Робърт Лъдлъм, Патрик Ларкин
Отмъщението на Лазар (22)

Двадесет и първа глава

Калдъръмени улички се виеха из центъра на Санта Фе, минаваха покрай най-различни паметници и лъкатушеха под разстилащия се балдахин от дървета — високи американски брястове, кленове, акации и други видове. Пейки от ковано желязо, боядисани в бяло, стояха на равни разстояния покрай тротоарите. Тънка покривка от паднали листа закриваше тревните площи и спечената земя.

В самия център на площада, обграден от нисък железен парапет, се издигаше обелиск, посветен на битките в Ню Мексико по време на Гражданската война. Малцина хора си спомняха, че кървавата война между Севера и Юга бе достигнала толкова далеч на запад. На места тънки лъчи от светлината на уличните лампи около площада проникваха през дърветата, но като цяло това вековно място бе потънало в мрак и горда тишина.

Джон Смит погледна към стройната красива жена, която вървеше до него. Хедър Донован потръпващо от студ, загърната плътно с черното си сако. Всеки път когато прекосяваха начупените линии от бледа светлина между сенките, той забелязваше дъха й в студения нощен въздух. Слънцето беше залязло отдавна и температурата падаше рязко. Не беше необичайно в Санта Фе максималните и минималните температури през деня и нощта да варират между тридесет и четиридесет градуса.

След като изпиха чая си в кафенето „Лонгевити“, той предложи да я изпрати до колата й, паркирана в странична уличка, недалеч от Губернаторския дворец. Тя остана доста изненадана, но с видимо облекчение прие предложението. Обикновено Санта Фе беше безопасен град, но след ужаса, на който стана свидетелка пред института „Телър“, Хедър се чувстваше малко неспокойна.

Тъкмо доближиха обелиска, посветен на Гражданската война, когато Смит внезапно спря. Инстинктът му показваше, че нещо не е наред. Ослуша се и дочу стъпките на двама или трима души, които се движеха дебнешком зад тях. Долови безпогрешно слабо трополене от тежки обувки върху калдъръмената настилка. Същевременно мярна двама души, които се шмугнаха в сянката на дърветата пред тях, да приближават бързо.

Говорителката на Движението на Лазар също забеляза двете фигури.

— Кои са тези хора? — попита тя уплашена.

За част от секундата Смит замръзна на място, колебаейки се дали не бяха агенти на ФБР, изпратени от Кит Пиърсън. Още следобед усети, че го следят, но когато провери за някакви признаци, преди да тръгне към кафенето „Лонгевити“, не откри нищо.

Дали не ги бе изпуснал преди това?

В същия миг един от мъжете пред тях се спря на осветено място. Беше с бръсната глава и носеше камуфлажно яке на американската армия. Очите на Смит се разшириха, когато забеляза в ръката на мъжа пистолет със заглушител, готов за стрелба. Никакво ФБР, осъзна хладнокръвие Смит.

Бяха обградени — притиснати на открито в средата на площада. Инстинктите му се задействаха. Трябваше да се измъкнат от капана, преди да е станало късно.

Реагирайки мигновено, Смит сграбчи Хедър Донован за ръката и я избута към обелиска. Същевременно измъкна пистолета си от кобура под мишницата, скрит под якето му.

— Насам — прошепна той. — Хайде!

— Какво правиш? — протестира тя на висок глас, уплашена от внезапната му реакция. — Остави ме!

— Ако искаш да живееш, идвай с мен! — отговори той грубо и продължи да я дърпа от откритото пространство под обелиска към сянката на дърветата.

Един от двамата мъже, които ги следваха отзад, спря, прицели се бързо и стреля. Заглушителят на пистолета му превърна звука от изстрела в задавена кашлица. Куршумът мина покрай главата на Смит и се заби в ствола на високата топола недалеч от него. Фют. Още един изстрел разцепи нисък клон. Над главите им се изсипаха клонки и листа.

Смит бутна говорителката на Движението на Лазар на земята.

— Стой долу!

Той се подпря на едното си коляно, насочи пистолета си „Зиг Зауер“ към стрелеца и натисна спусъка. Оръжието гръмна веднъж силно, а ехото откъм сградите, заобикалящи площада, го повтори.

Изстрелът, произведен припряно и в движение, пропусна целта. Но гърмежът накара трима от четиримата нападатели, които виждаше, да залегнат на земята. Те започнаха да стрелят срещу Смит от легнало πоложение,

Хедър Донован пищеше пронизително, притискайки се плътно към твърдата земя, без да помръдва.

