Робърт Лъдлъм, Патрик Ларкин
Отмъщението на Лазар (31)

Тридесета глава

Личният кабинет на Лазар

Мъжът, наречен Лазар, седеше спокойно зад солидно, потъмняло от времето бюро от тиково дърво в личния си кабинет. В стаята бе тихо и леко затъмнено. В дъното бучеше слабо вентилационна система, която вкарваше идеално прочистен въздух, без следа от външния свят.

По-голямата част от повърхността на бюрото бе запълнена от огромен компютърен монитор. С леко докосване върху клавиатурата Лазар сменяше бързо образите, които се получаваха от камери из целия свят. Една от тях, явно прикачена към борда на самолет, показваше криволичещото очертание на река от поне хиляда метра височина. Селища, пътища, мостове и гори се появиха върху монитора и после изчезваха. Друга камера показа мръсна улица, пълна с ограбени и обезобразени автомобили. От двете й страни се виждаха мизерни панелни блокове. Прозорците и входните им врати бяха преградени с метални решетки.

Под картината върху дисплея три числа показваха местното време, часа в Париж и по Източното крайбрежие на САЩ. Обезопасена сателитна телефонна система бе разположена до компютъра. Две мигащи зелени лампички показваха, че е свързана с два от екипите му за специални операции.

Лазар се усмихна, доволен от прекрасното усещане, че сложният и изкусно разработен план се развиваше с абсолютна точност. С една команда той пусна в действие последния от необходимите експерименти на терен — тестовете, така необходими, за да прецизира подобрените от него инструменти за спасяване на планетата. С друга единична команда той щеше да предизвика поредица от действия, които да вкарат ЦРУ, ФБР и британското разузнаване в саморазрушителен хаос.

Скоро, помисли си той хладнокръвно, много скоро. Когато днес слънцето се изкачеше по-високо, ужасеният свят щеше да стане свидетел как най-лошите му опасения за САЩ се сбъдват. Съюзите щяха да се разпаднат, старите рани да се отворят. Дълго потискани съперничества щяха да прераснат в открити конфликти и докато се разбереше истинският размер на онова, което в действителност се случва, щеше да е невъзможно да го спрат.

Вътрешният му телефон иззвъня еднократно. Лазар натисна копчето на микрофона.

— Да?

— Безпилотните апарати са на петдесет километра от целта — докладва един от старшите техници. — И двата самолета се движат в очакваните параметри.

— Много добре. Продължавайте по плана — заповяда Лазар.

Той освободи копчето, прекъсвайки линията. Поредно леко докосване с пръста установи сателитна връзка с един от оперативните екипи.

— Операцията в Париж е в ход — уведоми той човека, който чакаше търпеливо в другия край. — Бъдете в готовност да изпълните инструкциите при следващия сигнал от мен.

 

 

Полето на Вирджиния

Три високопроходими камиона бяха паркирани на малка поляна между боровите дървета, които растяха по хребета на няколкостотин метра западно от разнебитената ферма на Бърк. Дванадесет мъже в черни якета, пуловери и тъмни джинси чакаха под прикритието на хилавите дървета. Четирима от тях бяха разположени на различни места около хребета и наблюдаваха през биноклите за нощно виждане „Симрад“, британско производство. Други седем бяха приклекнали търпеливо върху песъчливата земя по-навътре в горичката. Те проверяваха изправността на своите оръжия — снайперски пушки, автомати и пистолети.

Дванадесетият, високият зеленоок мъж на име Търс, седеше в кабината на един от камионите.

— Разбрано — каза той в мобилния си телефон. — В готовност сме.

Затвори и продължи да подслушва разпаления спор, който звучеше от радиостанцията. Гневен глас се провикна:

— Или ние ще унищожим Движението на Лазар, или то нас!

— Мелодрамите не ти подхождат, Хал — отвърна женски глас студено. — Аз не ти предлагам да капитулираме пред Движението. Но ТОКСИН повече не си струва цената, която плащаме, нито риска, който поемаме. И онова, което ти казах по телефона по-рано днес, остава в сила. Ако тази шибана операция се издъни, нямам никакво намерение сама да тегля последиците.

