Робърт Лъдлъм, Патрик Ларкин
Отмъщението на Лазар (44)

Четиридесет и трета глава

Смит забърза към мястото, където стоеше Ранди, последван от Питър, и коленичи, за да прегледа единствения оцелял. Беше младият мъж, когото видя през прозореца, онзи, който приемаше съобщенията, пристигащи по сателитния канал. Беше прострелян на две места в рамото и в гърдите.

— Виж дали можеш да помогнеш на клетия човечец — подкани го Питър. — Разбери какво знае. Междувременно аз ще се поразходя наоколо да проверя какво още е останало след тая касапница.

Питър се отдалечи и започна да проверява труповете, оборудването и апаратурата, за да види дали не е останало нещо здраво при стрелбата. Смит в същото време свали едната си ръкавица и провери пулса на шията на ранения. Все още се усещаше, но беше слаб, учестен и угасващ. Кожата на младия мъж беше бледа, студена и влажна на пипане. Очите му бяха затворени, а дишането — повърхностно.

Смит погледна към Ранди.

— Повдигни краката му с няколко сантиметра — каза той тихо. — В шок е.

Тя кимна и повдигна леко краката на ранения мъж. За да останат на това положение, тя взе дебел наръчник за компютри от масата и го пъхна внимателно под прасците.

С бързи движения Смит прегледа раните на младежа, като повдигна дрехите му, за да разгледа внимателно входа и изхода на куршумите. Той се намръщи. Раздробеното рамо изглеждаше доста зле. Повечето хирурзи щяха да препоръчат незабавна ампутация на ръката. Другата рана беше още по-опасна. Лицето на Смит посърна, докато проследяваше степента на поражения около мястото, откъдето бе влязъл куршумът в горната част на гърба. Движейки се със скоростта на светлината, деветмилиметровият куршум беше раздробил костта, разкъсал кръвоносните съдове и направил на пихтия жизненоважни тъкани в областта на раната.

Джон направи всичко, което бе възможно. Първо, измъкна походната аптечка от джоба на жилетката. В нея имаше две марли с лейкопласт в хартиена опаковка. Разкъса опаковката със зъби, отлепи предпазната хартия и притисна превръзките към двете дупки от куршумите, за да прекъсне достъпа на въздух до раните. После нави бинт около марлята, за да спре, доколкото е възможно, кръвта.

Вдигна очи и забеляза, че Ранди го наблюдава внимателно. Тя повдигна едната си вежда въпросително.

Смит поклати леко глава. Раненият мъж умираше. Усилията на Джон само щяха да забавят процеса, а не да го предотвратят. Дори да можеха да го сложат на операционната маса до няколко минути, пак нямаше да го спасят.

Ранди въздъхна.

— И аз ще отида да поогледам наоколо — каза тя и потупа часовника на ръката си. — Не се бави много, Джон. Досега някой от живеещите в района със сигурност е уведомил ченгетата за стрелбата. Макс ще ни сигнализира, ако види нещо на скенера, но трябва да се измъкнем много преди да дойдат.

Той кимна. След като се разбра за тайната връзка на Бърк и Пиърсън срещу Движението на Лазар, задържането на агент на ЦРУ в парижката централа, при това след ожесточена престрелка, само щеше да потвърди и най-параноичните подозрения и страхове на авторите на конспиративни теории.

Ранди му подхвърли окървавен портфейл.

— Намерих това в един от джобовете му — каза тя. — Картата за самоличност може да е фалшива, а ако е така, значи работата е много дебела.

Смит го отвори. Вътре имаше шофьорска книжка на името на Витор Абрантиш с постоянен адрес в Лисабон. Абрантиш. Джон произнесе името на глас.

Очите на умиращия мъж се отвориха. Кожата му бе пребледняла като платно.

— Португалец си, така ли? — попита Смит.

— Да. Португалец — прошепна Абрантиш и кимна слабо.

— Знаеш ли кой те простреля? — попита тихичко Смит.

Младият португалец потрепери.

— Нънс — прошепна той. — Един от „Хораций“.

Хораций? Смит се озадачи. Думата, която звучеше на латински, му напомни за нещо. Той напъна паметта си и имаше чувството, че беше виждал или чувал нещо такова тук, в Париж, в миналото, но не можеше да се сети, не и в този момент.

— Джон! — викна превъзбудено Ранди. — Виж това.

Той вдигна очи. Ранди стоеше пред компютъра на възрастния белокос мъж. Тя обърна монитора към него. Явно зациклил в някакъв момент, компютърът повтаряше един и същ дигитален образ отново и отново — беше снимка на пешеходни улици, явно направена от нисколетящ самолет. Три думи просветваха в червено в долния десен ъгъл на картината: НАНОФАГИТЕ ПУСНАТИ.

— Мили боже! — осъзна изведнъж Смит. — Те са нападнали Курньов от въздуха.

— Така изглежда — съгласи се мрачно Ранди. — Предполагам, че е по-лесно и по-ефективно, отколкото да оставиш тия ужасни оръжия на свобода на земята.

