Робърт Лъдлъм, Патрик Ларкин
Отмъщението на Лазар (50)

Четиридесет и девета глава

На сто метра Питър задържа височината. Тя бе достатъчна, за да се предпазят от облака нанофаги, който обгръщаше комплекса и летището на „Номура Фарматек“. Или поне се надяваше да е така. Той се намръщи, напомняйки си, че между надеждата и абсолютната сигурност има известна разлика. Издигна машината още тридесет метра.

Вече по-спокоен, Питър наклони леко хеликоптера и той се понесе над осеяната с трупове писта. После погледна през рамо към отделението за войниците.

— Сега накъде, Джон? — попита той. — След първия самолет на нашия приятел Лазар ли? Онзи, който се изплъзна?

Смит поклати глава.

— Не още — той измъкна празния пълнител от автоматичната карабина и пъхна нов. — Има още едно-две неща, които трябва да свършим тук.

Джон стана от седалката и легна по корем върху пода на хеликоптера, насочвайки карабината Д-4 през отвора на вратата.

— Дай ми видимост към третия самолет, Питър — викна Смит. — Той все още се опитва да излети на автопилот.

В отговор Питър наклони хеликоптера и го върна обратно в южна посока. Смит се подаде още малко навън, а огромният летателен апарат му се видя още по-голям през оптичния мерник. Той натисна спусъка и изпрати серия насочени изстрели срещу самолета, който продължаваше да се движи по пистата. Карабината отскачаше от рамото му.

Хеликоптерът UH-60L прелетя с грохот покрай самолета, зави рязко и се върна обратно, очертавайки пълна окръжност.

Джон отново презареди карабината с последния пълнител. Д-4 бе готова за стрелба.

Хеликоптерът направи още един завой, полетя на север, върна се обратно за ново преминаване. Смит погледна надолу. Надупчен с тридесет куршума 5,56-милиметра, третият самолет сега стоеше неподвижно върху настилката. Цели секции от единственото дълго крило липсваха, раздробени от многобройните удари. Фрагменти от кутиите на двигателите и цилиндрите с нанофаги бяха разхвърляни по асфалтовата настилка зад изпотрошения апарат.

— Още един самолет задраскан в списъка — обяви той с категоричен тон. — Това прави два извън строя, остава един.

Хидео Номура се наежи в седалката си.

— Никакви движения — предупреди го Ранди.

Тя повдигна леко оръжието от скута си.

— Няма да ме застреляш вътре в хеликоптера — изръмжа младият Номура. Цялата фасада на приветлив космополит, която си бе изграждал пред дългите години на заблуди, бе изчезнала. Сега лицето му представляваше жестока, изпълнена с омраза маска, издаваща зла воля и егоцентрична мания, които в действителност го владееха. — Всички вие също ще умрете. Вие, американците, сте много меки. Не притежавате истински дух на бойци.

Ранди му се изсмя подигравателно.

— Може би. Но резервоарите за гориво зад теб са херметически затворени. Готова съм да се обзаложа, че ти не си. Искаш ли да проверим кой от двамата е прав?

Хидео се умълча, гледайки я свирепо.

Джинииро Номура надзърна през вратата и се подсмихна леко, наблюдавайки как бързо рухват ненормалните блянове на сина му. Страданието, което Джинииро беше преживял през дванадесетте месеца на жестоко пленничество, се връщаше сега тъпкано на Хидео.

Направляван от Джон, Питър придвижи хеликоптера до северния край на пистата и прелетя ниско над двата големи транспортни самолета и доста по-малкия корпоративен реактивен самолет.

Смит отново се подаде през отвора на вратата и пусна нова серия изстрели в пилотската кабина, раздробявайки на пух и прах стъклата и уредите за управление.

— Не искам никой оцелял да напусне острова, преди да пристигнат специалните части и екипът за обеззаразяване — обясни той.

Ранди му подаде от своите муниции.

Сега Питър издигна хеликоптера нагоре, набирайки все по-голяма височина чрез спираловидно кръжене, докато те търсеха следи от първия самолет на Номура. Няколко дълги минути се взираха неспокойно в небесата над тях. Ранди го мярна първа, долавяйки лек отблясък от златиста светлина високо горе.

— Ето го! — викна тя, сочейки през страничната врата. — На три градуса от нас. И се движи на запад!

— Към Щатите — осъзна Смит.

Хидео се подсмихна.

— Към Вашингтон и предградията му, ако трябва да бъдем точни.

Хеликоптерът направи нов завой и Питър го насочи нагоре в паралелен курс. Той се взираше през стъклото на пилотската кабина с притеснена физиономия.

— Това проклето нещо е дяволски високо вече — викна той. — Лети вероятно на три хиляди метра височина и продължава да се издига бързо.

— Какъв е максималният таван на нашата птичка — попита Смит, докато се закопчаваше на седалката.