Слушайки разговора, който се транслираше от подслушвателното устройство, поставено от него по-рано тази вечер, вторият член на групата „Хораций“ поклати глава. Офицерът от ЦРУ беше напълно прав. На заместник-директора на ФБР Катрин Пиърсън вече не можеше да се разчита. Не че това вече имаше значение, помисли си той с ледена усмивка.

Инстинктивно Търс провери пълнителя на своя валтер, завинти заглушителя и върна обратно пистолета в джоба на якето си. Погледна светещия циферблат на часовника си. Оставаха минути до времето, когато щеше да се наложи да действа.

Меко настойчиво звънене сигнализира за важно обаждане на един от часовите. Той превключи на канала.

— Казвай.

— Тук е Макрей. Нещо се движи близо до къщата — предупреди часовият със слаб шотландски акцент.

— Идвам — отговори Търс.

Едрият мъж се измъкна от кабината на камиона, като приведе глава да не се удари в рамката, и забърза към боровата гора. Той откри Макрей, скрит зад повалено дърво, обрасло с лози.

— Погледни сам. В онези храсти и високата трева до входната врата — каза ниският жилав шотландец, сочейки към мястото. — В момента не мога да различа нищо, но повярвай ми, забелязах движение само преди минута.

Зеленоокият повдигна своя бинокъл и бавно огледа южния край на къщата на Бърк. Очертанията на две човешки фигури се побиха моментално във фокуса, снежнобели термални образи на фона на сивата гъста растителност, сред която лежаха.

— Имаш много добро зрение, Макрей — каза тихо Търс.

Биноклите за нощно виждане, които часовите му използваха, работеха, като увеличаваха наличната по-бледа светлина. Те превръщаха нощта в призрачен ден със зеленикав оттенък, но не можеха да долавят „топлина“ по начина, по който можеше неговата апаратура. С тежина около два и половина килограма и цена близо шестдесет хиляди долара, неговият термален бинокъл „Софи“, френско производство, беше последен модел във всяко отношение и много по-ефективен. През нощта под тези облачни небеса най-добрите системи за интензифициране на светлината имаха максимален обхват между триста и четиристотин метра, дори по-малко. За разлика от тях термалният бинокъл можеше да улови излъчваната от човешкото тяло топлина до три и повече километра — дори през дебела покривка.

Търс се чудеше дали е просто съвпадение фактът, че двама шпиони се появиха почти веднага след пристигането на Кит Пиърсън. Или тя ги бе довела със себе си — съзнателно или без да знае? Едрият мъж отпъди мисълта. Той не вярваше в съвпадения. Нито пък неговият работодател.

Търс обмисли възможностите. За миг съжали за решението на Центъра да премести най-добрия си снайперист в базирания в Париж екип. Щеше да е много по-просто и по-безопасно да ликвидира двамата врагове с два добри изстрела от далекобойна пушка. Но почти веднага си даде сметка, че желанието му не може да промени обстоятелствата. Групата му бе обучена и екипирана за действия отблизо, така че това бе тактиката, която щеше да приложи.

Търс подаде своя бинокъл на Макрей.

— Дръж под око тия двамата — заповяда му той. — Веднага ме уведоми, ако предприемат някакви действия.

После извади мобилния телефон и натисна един от въведените номера.

— Тук е Търс — каза той спокойно. — Не се издавай по никакъв начин, след като чуеш онова, което имам да ти казвам. Разбра ли?

Последва кратка тишина.

— Да, разбирам те — отговори най-после Бърк.

— Добре. Тогава слушай внимателно. Моите хора от сигурността засякоха вражеска дейност близо до къщата ти. Ти си под близко наблюдение. Много близко наблюдение. От няколко метра по-точно.

— Това е… много интересно — каза напрегнато офицерът от ЦРУ, за малко се поколеба. — Могат ли хората ти да се справят сами с положението?