— Много по-ефективно е — потвърди Смит. — При освобождаването на нанофагите от високо не се разчита на вятъра или на вътрешно налягане за разпространяването на облака. По този начин потокът може да се контролира в по-голяма степен и да се покрие по-голям район с еднакъв брой механизми.

Той се обърна към Абрантиш. Раненият мъж бе на ръба на смъртта и въобще не разбираше какво става около него. С късмет можеше да отговори на някои въпроси, при други обстоятелства без съмнение щеше да откаже.

— Защо не ми кажеш нещо за нанофагите, Витор? — каза внимателно Джон. — Каква е истинската им цел?

— След като изпитанията приключат, те ще прочистят света — отговори умиращият мъж, кашляйки. Мехурчета кръв се появиха в ъгълчетата на устата му. Но очите му светеха фанатично. С голямо усилие той продължи да говори. — Те ще възродят всичко. Ще отърват Земята от заразата. Ще я спасят от чумата на неопитоменото човечество.

Смит усети как го побиват тръпки на ужас, тъй като думите на Абрантиш изведнъж го осениха за истината. Изтреблението при „Телър“ и Курньов бяха само експерименти. А това означаваше, че смъртта на десетките хиляди хора е била планирана от самото начало като изпитание на терен, за да се направи проверка и да се подобри ефективността на смъртоносните нанофаги извън стерилните очертания на лабораторията.

Той се вторачи в образа, който компютърът повтаряше отново и отново. Нанофагите не бяха само оръжия за тероризъм. Те бяха замислени като инструмент за геноцид — геноцид, който бе планиран в мащаби, невиждани досега в историята.

Джон усети огромен гняв да се надига у него. Мисълта, че някой е ликувал от жестокото и нечовешко клане, на което стана свидетел пред института „Телър“, предизвика у него ярост, каквато не бе чувствал от години. Но за да измъкнат още информация, този млад португалец трябваше да чува приятелски глас, гласа на човек, който споделя неговите извратени идеи. Така че Джон направи усилие да сдържи надигналите се у него емоции.

— Кой ще ръководи това прочистване, Витор? — попита той спокойно. — Кой ще възроди света?

— Лазар — отвърна Абрантиш, без да се замисли. — Лазар ще възроди живота от смъртта.

Смит се отпусна и седна на пода. В главата му започна да се оформя ужасен и страховит образ. Беше образ на кукловод без лице, който хладнокръвно разиграваше драма, плод на маниакалното му въображение. В един миг Лазар отричаше нанотехнологията като опасност за човечеството. В следващия той пригаждаше същата технология за своите зловещи цели — за изтребление дори на собствените си последователи, все едно че бяха лабораторни мишки. С едната си ръка той манипулираше служители от ЦРУ, ФБР и МИ-6, като ги насърчаваше да водят тайна война срещу Движението, което той контролираше. С другата ръка обръщаше същата незаконна война срещу тях, а в критичните моменти правеше враговете си слепи, глухи и неми.

— И къде е човекът, когото нарече Лазар? — попита Смит.

Абрантиш не отговори нищо. Той пое малко въздух и се закашля безконтролно, започна да се задушава, тъй като не можеше да прочисти дробовете си. Давеше се в собствената си кръв.

Смит обърна главата му настрани, освобождавайки малко пространство за въздуха, от който Витор се нуждаеше. Алени струйки потекоха от устата му. Кашлицата се поуспокои малко.

— Витор, къде е Лазар? — повтори настоятелно Смит.

Ранди се дръпна от компютъра и се върна при тях. Тя стоеше встрани и слушаше.

— Ос Азореш — прошепна Абрантиш. — Той отново се закашля и изплю още кръв на пода. Пое още малко въздух. — О консоле до сол. Санта Мария.

Този път усилието, което направи, бе прекалено голямо. Тялото му започна да се гърчи, след което се отпусна. Беше мъртъв.

— Това молитва ли беше? — попита Ранди.

Смит се намръщи.

— Ако е било молитва, се съмнявам, че ще получи опрощение. — Погледна изкривеното тяло на пода и поклати глава. — Но мисля, че се опита да отговори на въпроса, който му зададох.

На около метър и половина от тях Питър прекрачи трупа на бандита, когото Ранди застреля. Претършува джобовете на мъртвия мъж и извади портфейл и паспорт. Прелисти бързо паспорта и огледа марките за входните визи — Зимбабве, САЩ и Франция. Бяха залепени в този ред, а датите бяха от последните четири седмици. Бледосините му очи се присвиха, докато асимилираше фактите. Много показателно, помисли си Питър.

Мушна документите в джоба си и заразглежда обемен пакет, който забеляза преди това. Зелената торба от плат стоеше в най-близкия ъгъл. Сега, като се замисли, се сети, че бе същата на вид като няколко други, които забеляза на различни места из помещението.

Питър отвори торбата и надникна вътре.

Хлъцна, когато видя две блокчета пластичен експлозив, увити заедно. Бяха свързани към детонатор и дигитален часовник. „Семтекс“ чешко производство или С-4 американско производство, реши той, и самоделен таймер. Но и при двата случая експлозивът бе достатъчен да вдигне във въздуха цялата сграда, ако избухнеше. Погледна цифрите, които ритмично се изписваха на дигиталния часовник, и видя, че доближават към нулата.