Куршумите свистяха близо до него, забиваха се в дърветата или рикошираха от пейките, разпръсквайки дъжд от искри, откъртени парчета метал и прашинки бяла боя. Смит пренебрегна стрелбата и съсредоточи вниманието си към нападателя, който все още се движеше.

Беше мъжът с бръсната глава, когото забелязаха пръв. Ниско приведен, стрелецът се промъкваше боязливо надясно, опитвайки се да се прикрие зад дърветата и после да се появи откъм фланга му.

Джон даде три последователни изстрела.

Мъжът залитна. Пистолетът му тупна на земята. Той бавно се свлече на земята и се подпря на ръце и колене. От устата му бликна кръв. Черна на слабата светлина, тя се разля върху калдъръмената настилка и образува локва.

Още куршуми изсвистяха покрай Смит откъм спътниците на ранения. Един пробѝ широката периферия на новата му шапка „Стетсън“ и я свали от главата му. Шапката отлетя към дърветата. Мъжете доближаваха и всеки момент щяха да го видят.

Хвърли се на земята и стреля още три пъти със своя „Зиг Зауер“, опитвайки се да задържи погледите им надолу или поне да ги обърка. После бързо се изтърколи към мястото, където лежеше Хедър Донован с лице, притиснато към земята. Тя вече не пищеше, но Смит забеляза, че раменете й треперят от риданията, които разтърсваха цялото й тяло.

Тримата невредими нападатели забелязаха движението му. Сега стреляха по-ниско. Деветмилиметровите куршуми се забиваха в земята около Джон и говорителката на Движението на Лазар. Други разпръскваха парчета от каменната настилка.

Смит се намръщи. Трябваше да изчезват от тук, при това незабавно. Докосна внимателно по тила уплашената жена. Тя потрепери, но не помръдна.

— Трябва да се измъкваме — каза той настойчиво. — Хайде! Пълзи, дявол да го вземе! Тръгни към онази голяма топола ей там. Само на няколко метра.

Хедър обърна глава към него. Очите й се бяха разширили. Не беше сигурен дори дали го е чула.

— Да вървим! — подкани я отново, този път по-силно — Ако останеш ниско, ще успееш.

Тя поклати отчаяно глава, притискайки бузите си към земята. Той осъзна, че е смразена от страх, парализирана от ужас.

Смит направи физиономия. Ако я оставеше и се скриеше зад дървото, тя скоро щеше да е мъртва. Ако останеше с нея на открито, и двамата щяха да умрат. По-разумният избор бе да я зареже. Ако побегнете, нападателите пак нямаше да я оставят жива. Те едва ли бяха от хората, които оставяха след себе си потенциални свидетели. Имаше предел за онова, което той можеше да понесе — да изостави тази жена, за да спаси собствената си кожа, означаваше да заприлича на тях.

Вместо това вдигна пистолета и започна да стреля по нападателите. Предпазителят на зиг зауера щракна, заключвайки патронника. Тринадесетте патрона бяха свършили. Той извади празния пълнител и пъхна втория и единствен, който му остана.

Смит забеляза, че двама от нападателите се размърдаха, единият тръгна бързо наляво, а другият надясно, без да се изправят. Опитваха се да го притиснат по фланговете. В момента, в който го достигнеха, щяха да го ликвидират с кръстосан огън. Тук дърветата не бяха нагъсто, за да му предложат прикритие от всички посоки. Междувременно третият мъж продължаваше да стреля, за да принуди Джон да държи главата си приведена, прикривайки своите, докато те го приклещваха.

Смит изпсува тихо. Прекалено дълго се бе суетил. Беше притиснат.

Налагаше се да се бие на място, за да разбере колко от враговете му щяха да го последват на небето. Нов куршум се заби в земята на сантиметри от главата му. Джон изплю късчета трева и кал, след което се прицели, опитвайки се да вземе на мушка нападателя от лявата си страна.

Неочаквано се чуха още изстрели, които отекнаха през празния площад. Мъжът от дясната му страна изкрещя. Свлече се на земята, стенейки високо и притискайки с ръка раздробеното си рамо. Другарите му се втрещиха от изненада за миг, после се обърнаха и заоглеждаха дърветата в горния край на площада.

Очите на Смит също се разшириха от учудване. Изстрелите не бяха от него. А тия типове имаха пистолети със заглушители. Кой ли можеше да се е включил в престрелката?