— Определено — увери го Търс.

— Разполагаш ли с време за това? — попита Бърк.

— Минути, господин Бърк. Само минути.

— Разбирам — Бърк отново се поколеба. — А трябва ли да смятам това за междуведомствен въпрос?

Търс разбра какво го пита — дали Кит Пиърсън бе отговорна по някакъв начин за шпионите до вратата му. Макар че в този момент не бе от голямо значение дали е така или не.

— Мисля, че ще е разумно да го направиш.

— Много лошо — каза предпазливо офицерът от ЦРУ. — Много лошо.

— Да, така е — съгласи се едрият. — Засега стой там, където си. Край.

Търс затвори телефона. После взе обратно термалния си бинокъл от Макрей.

— Връщай се при камионите и доведи още двама — каза той. — Но искам да пристигнат много тихо. — Усмихна се хищнически. — Кажи им, че отиват на лов.

* * *

— Кой беше, Хал? — попита Кит Пиърсън явно озадачена.

— Дежурният офицер в Ленгли — каза й Бърк бавно и отсечено. Гласът му прозвуча напрегнато и неестествено. — СНС току-що им е изпратил по куриер сведения, свързани с Движението…

Джон Смит слушаше внимателно. Той се намръщи. Все още с лазерния микрофон в ръка, насочен към прозореца над него, погледна към Питър Хауел.

— Нещо не е наред — прошепна той. — Бърк току-що разговаря по мобилния си телефон и изведнъж се стегна. Говори глупости, опитвайки се да прикрие нещо.

— Мислиш ли, че е разбрал за нас? — попита тихичко Питър.

— Може би. Макар че не виждам как.

— Възможно е да го подценяваме — предположи Питър. Той присви устни. — Това е кардинална грешка, която се допуска в подобни случаи. Подозирам, че господи Бърк разполага с повече ресурси, отколкото допуснахме.

— Което означава, че има подкрепление.

— Твърде е възможно. — Англичанинът измъкна картата от един от джобовете на бойната си жилетка и я разгледа, проследявайки с показалеца очертанията на местния терен. Той посочи към отбелязан с кафяво горист хълм недалеч от тук на запад. — Ако аз исках да държа под око къщата, щях да поставя наблюдатели тук.

Смит усети как му настръхва косата. Питър беше прав. Този хълм предоставяше ясен излаз към къщата и фермата, включително към мястото, където те бяха застанали.

— Какво предлагаш?

— Незабавно изтегляне — каза англичанинът, сгъна картата и я прибра бързо в джоба си. Той измъкна през главата си автомата „Хеклер и Кох“ МР5, издърпа ударника и зареди деветмилиметров патрон в цевта. — Не знаем колко силен е противникът и не виждам причина да се мотаем повече тук, за да го научим. Вече се сдобихме с полезна информация, Джон. Да не насилваме повече късмета си.

Смит кимна и без да губи време, прибра лазерния микрофон.

— Напълно логично — каза той и приготви автомата си.

— Следвай ме.

Питър се претърколи, скочи на крака и свит почти на две, се промъкна към прикритието, което предлагаха двете коли, паркирани близо до къщата. Смит го последва, придвижвайки се възможно най-бързо, приведен към земята като англичанина. Всеки момент очакваше да чуе гърмежи или да усети как се забива куршум в тялото му. Но чуваше и усещаше само тишината на нощта и ускорения си пулс.

От там те минаха покрай разрушения хамбар и се спуснаха надолу по хълма в обраслото с бурени поле, опитвайки се да използват ниския хълм като прикритие между тях и по-високото възвишение на запад. Питър водеше, промъквайки се тихо през бодливите тръни и високите до кръста бурени с грациозност, придобита от дългите години тренировки и практика.

