костанцо кипеше от недоволство и натрупана омраза. Беше възпълен, на четиридесет и една години, неженен и принуден да живее в общество, което не ценеше интелекта и идеите му. Хвърли много усилия да защити докторска степен по екологично право и за консуматорското общество в Америка. Докторатът трябваше да му отвори вратата към научния елит. От години мечтаеше да работи за мозъчен тръст във Вашингтон и собственоръчно да пише проекти за важни социални и екологични реформи. Вместо това работеше почасово като чиновник във верига книжарници, скучна и безперспективна служба, с която едва успяваше да си плати наема за скапаната къща в един от най-бедните квартали на Албъкърки.

Но Костанцо имаше още една работа, секретна, и той я намираше за единственото смислено нещо в своя мизерен живот. Облиза нервно устни. За него бе голяма чест и сериозен риск, когато го поканиха да се присъедини към вътрешните среди на Движението на Лазар. Докато гледаше следобедните новини по телевизията, си даде сметка, че това наистина е така. Ако висшестоящите в Движението не го бяха предупредили да си остане у дома, той щеше да отиде на митинга пред института „Телър“ и щеше да е една от хилядите жертви на касапницата, предизвикана от корпоративните машини за убиване.

За миг усети как у него се надига спотаеният дълбоко гняв, много по-силен от всекидневния яд, който обикновено потискаше. Стисна здраво волана. Хондата поднесе надясно и за малко да излезе от неравния път и да се забие в купчината пясък и сухи клони, струпани встрани.

Костанцо се изпоти и дишането му се учести. Внимавай, заповяда си той. Движението ще отмъсти на враговете, когато му дойде времето.

Километражът на хондата отмери още един километър. Наближаваше мястото на срещата. Той намали скоростта и се наведе напред, взирайки се през предното стъкло към височините вляво от него. Това е мястото.

По навик Костанцо натисна мигача, излезе от пътя и продължи към малкия каньон, който се виеше като змия към планината Серильос. Гумите на хондата хрущяха върху слоя малки камъчета, донасяни периодично от пороите. По стръмните склонове на дерето тук-там стърчаха полуизсъхнали дървета и храсти.

На половин километър оттатък пътя каньонът свиваше на север. Още по-тесни падини се събираха на това място от всички посоки. Тук дърветата бяха още по-уродливи и стърчаха между заоблени камъни и ниски хълмчета от чакъл. От двете страни се издигаха стръмни скални стени на пластове от мръсно жълтеникав пясъчник и червеникав глинест камък.

Костанцо загаси двигателя. Беше тихо. Сякаш въздухът бе застинал. Дали не беше подранил? Или закъснял? В заповедите, които получи, ясно се подчертаваше значението на точността. С ръкава на ризата избърса от челото си капките пот, които се стичаха към зачервените му очи и щипеха.

Измъкна се от хондата с малък куфар в ръка. Изправи се и зачака, без да знае какво да предприеме от тук нататък.

Внезапно откъм едно от тесните дерета светнаха фарове. Изненадан, Костанцо се обърна в посока към светлината и засланяйки с ръка очите си, се помъчи да види нещо през заслепяващия го лъч. Забеляза единствено смътните очертания на голям автомобил и на две или три фигури, които вероятно бяха на мъже, изправени до автомобила.

— Сложи куфара долу! — нареди висок глас по мегафон. — После се отдалечи от колата си. И дръж ръцете си така, че да ги виждаме!

Костанцо се подчини. Тръгна вдървено напред, а стомахът му се сви. Вдигна ръцете си високо във въздуха с дланите към тях.

— Кои сте вие? — попита той.

— Федерални агенти, господин Костанцо — отговори гласът по-тихо, без да използва мегафона.

— Но аз не съм направил нищо лошо! Не съм нарушил закона! — отговори той, усещайки как гласът му трепери от страх, и се ядоса на себе си, че се издаде.

— Не? — провикна се пак гласът. — Подпомагането и поощряването на терористична организация е престъпление, Андрю. Сериозно престъпление. Не съзнаваш ли?