— Не повече от пет хиляди и седемстотин метра — отвърна Питър. — Но на тази височина въздухът е разреден.

— Късно е — каза им Хидео ликуващо. Очите му святкаха триумфално. — Не можете да спрете вече моя „Танатос“. А на борда му има достатъчно нанофаги да избият милиони. Може да ме държите като пленник, но аз вече нанесох своя удар срещу вашата алчна и материалистична страна. Удар, който ще се помни векове наред.

Никой не му обърна внимание, тъй като и тримата се бяха съсредоточили да открият летящия апарат, преди да се изплъзне.

Питър насочи хеликоптера с носа нагоре в максимално вертикално положение, следейки бягащата точица. Машината се издигаше все по-нагоре с по четиристотин и петдесет метра в минута. Всички усещаха как въздухът става по-студен и по-разреден.

Когато достигна височина три хиляди и шестстотин метра, зъбите им тракаха от студ и дишаха по-трудно. Гъстотата на въздуха на тази височина беше малко над петдесет процента от нормата на морското равнище. Хората могат да живеят и да работят на такава височина или да карат ски, но след продължителна аклиматизация. Хипоксията и височинната болест в този миг бяха сериозна опасност за тях.

Самолетът „Танатос“ сега беше по-близо, но все още над хеликоптера и продължаваше да се изкачва. Единственото му огромно крило се накланяше от време на време, когато контролните уреди го пригаждаха към всяка промяна в скоростта и посоката на вятъра и налягането. Иначе апаратът следваше стриктно зададения курс към столицата на Съединените щати.

Питър издигна още своя „Блек Хок“. Главата и дробовете го боляха и той усещаше как изпитва все по-големи трудности да се концентрира. Зрението му се замъгли леко в периферията. Мигаше усилено, за да изчисти погледа си.

Алтиметърът показваше вече четири хиляди и двеста метра. На тази височина над земята роторите на хеликоптера не можеха да осигурят нормалното издигане, скоростта също се забавяше. Четири хиляди и петстотин метра. Гигантският апарат продължаваше да лети над тях, измамно близо, но все още извън техния обсег.

Мина още една минута, минута на още по-голям студ и изтощение.

Питър отново погледна през предното стъкло. Нищо. Самолетът „Танатос“ бе изчезнал.

— Хайде, Сатана — ръмжеше той. — Престани да си играеш глупави игрички с мен. Къде се дяна?

И изведнъж слънцето освети огромното крило под него, отразено от десетките хиляди огледални соларни панели.

— Успяхме! Над копелето сме! — извика Питър. Той се закашля, опитвайки се да поеме повече кислород през напрегнатите си дробове. — Трябва да действаш бързо, Джон. Много бързо. Не мога да удържа машината дълго на тази височина.

Смит кимна, откопча колана и отново легна по корем на пода. Металът, до който се докосваше, бе леденостуден и сякаш го изгаряше като огън. Температурата на въздуха отвън бе много под нулата.

Джон отчаяно духаше на ръцете си, наясно, че съществува реална опасност да загуби пръстите си или кожата от частите, изложени на студа. После той нагласи карабината Д-4, подаде се през отвора на вратата и усети как вятърът пронизва косата и дрехите му.

Сега виждаше добре самолета, който летеше приблизително на шестдесет метра под тях. Хеликоптерът забави скоростта, изравнявайки я със скоростта на плячката си.

Очите на Смит сълзяха от ледения вятър. Погледна през мерника. Горната повърхност на летящия апарат се заклати леко и после се стабилизира.

Натисна спусъка.

Куршумите се удариха в „Танатос“ и раздробиха стотици соларни панели. Парчета стъкло и пластмаса се разлетяха наоколо и бързо изчезнаха. За малко апаратът се разтресе и се снижи.

Джон задържа дъха си. Но явно бордовите компютри коригираха моментната загуба на мощност и повдигнаха по-високо перките. Самолетът се стабилизира и започна да се издига.

Смит изруга тихо и се протегна за нов пълнител.

През това време Ранди се мъчеше да остане в съзнание сред невъобразимия грохот, студ и липса на достатъчно кислород. Острата пулсираща болка от счупената ръка се смесваше с болката в слепоочията й. Тя стискаше зъби, за да не повърне. Болката в главата сега бе толкова силна, че с всеки удар на сърцето й пред очите й светваше червена светлина.

Главата й се отпусна напред.

И точно в този миг Хидео атакува.

С една ръка изби карабината от скута й. С другата нанесе силен удар върху ключицата й. Тя изпука като суха клонка.

С тихо стенание Ранди се блъсна назад в седалката, а след това тялото й се отпусна напред. Само закопчаният колан през кръста й я задържа да не се свлече на пода.

Номура грабна карабината и я насочи в главата й.

* * *

Смит погледна назад изненадан. Той се обърна и седна, след което замръзна на място, осъзнавайки промяната в ситуацията.