Бяха съвсем близо до брега на застоялото езеро, когато англичанинът изведнъж залегна в купчината мръсотия зад гъсталак от малинови храсти. Смит веднага се просна по корем зад него и после запълзя напред, помагайки си с лакти и колене, като едновременно придържаше автомата МР5 към гърдите си. Полагаше огромни усилия да не диша дълбоко. Бяха под нивото на хладния вятър, който шумолеше през полето, а въздухът бе изпълнен с миризма на водорасли и гниещи плодове.

— Исусе — прошепна Питър. — Сега я втасахме. Чуй!

Смит долови тихо бучене от мощен двигател, който постепенно се усилваше. Внимателно повдигна глава над най-близкия храст. На около двеста метра пред тях голям черен камион се движеше бавно по селския път на изток без фарове.

— Смяташ ли, че ще забележат колите ни? — попита той тихичко.

Питър кимна мрачно. Малката група дървета, където паркираха автомобилите, нямаше да ги скрие от внимателен оглед.

— Без съмнение — отговори той. — И когато стане, адът ще се разтвори, ако вече не е станало. — Погледна зад рамо. — Уви, вече е станало — измърмори Питър. — Погледни зад себе си, но много бавно.

Смит обърна внимателно глава и видя петима мъже с очила за нощно виждане да слизат по хълма зад тях. Всеки държеше автомат пред себе си. Устата на Джон пресъхна.

Единият от въоръжените мъже, които ги преследваха, беше вече на не повече от сто метра зад тях. Двамата с Питър бяха приклещени в капан.

— Някакви идеи? — изсъска Смит.

— Да. Сваляме петимата на земята и после бягаме като зайци — отвърна Питър. — Стой далеч от пътя. В тази посока няма прикритие. Отравяме се на север.

Той се обърна и застана опрян на едното си коляно, готов за стрелба. Смит го последва миг по-късно.

За момент Джон се поколеба с пръст на спусъка — чудеше се дали да стреля, за да убие някого или само за сплашване. Дали тези мъже бяха същите, които вече се опитаха да го ликвидират? Или бяха служители на ЦРУ, а може би частни охранители, наети от Бърк да пазят имота му?

Резките им движения привлякоха вниманието на един от мъжете, слизащи по хълма. Той замръзна на място.

— Пред нас са — извика мъжът със силен английски акцент, след което откри огън с автомата си, изпращайки дъжд от деветмилиметрови куршуми в посока на двамата коленичили мъже.

Съмненията на Смит се изпариха в мига, в който куршумите засвистяха във въздуха около него. Тези типове явно бяха наемници, а не се опитваха да ги заловят. Двамата с Питър отвърнаха на стрелбата, насочвайки огъня от своите автомати МР5 към средата на линията, в която бяха подредени петимата нападатели. Един от тях извика и се присви, улучен в стомаха. Останалите четирима се хвърлиха на земята, за да се прикрият.

— Да вървим — изрече бързо Питър, докосвайки Смит по рамото.

Те скочиха на крака и се втурнаха в тъмнината, завивайки на север, далеч от селския път. Англичанинът отново водеше, но сега не се стараеше да избира по-лесен път през бодливите храсти. Дори се шмугна в най-гъстия храсталак. Сега скоростта бе също толкова важна, колкото прикритието. Трябваше да изминат максимално разстояние, преди оцелелите преследвачи да се съвземат от изненадата и да подновят стрелбата.

Смит тичаше бързо, сърцето му биеше лудо, докато следваше Питър по петите. Той държеше пред себе си автомата, опитвайки се да предпазва лицето си от бодливите храсти и острите тръни. Клоните се забиваха в ръцете и краката му, драскаха и късаха дрехите му. Пот се стичаше по челото му и гореше като огън изранената кожа.

Зад тях се дочу нова канонада. Куршумите цепеха ниските храсти от двете им страни, разпращайки листа и клонки във всички посоки.

Двамата мъже се хвърлиха на земята и се обърнаха с лице към пътя, по който бяха дошли, прикривайки се в плитка канавка, издълбана от пороите, стичащи се от хълма над тях.