Стрелбата продължи, засипвайки с куршуми земята и дърветата край двамата нападатели. Неочакваната контраатака им дойде явно в повече. Те се оттеглиха бързо и се заизмъкваха в северна посока към улицата пред Губернаторския дворец. Единият вдигна ранения и му помогна да се оттегли, куцукайки. Другият се опита да се притече също на помощ на ранения, но още куршуми го принудиха да се върне под прикритието на дърветата.

Смит забеляза движение вдясно от себе си. Кльощав сивокос мъж се показа откъм дърветата, напредвайки постепенно, без да спира да стреля с пистолета, който държеше пред себе си с двете ръце. Той се шмугна в сянката на обелиска в памет на Гражданската война и презареди деветмилиметровия браунинг.

На площада отново се възцари тишина.

Новодошлият погледна към Смит. Вдигна извинително рамене.

— Съжалявам много за закъснението, Джон — викна му той. — Отне ми повече време да заобиколя откъм гърбовете тия типове, отколкото очаквах.

Беше Питър Хауел. Смит се вторачи учудено в своя стар приятел. Бившият офицер от специалните части на британските ВВС и агент на МИ-6 беше облечен в палто от овча кожа над избеляла фланела в червено и зелено и сини дънки. Гъстата му сива коса, която обикновено подстригваше късо, сега бе дълга и буйна грива, която очертаваше бледосини очи и набраздено с дълбоки бръчки лице, повяхнало от дългогодишно излагане на вятър, слънце и други неблагоприятни атмосферни условия.

Изведнъж до тях долетя звук от автомобил, който профуча в северния край на площада. Спирачките му изскърцаха, той спря за миг, след което запраши на изток по авеню „Палас“ към околовръстното шосе за Пасо де Пералта.

— По дяволите — измърмори Питър. — Трябваше да се досетя, че тия юнаци имат подкрепление и са си осигурили начин да офейкат бързо, ако нещо се издъни. Както и стана. — Той вдигна браунинга си. — Ти се озъртай тук, Джон, докато направя бърз оглед.

Преди Смит да успее да си отвори устата, по-възрастният мъж се втурна напред и изчезна в сенките.

Говорителката на Движението на Лазар повдигна боязливо глава. По лицето й се стичаха сълзи, размазвайки мръсотията, полепнала по бледата й кожа.

— Приключи ли? — прошепна тя.

Смит кимна.

— Надявам се — каза й той, все още взирайки се в мрака около тях, за да се увери, че там няма никой друг.

Бавно, олюлявайки се, стройната жена седна. Тя се вторачи в Джон и в пистолета в ръката му.

— Ти не си истински репортер, нали?

— Не — отговори той тихо. — Страхувам се, че не.

— Тогава кой…

Питър Хауел се появи внезапно и прекъсна въпроса й.

— Офейкаха — каза той раздразнено. После погледът му падна върху мъжа с бръсната глава, когото Смит застреля. Закима доволно. — Поне оставиха тоя.

Той приклекна и обърна тялото. После поклати глава.

— Клетият човек е по-мъртъв и от Юда Искариотски — обяви спокойно Питър. — Улучил си го два пъти. Добро попадение за обикновен селски доктор, бих казал.

Претърси джобовете на мъжа за портфейл или документи, които да го идентифицират.

— Откри ли нещо? — попита Смит.

Питър поклати глава.

— Само кибритена кутия. — После погледна към американеца. — Който и да е наел тоя нещастник, се е погрижил да е чист, преди да го изпрати да го убиеш.

Джон кимна. Убиецът не носеше нищо, което да го свърже с хората, издаващи заповедите.

— Много лошо — каза той намръщено.

— Жалко е, когато противникът е обмислил всичко предварително — съгласи се Питър. — Но не всичко е загубено.

Бившият агент от САС извади малка камера от единия джоб на палтото и направи няколко снимки от близък план на лицето на мъртвия мъж. Използваше свръх скоростна лента и не му трябваше светкавица. После прибра обратно камерата и извади друг миниатюрен уред с големината на книга с меки корици. Имаше плосък екран и няколко копчета отстрани. Забеляза, че Смит го гледа с възхищение.

— Дигитален скенер за пръстови отпечатъци — обясни Питър. — Върши същата работа с чисти електрони вместо с мастило. — Зъбите му се белнаха в мрака. — Какво ли ще измислят сред време спецовете, а?