Костанцо отново облиза устните си. Чуваше как сърцето му бие лудо. Петната от пот под мишниците му се уголемиха.

— Преди три седмици мъж с твоето описание е поръчал два джипа „Форд Екскършън“ от две отделни автокъщи в Албъкърки. Два черни форда. Платил е за тях в брой. В брой, Андрю — повтори гласът. — Ще ми кажеш ли как така човек като теб е имал подръка близо сто хиляди долара?

— Не съм аз — протестира той.

— Продавачът на автомобили може да те идентифицира, Андрю — напомни му гласът. — За всяка трансакция над десет хиляди долара следва да се съобщи на федералните власти. Не знаеше ли това?

Хванат натясно, Костанцо застина с отворена уста. Трябваше да се сетя за това, осъзна той притеснен. Изискването да се декларират големи суми пари в брой бе част от мерките за борба срещу наркотрафика, но също и друг начин Вашингтон да следи и предотвратява прояви на недоволство. Развълнуван от факта, че Движението на Лазар му е поставило специална задача, той бе забравил за разпореждането. Как е могъл да постъпи така глупаво? Коленете му затрепериха.

Една от фигурите тръгна напред бавно, придобивайки формата на забележително висок мъж с едро телосложение.

— Не можете да отречете фактите, господин Костанцо — каза му той. — Изиграли са ви.

Активистът от Движението на Лазар стоеше отчаян, без да помръдне. Беше вярно, помисли си той. Излъгали са го. И защо не се учудваше? Цял живот му се случваше — отначало в дома му, после в училище, сега отново.

— Ще опиша човека, който ми даде парите — каза той. — Аз съм много добър физиономист…

Един деветмилиметров куршум се заби точно между очите и мозъка и се пръсна в тила му.

Човека с пистолета със заглушител в ръка, високият член на групата „Хораций“ погледна към мъртвото тяло.

— Да, господин Костанцо — каза Търс тихичко. — Не се съмнявам в това.

* * *

Смит бягаше. Бягаше, за да се спаси. Правеше го, но не можеше да си спомни защо го прави. Другите бягаха покрай него. Сред ужасяващите им викове, долови звук от жужене. Погледна зад рамото си и видя огромен облак от летящи насекоми, който го връхлита се и затича по-бързо, а сърцето му заби с висока скорост.

Жуженето се усили и стана още по-натрапчиво и заплашително. Усети, че нещо каца на врата му и се опита неистово да го отпъди. То обаче се заби в дланта му. Вторачи се в крилатото нещо с отвращение. Беше огромен жълт стършел.

Внезапно насекомото стана различно, промени формата и структурата си и се превърна в изкуствено създание, направено от стомана и титаний и съоръжено с тънки като карфици свредели и остри триони. Стършелът робот обърна бавно триъгълната си глава към него. Очите му от шлифован на малки фасетки кристал блеснаха зловещо. Джон стоеше като хипнотизиран и само наблюдаваше с растящ ужас как свределите и трионите на стършела влязоха в действие и започнаха да се забиват дълбоко в плътта му…

Събуди се и седна изправен в леглото, като все още махаше безпомощно с ръце. Инстинктивно Смит пъхна едната си ръка под възглавницата и грабна деветмилиметровия пистолет „Зиг Зауер“. После се сепна. Кошмар, опомни се той. Беше само сън.

Мобилният телефон отново звънна на нощното шкафче, където го остави, преди да си легне. Червените светещи цифри на дигиталния часовник до телефона показваха три часа след полунощ. Смит грабна телефона, преди да звънне отново.

— Да. Кой е?

— Съжалявам, че те събудих, полковник — каза Фред Клайн без капка извинение в гласа. — Пристигна нещо, което искам да видиш… и да чуеш.

— А? — Смит свали краката си от леглото.

— Мистериозният Лазар най-после изплува на повърхността — продължи шефът на Първи секретен отдел. — Или поне така изглежда.

Смит подсвирна леко. Любопитно.

Според сведенията, с които разполагаше, никой в ЦРУ, ФБР или друга западна разузнавателна служба не знаеше кой всъщност ръководи операциите на Движението.