— Упорити копелета — каза тихо Питър, след като куршуми от пушка и автоматни откоси засвистяха отново над главите им. — Признавам им го. — Той се заслуша внимателно. — Само двама стрелят. Един свалихме. А къде са другите двама?

— Заобикалят ни — каза Смит мрачно. — Докато приятелчетата им ги прикриват.

— Твърде възможно — съгласи се Питър. После неочаквано се усмихна. — Да им покажем, че идеята им не е добра.

Джон кимна.

— Добре — каза спокойно Питър — Тръгваме.

Без да обръщат внимание на куршумите, които продължаваха да летят покрай тях, Смит и Питър застанаха с гръб един към друг и започнаха да стрелят. На Смит му се стори, че дочу стенания и че мярна за миг очертанията на фигури, които се хвърлиха във високите бурени и храсти. Заехтя стрелба от още оръжия, след като нападателите, които принудиха да залегнат, също започнаха да стрелят.

Смит и Питър се притаиха в плитката дренажна канавка и запълзяха бързо по дъното й. Тя се виеше на изток, следвайки лекия наклон на отдавна изоставеното поле. Изминаха около петдесет метра и рискуваха да вдигнат глави да огледат. Един от преследвачите продължаваше да стреля в посока към тях, явно опитвайки се да ги прикове на място. Другите трима отново бяха в движение и за жалост също отиваха на изток. Те се бяха разделили, образувайки огнева линия по цялата ширина на полето от четиридесет акра.

— По дяволите — изруга Питър под носа си. — Сега какво са намислили?

Смит присви очи. Враговете им явно не се стремяха вече да ги заклещят. Вместо това лошите оформяха кордон, с който да ги отрежат от пътя и автомобилите им, скрити между дърветата на стотина метра по-надолу.

— Притискат ни — осъзна той.

Англичанинът го изгледа за секунда-две. После присви устни и промърмори.

— Прав си, Джон. Трябваше да се сетя по рано. Действат като викачи по време на лов, преди да ни направят на кайма. — Той поклати глава. — Третират ни като ято яребици или пъдпъдъци.

Почти неохотно Смит се ухили, насилвайки се да сподави смеха, който го напуши. Старият му приятел сякаш се обиди от непочтителното отношение на враговете им.

Питър обърна глава и внимателно огледа обраслата с гъсти храсти запустяла обработваема земя на север.

— Ще се опитат да ни устроят гадна засада някъде натам — каза той, докато измъкваше празния пълнител от автомата си и поставяше нов. — Ако минем покрай онова място, ще ни изиграят.

— Със сигурност — съгласи се Смит. — Но ние имаме поне едно предимство.

Питър повдигна едната си вежда изненадан.

— Така ли? Ще ме светнеш ли?

— Да. — Смит потупа автомата си. — Последния път, когато проверих, пъдпъдъците и яребиците не отвръщаха на стрелбата.

Този път бе ред на Питър да сподави напушилия го смях.

— Вярно — съгласи се той тихо. — Много добре, Джон, да вървим и да разберем дали можем да превърнем ловците в улов.

Те изпълзяха от дренажния улей и продължиха на север. До гъстата растителност не можеше да се отиде направо. Те се движеха по следите, оставени от малките животинки, чиито дупки се намираха сред гъсталака. Пълзяха по корем, като използваха стъпалата, коленете и лактите си, за да се промъкват възможно най-бързо, без да вдигат шум или да разклащат клоните на храстите и тревата. Това, че някъде отпред в тъмнината ги дебнеше невидим враг, правеше нуждата да се движат крадешком също толкова належаща, както и скоростта.

Смит усещаше капките пот, които се стичаха по челото му и падаха на земята. Бършеше ги неистово, за да не допусне да влизат в очите му под очилата за нощно виждане. Стъблата на растения и стърчащи клони се появяваха за миг на фона на зеленикавата гледка пред очите му, а после изчезваха. Дълбоко във вътрешността на гъсталака полезрението му бе ограничено до няколко сантиметра. Въздухът бе горещ и изпълнен с мирис на влажна пръст и пресни животински изпражнения.