Работейки бързо, той притисна ръцете на мъртвеца към екрана — първо на дясната, а след това на лявата ръка. Устройството просветна, забръмча и започна да запаметява отпечатъците от десетте пръста.

— Събираш спомени за старостта, така ли? — попита Смит натъртено, напълно убеден, че неговият приятел отново работи за Лондон.

Уж пенсиониран, Питър периодично изпълняваше някои задачи главно за МИ-6, британското разузнаване. Той беше особняк и обичаше да действа сам, подобно на ексцентричните английски авантюристи, които много отдавна бяха помогнали за създаването на империята.

Питър само се усмихна.

— Не искам да те пришпорвам — каза Смит, — но мисля, че и ние трябва да се измитаме. Освен ако не желаеш да обясниш всичко това на полицията в Санта Фе.

Той махна с ръка към трупа на земята и надупчените с куршуми дървета.

Англичанинът го погледна въпросително.

— Много любопитно — каза той и се изправи на крака. Потупа малкия микрофон в ухото си. — Това чудо е настроено на честотите на полицията. И мога да те уверя, че местните блюстители на закона бяха много заети през последните няколко минути. Отговаряха на спешни обаждания откъде ли не… и всеки път от най-далечните покрайнини на града. Най-близката патрулка е на десет минути път от тук.

Смит поклати глава невярващо.

— Мили боже! Тия хора не се шегуват, а?

— Не, Джон — отговори Питър спокойно. — Не се шегуват. Затова силно ти препоръчвам да си намериш ново място за довечера. Дискретно и да не се набива на очи.

— О, боже! — дочуха тънък глас зад себе си.

И двамата се обърнаха. Хедър Донован се бе изправила и гледаше с ужас в мъртвото тяло.

— Познаваш ли го? — попита деликатно Смит.

Тя кимна с неохота.

— Не лично. Не знам дори името му. Но съм го виждала в лагера на Движението и на митинга.

— И в командния център на Движението на Лазар, както ти е добре известно — каза грубо Питър.

Стройната жена се изчерви.

— Да — призна тя. — Беше част от група активисти, доведени от организаторите… за „специални задачи“, както се изразиха.

— Като прерязването на оградата на института „Телър“, когато митингът се изроди — напомни й Питър.

— Да, така е — раменете й потрепериха. — Но никога не съм знаела, че носят оръжие. Или че ще се опитат да убият някого. — Тя ги погледна, а в очите й се четеше срам. — Изобщо не сме планирали да се случи нещо подобно!

— Подозирам силно, че в Движението на Лазар има неща, които дори не можете са си представите, госпожо Донован — каза сивокосият англичанин. — И смятам, че се спасихте по чудо.

— Тя не бива да се връща в лагера на Движението, Питър — даде си сметка Смит. — Твърде опасно ще е.

— Може и така да е — съгласи се по-възрастният мъж. — Нашите приятели с оръжията се изпариха засега, но може да има други, които едва ли ще се зарадват да видят госпожа Донован жива и здрава.

Лицето й пребледня.

— Има ли къде да отидете и да се покриете за известно време, роднини или приятели? Хора, които не са свързани с Движението на Лазар? — попита Смит. — За предпочитане далеч от тук.

Тя кимна бавно.

— Имам леля в Балтимор.

— Добре — отговори Смит. — Мисля, че трябва да тръгнете незабавно за там. Тази нощ, ако е възможно.

— Остави това на мен, Джон — каза Питър. — Твоето лице и името ти са прекалено добре известни на тези хора. Ако отидеш на летището с госпожа Донован, може да й послужиш за мишена.

Смит кимна.

— Вие също бяхте на митинга! — каза тя внезапно, взирайки се в лицето на Хауел. — Но казахте, че името ви е Малаки. Малаки Макнамара!

Той кимна с лека усмивка, а бръчките на лицето му станаха още по-дълбоки.

— Боен псевдоним, госпожо Донован. Измама, но необходима.

— Тогава кои сте в действителност вие двамата? — попита тя. Погледът й се отмести от кльощавия загорял англичанин към Смит и после пак се върна на него. — ЦРУ? ФБР? Някоя друга служба?

— Ако спрете да задавате въпроси, и ние няма да ви лъжем повече — каза Питър. Бледосините му очи примигнаха. — Ние сме ваши приятели. В това може да сте сигурна. — После изражението му стана сериозно. — Което не може да се каже за някои от бившите ви другари от Движението.