— Лично?

— Не — отговори Клайн. — Но първо виж какво ще ти покажем и тогава ще говорим. Имаш ли лаптоп наблизо?

— Почакай — Смит остави телефона и светна лампата.

Преносимият му компютър бе все още в куфарчето близо до дрешника. С бързи движения го измъкна, пъхна щепсела в контакта и го включи. Лаптопът забуча, изщрака и зареди. Смит вкара специалния код и нужната парола, за да се свърже с мрежата на Първи секретен отдел. После вдигна телефона.

— На линия съм.

— Почакай за момент — каза му Клайн. — Прикачваме материала и ти го изпращаме.

Екранът светна и отначало върху него се появиха статични, после произволни форми и цветове. Накрая се проясни, за да покаже строго, красиво лице на мъж на средна възраст.

Смит се наведе и внимателно разгледа образа пред себе си. Това лице му се стори някак странно познато. Всяко нещо върху него — леко чупливата кестенява коса, посивяла при слепоочията, големите сини очи, класическият прав нос и строгата брадичка с вдлъбнатина по средата — създаваше впечатлението за огромна сила, мъдрост, интелект и власт.

— Аз съм Лазар — заяви ясно мъжът. — Говоря от името на Движението на Лазар, от името на Земята и на цялото човечество. Говоря от името на онези, които вече са мъртви, и на онези, които още не са родени. Обръщам се днес към вас да ви кажа истината за корумпираната и корумпираща власт.

Смит слушаше високия звучен глас, докато мъжът, представил са за Лазар, произнасяше своята кратка, но въздействаща реч. В нея той отправи призив за правосъдие заради убитите пред института „Телър“. Настоя за незабавна забрана на всички нанотехнологични изследвания и разработки. Обърна се към членовете на Движението да предприемат всички необходими действия, за да опазят света от опасностите, които произтичат от тази технология.

— Нашето Движение, обединение на всички народи, всички раси, от години предупреждава за растящата опасност — каза тържествено Лазар. — Нашите предупреждения бяха пренебрегвани и осмивани. Гласовете ни — задушавани. Но вчера светът стана свидетел на истината — на ужасната и смъртоносна истина…

След края на речта екранът угасна и после върна обичайния си фон.

— Дяволски добра пропаганда — каза тихо Смит в телефона.

— Изключително ефикасна — съгласи се Клайн. — Това, което видя, е изпратено до всяка телевизионна станция в САЩ и Канада. СНС го свали от комуникационния сателит преди два часа. Всички служби във Вашингтон го анализират.

— Не можем да спрем материала от излъчване, предполагам — каза замислено Смит.

— След вчерашната история? — изсумтя Клайн. — Невъзможно, полковник. Това послание на Лазар ще бъде водещата новина във всички сутрешни предавания и в емисиите през целия ден, а може и по-дълго.

Смит кимна на себе си. Кой трезвомислещ директор на новини ще пропусне шанса да покаже изявление на лидера на Движението на Лазар, особено като се има предвид мистерията, която го обгръщаше.

— Може ли СНС да проследи източника на излъчването?

— Опитват се в момента, но е трудно. Съобщението пристигна силно компресирано, кодирано с най-висока степен на защита, разпръснато на множество сигнали. Веднага след прехващането му от сателита то се декомпресира и декодира само, след което започна да се разпространява в Ню Йорк, Лос Анджелис, Чикаго… и за който се сетиш голям град.

— Любопитно — каза бавно Смит. — Не е ли това твърде съвременен метод на комуникация за група, която твърди, че е против напредналите технологии?

— Така е — съгласи се Клайн. — Но ние знаем, че Движението на Лазар разчита в огромна степен на компютри и различни интернет страници, за да осъществява вътрешното комуникиране. Вероятно не трябва да се учудваме, че използва същите методи, за да се обърне към света. — Той въздъхна. — И дори СНС да успее да засече източника на излъчването, подозирам, че речта е била изпратена анонимно на DVD до малко независимо студио заедно с подобаваща сума пари за хората от екипа.