От време на време просвистяваше по някой куршум над главите им или цепеше храстите от двете им страни.

Сега и четиримата наемници, разположени в линия зад тях, стреляха, за да принудят преследваните от тях пъдпъдъци да се насочат към засадата, устроена, за да бъдат убити.

Смит едва дишаше от огромното физическо усилие, което полагаше, за да се движи бързо. Той се бе концентрирал върху това да следва Питър колкото се може по-близо, наблюдавайки внимателно къде по-възрастният мъж се подпира с лакти и стъпала, за да не разклати растенията, през които се придвижваха.

Изведнъж Питър спря рязко. За няколко секунди той остана напълно неподвижен, само се ослушваше и оглеждаше. После внимателно и бавно махна на Джон и посочи с ръка пред себе си.

Смит провря главата си през високата трева и заоглежда терена пред себе си. Бяха съвсем близо до северния ръб на полето. Ръждясалите останки от стара желязна ограда се разпростираха на изток и на запад. Отвъд счупената ограда земята се спускаше надолу, преди отново да се издигне в малко възвишение, което се простираше на североизток. Няколко малки горички очертаваха началото на полегатия склон. Но на това място теренът като цяло бе гол и не предлагаше почти никакво прикритие.

Питър посочи с пръст към възвишението. После направи с ръка знака за „враг“.

Смит кимна. Възвишението най-вероятно бе мястото на засадата, към която ги притискаха. Всеки, който бе разположен зад хребета му, имаше идеална видимост и възможност за стрелба в посока надолу към фермата. Той смръщи вежди. Шансовете бяха против тях.

Питър забеляза изражението му и сви рамене.

— Нищо не може да се направи — прошепна той.

Измъкна празния пълнител от бойната си жилетка. Изчака Джон да направи същото.

— Добре — каза тихичко Питър. — Ето какъв е планът. — Той размаха празния пълнител. — За отклоняване на вниманието мятаме тези неща максимално далеч вдясно. После се хвърляме към хълма, обръщаме се, нападаме от обратната страна на възвишението и избиваме всички врагове по пътя си.

Смит го изгледа вторачено.

— Сериозно ли говориш?

— Нямаме време да фантазираме, Джон — отговори му търпеливо англичанинът. — Трябва да ги ударим мигновено и масирано. Скоростта и дързостта са единствените ни козове. Ако някой от нас падне, другият продължава без него. Разбрано?

Смит кимна. Никак не му допадна идеята, но приятелят му бе прав. При конкретната обстановка всяко отлагане, независимо по каква причина — дори да бъде оказана помощ на ранен приятел, — щеше да е фатално. Бяха в толкова неравностойно положение, че единственият им шанс да се измъкнат бе, като влязат в бой с онези, които се изпречеха на пътя им.

Държейки в лявата си ръка празния пълнител, а в дясната — автомата, той се надигна бавно на едно коляно, подготвяйки се да побегне през разнебитената ограда към откритото пространство зад нея. До него Питър направи същото.

Нова серия изстрели от автоматично оръжие напосоки прогърмя зад тях. После утихна и остана само тишина.

— Да тръгваме — изсъска Питър. — Приготви се. Заеми позиция. Сега!

И двамата метнаха празните пълнители с максимална сила, запращайки ги във въздуха вдясно от себе си. Пълнителите паднаха с дрънчене, което прозвуча неочаквано силно в нощната тишина.

На мига Смит скочи и побягна напред. Той се метна през изпочупената метална ограда, претърколи се и отново скочи на крака. Питър направи същото на няколко метра от него.

Смит дочу викове на изненада точно зад тях вдясно, но врагът ги забеляза твърде късно. Все още тичайки с всички сили, двамата с Питър изкачиха полегатия хълм до върха и после се спуснаха надолу към плитката падина.

Смит се обърна надясно, държейки с двете си ръце автомата, и започна да търси нападателите в бледозелената приглушена светлина, която му осигуряваха очилата за нощно виждане. Ето там! Забеляза очертанията на фигура, която се размърда зад надвисналите клони на една бреза на по-малко от десет метра пред него. Беше залегнал по корем мъж, който надничаше през хребета, опитвайки се едновременно с това да се обърне и да насочи към тях оръжието си, автомат „Узи“.

Реагирайки мигновено, Джон се прицели и натисна спусъка, изпращайки деветмилиметрови куршуми срещу врага. И трите удариха в целта, а от силата на експлозията мъжът политна назад и се блъсна в белия като тебешир ствол на брезата.

Продължиха да се придвижват, следвайки очертанията на плитката падина, която завиваше на североизток, разделяйки се в движение, за да не може някой единичен изстрел да ги покоси едновременно.

Склонът от тази страна бе обрасъл с брези, ниски борове и храсти, редуващи се с малки голи поляни. Объркани от неочакваната стрелба, четиримата наемници, разположени като „викачи на лов“, за да ги приклещят в засада, стреляха отчаяно напосоки, обсипвайки с куршуми обратната страна на хълма. Куршумите рикошираха от дърветата високо над главите им и бръмчаха като пчели.

Смит навлезе внимателно в малко сечище и долови леко движение с ъгълчето на окото си. Обърна се и забеляза тъмната цев на автомат М16, която се подаваше иззад обвито в лози дърво. Тя сочеше към него. Хвърли се на земята в мига, в който нападателят натисна спусъка. Един 5,56-милиметров куршум близна лявото му рамо, оставяйки кървава драскотина върху кожата му. Още два куршума изораха дълги бразди по земята близо до него.

Джон се претърколи, опитвайки се отчаяно да разконцентрира стрелеца. Последваха нови изстрели и още куршуми се забиха в земята на сантиметри от главата му. Продължавайки да се движи, той се оглеждаше за някакво прикритие — каквото и да е то — наблизо. Не видя нищо. Беше заклещен на открито.

В този миг зад гърба му се появи Питър и откри огън, обсипвайки методично с куршуми дърветата с премерени изстрели. Парчета кора и разкъсани лози се разхвърчаха във въздуха. Скритият стрелец извика веднъж пронизително и после се възцари тишина.

— Добре ли си, Джон? — попита тихичко Питър.

Смит опипа тялото си. Раната на рамото му кървеше и той знаеше, че не след дълго ще усети адска болка, но по чудо се отърва само с нея.

— Добре съм — докладва той, все още дишайки тежко, докато се съвземаше от преживяния ужас. Това, че излезе на сечището, бе голяма грешка, осъзна той — грешка, каквато правеха само новобранците по време на учения. Той поклати глава, ядосан на себе си за елементарния пропуск.

— Тогава провери дали копелето е наистина мъртво. Ще те прикривам — подкани го Питър. — Само че бързо.

— Вече съм там — отвърна му Смит, скочи на крака и се измъкна от откритото пространство, заобикаляйки през растителността, за да стигне до дърветата откъм дясната страна и да излезе от линията на огъня на англичанина. Промъкна се внимателно през висок храст и видя тяло с лице към земята. Автоматът М16 лежеше на няколко стъпки встрани от трупа.

Дали нападателят бе наистина мъртъв или само тежко ранен, или се преструваше? — чудеше се той. В първия миг Джон си помисли да довърши мъжа с един изстрел от упор. Пръстът му обгърна спусъка. После се отказа. В разгара на битка той можеше да повали враг без колебание, но не можеше да стреля срещу човек, който лежи безпомощен и изпитва ужасни болки. Да не говорим за клетвата, която бе дал, а още по-важно, за собствената му съвест и представа за добро и лошо.

Смит се приближи с насочено дуло на автомата. Виждаше кръв на земята, изтичаща изпод тялото на мъжа. Той бе нисък и набит, с къдрава червена коса на малката кръгла глава. Джон се приближи още повече, готов да се наведе да провери пулса.