— Поне знаем как изглежда този тип — каза Смит. — Това ще ни помогне да открием истинската му самоличност. Трябва да пуснем снимката в цялата база данни — нашата и на съюзниците ни. Някой някъде все ще изрови досието му, който и да е той.

— Малко се изсилваш, полковник — отговори Клайн. — Това не е единственият сигнал, който СНС улови сутринта. Погледни…

Екранът показа по-възрастен мъж, азиатец — мъж с побеляла коса, високо гладко чело и тъмни неостаряващи очи. Образът му напомняше на рисунките на древните мислители, излъчващи мъдрост и знания. Мъжът започна да говори, този път на японски. Симултанен превод на английски вървеше в долния край на екрана.

— Аз съм Лазар, говоря от името на Движението на Лазар, от името на Земята и на цялото човечество…

Следващият образ бе на африкански старейшина, още един мъж, от който лъхаха сила и власт, достойни за древен крал или всемогъщ шаман. Той говореше на благозвучен суахили, като изрече същите думи и същото послание.

След като приключи, се появи отново красивият мъж, кавказки тип на средна възраст и този път заговори на перфектен френски.

Смит се облегна на стола и продължи мълчаливо да наблюдава парада от различни превъплъщения на Лазар, които произнесоха едно и също пропито със сила послание на повече от дузина езици. Когато екранът най-накрая застина и стана сив, той подсвирна тихичко.

— Човече, това е невероятно остроумен номер. Сега вероятно три четвърти от населението на света ще чуе посланието от Движението на Лазар, и то изречено от хора, които приличат на тях и говорят техния език.

— Очевидно такова е намерението им — съгласи се шефът на Първи секретен отдел. — Но Движението е още по-умно. Погледни още веднъж първия Лазар.

Образът се появи върху компютъра на Смит и замръзна точно преди мъжът да започне да говори. Загледа се в красивото лице на средна възраст. Защо му изглеждаше толкова познато, да му се не види?

— Наблюдавам, Фред — каза той. — Но не знам какво да търся.

— Това не е истинско лице, полковник — каза му Клайн направо. — Същото се отнася и до другите Лазаровци.

Смит повдигна едната си вежда.

— Така ли? Тогава какво е?

— Компютърни образи — отвърна Клайн. — Съчетани по изкуствен начин късчета и отделни елементи от стотици, а може би хиляди реални хора. Гласовете също са електронни.

— С други думи, няма начин да ги идентифицираме — осъзна Смит. — Нито да разберем дали Движението се ръководи от един човек или от много.

— Точно така. Има и още нещо — каза Клайн. — Видях някои от анализите на ЦРУ. Те са убедени, че образите и гласовете представят архитипове, идеализирани фигури сред различните култури, към които Движението на Лазар отправя своето послание.

Това със сигурност обясняваше защо реакцията му към първия образ, който се появи, бе така благосклонна, осъзна Смит. Той бе вариация на древния западен идеал за справедливия и героичен крал.

— Тези хора са дяволски добри — каза той мрачно.

— Наистина.

— Всъщност започвам да си мисля, че ЦРУ и ФБР са на вярната следа, като смятат, че тия типове са отговорни за случилото се вчера.

— Вероятно. Но умела пропаганда и секретност не доказват непременно терористични намерения. Напъни си мозъка, полковник — каза Клайн. — Помни, че Първи секретен отдел е група Б в разследването. Твоята задача е да станеш и адвокат на дявола, ако се налага, за да сме сигурни, че не е пропуснато някое доказателство само защото не пасва на любимата версия.

— Не се безпокой, Фред — увери го Смит. — Ще направя всичко възможно.

— Дискретно, моля те — напомни Клайн.

— Дискретността е второто ми аз — отговори ухилено Смит.

— Наистина? — попита шефът на Първи секретен отдел язвително. — Не знам защо, но нямаше никога да отгатна. — После стана сериозен. — Късмет, Джон. Ако се нуждаеш от нещо — достъп, информация, прикритие, каквото и да е, — ние сме насреща.

Все още ухилен, Смит изключи телефона и компютъра и започна да се приготвя за дългия ден, който го очакваше.