Зад гърба му от неголямо разстояние проехтяха още изстрели. Питър мигновено им отговори.

Смит се разсея за момент и обърна глава да разбере откъде идва стрелбата. Наведе се по-ниско, за да се прикрие.

Именно в същия миг „мъртвият“ мъж се хвърли срещу него светкавично. Той удари Смит в корема и го повали на земята. Автоматът на Джон излетя към храстите.

Смит се преви на две, забелязвайки нож, насочен към него. Той се изтърколи настрани и се съвзе точно навреме, за да отбие с външната част на лявата си ръка още един опит да бъде прободен. Острието разряза ръкава му и смъкна кожата под него, стигайки до костта. Остра болка прониза тялото му. Той се опита да я пренебрегне и отвърна с нов удар с външната част на дясната си ръка, уцелвайки китката на червенокосия мъж.

Ножът падна от внезапно парализираните от болка пръсти.

Смит не спря дотук, а стовари десния си лакът в носа на нападателя. Чу как костта изпука, а хрущялът се раздроби на парчета, които се забиха в мозъка на мъжа. Червенокосият се отпусна безжизнено, без дори да издаде звук. Този път наистина издъхна.

Джон седна и си пое дълбоко дъх. Чувстваше как кръвта се стича от дълбоката рана на лявата му ръка. „Няма да е лошо веднага да се превърже“, помисли си той. Не биваше да оставя кървави следи, по които лошите момчета да ги открият. Измъкна една превръзка от джоба на бойната си жилетка и превърза с памук и бинт ранената си ръка.

Чу леко подсвирване откъм дърветата. Погледна натам и видя Питър да излиза от тъмнината.

— Съжалявам за това — каза Питър. — Един изскочи внезапно и стреля срещу мен.

— Закова ли го?

— О, да — отвърна Питър със задоволство. — Завинаги. — Той коленичи и обърна по гръб червенокосия, когото Смит уби. Бледосините очи на Питър се разшириха от почуда от вида на мъжа.

— Познаваш ли тоя тип? — попита Джон, наблюдавайки реакцията му.

Питър кимна. Погледна го с мрачно и тревожно изражение.

— Името му е Макрей — каза той тихо. — Когато го познавах, беше командос от САС. Имаше репутацията на човек, който създава ядове. Много добър в битките, но гадно копеле. Преди години прекали няколко пъти, преминавайки границата, и го изхвърлиха от взвода. Последното, което чух за него, бе, че работа като наемник в Африка и Азия, като предлага от време на време услуги на различни разузнавателни служби.

Питър се изправи и отиде да вдигне оръжието на Смит.

— Включително на МИ-6? — попита тихо Смит, докато поемаше оръжието си и се изправяше на крака.

Питър кимна с неохота.

— Понякога.

— Мислиш ли, че някои от вашите хора в Лондон може да са замесени в тази тайна операция на Пиърсън и Бърк? — попита Смит.

Питър сви рамене.

— За момента не знам какво да мисля, Джон. — Той вдигна очи, тъй като от другата страна на хълма се чуха нови изстрели. — Нашите приятели стават неспокойни. Всеки момеят ще тръгнат насам. Мисля, че е най-добре да се омитаме. Трябва да открием място, откъдето да си уредим безопасен транспорт.

Смит кимна. Имаше логика. Враговете им със сигурност бяха открили автомобилите им, с които пристигнаха от базата „Андрюс“. Ако направеха опит да се измъкнат със своите коли, щяха да се върнат в капана, от който току-що се измъкнаха.

Попипа превръзката на лявата си ръка, за да провери дали не се е напоила с кръв. Все още беше суха от външната страна. Обърна се към англичанина.

— Добре, води, Питър. Ще хвърлям по едно око назад.

Двамата мъже се отправиха на север, изчезвайки бързо в тъмнината, като се прикриваха зад дърветата и високите храсти, когато бе възможно. Зад тях стрелбата постепенно заглъхваше.