— Хвърли оръжието през вратата! — заповяда Номура. Погледът му бе леденостуден и изпълнен с решителност. — Или ще пръсна мозъка на тая жена из цялото отделение.

Джон преглътна с мъка и впери очи в Ранди. Не можеше да види лицето й.

— Тя вече е мъртва — каза той, опитвайки се отчаяно да печели време.

Номура се разсмя.

— Не още — каза той. — Виж. — Той сграбчи с едната си ръка късата руса коса на Ранди и вдигна главата й. Тя изстена тихо. Очите й се отвориха за миг и пак се затвориха. Мъжът, който наричаше себе си Лазар, дръпна ръката си и главата на Ранди отново се отпусна надолу. — Видя ли? — попита той. — А сега прави каквото ти казвам.

Победен, Смит пусна карабината през отвора на вратата. Оръжието се завъртя и после изчезна.

— Много добре — каза му победоносно Номура. — Бързо се научи да се подчиняваш. — Той се премести назад, като държеше оръжието на Ранди насочено внимателно към гърдите на Джон. Физиономията му стана още по-безмилостна. — Сега кажи на твоя пилот да се отдалечи от моя „Танатос“.

Смит викна високо:

— Чу ли какво иска от теб тоя мъж, Питър?

Англичанинът погледна назад. Бледосините му очи бяха безизразни.

— Чух го — отговори той. — Изглежда, нямаме избор, Джон. Не и в сегашната ситуация.

— Така е — съгласи се Смит. — Не и в сегашната ситуация — каза той, наблягайки на думата „сегашната“.

Джон поклати съвсем леко глава, а Питър забеляза почти недоловимото намигване. Англичанинът се обърна към уредите за управление.

Номура отново се изхили.

— Виждаш ли, татко? — обърна се той към Джинииро. — Тия западняци са меки. Те треперят най-много от всичко за живота си.

Възрастният мъж не обели нито дума. Той седеше с каменно лице, отчаян от неочаквания обрат.

Смит седна по-близо до отворената врата на хеликоптера в напрегнато очакване Питър да предприеме своя ход.

Внезапно англичанинът наклони рязко хеликоптера надясно и почти го обърна наопаки. Номура се люшна назад, загуби изцяло равновесие и се пльосна на пода. Пръстът му около спусъка на карабината се сви неволно. Три куршума се удариха в покрива и рикошираха от въртящите се ротори.

Докато хеликоптерът се връщаше в хоризонтално положение, Смит се хвърли върху Номура. Измъкна карабината от ръцете му и я подхвърли нагоре. Тя издрънча някъде между седалките, където Номура не можеше да я достигне.

Хеликоптерът се стабилизира и отново започна да се издига.

Объркан, Номура изрита Джон, отблъсквайки го от себе си. Двамата скочиха на крака. Хидео атакува пръв, нанасяйки удар с ръце и крака, обезумял от яд.

Джон парира два удара с рамене, избегна един ритник към бедрото си, снижи се, за да се предпази от трети удар, и после пое инициативата. Той сграбчи Номура за едната ръка, нанесе му мощно кроше в лицето и после го хвърли над седалките.

Номура се строполи точно до отворената врата. Яко зашеметен и със стичаща се от счупения му нос кръв, Хидео се опитваше да се съвземе.

Смит се хвана здраво за една от седалките и изкрещя.

— Питър! Сега! Обърни! Обърни!

Англичанинът се подчини и отново наклони рязко хеликоптера, този път наляво. Машината се обърна леко, за момент сякаш се поколеба и увисна в пространството високо над Атлантическия океан. Самолетът „Танатос“ се появи, на не повече от петнадесет метра под тях, продължавайки да се движи на запад към изпълнение на своята мисия на масов убиец.

Хидео Номура се опита да се изправи, като сграбчи подпората на една от седалките. Краката му стърчаха навън и той ги размахваше в напразен опит да намери несъществуваща опора.

Напрягайки максимално мускулите на ръцете си, Номура започна да се издърпва бавно към вътрешността на хеликоптера. Със стиснати в застинала усмивка зъби той погледна към баща си, който го наблюдаваше безизразно.

Джинииро Номура се взря дълбоко в безумните очи на човека, който някога бе негов многообичан син.

— Ти подцени тези американци — каза той спокойно. После въздъхна със съжаление. — Както подцени и мен.

След тези думи възрастният мъж се наведе напред и изблъска ръцете на Хидео от подпората на седалката.

С ужасена физиономия Хидео се понесе към отвора на вратата, забивайки неистово ноктите на ръцете си в гладкия метал в отчаян опит да се задържи за нещо. После с пронизителен писък той изхвърча във въздуха и започна да пада към самолета „Танатос“, който тъкмо прелиташе под хеликоптера.

Все още размахвайки ръце и крака, мъжът, който наричаше себе си Лазар, се стовари върху крехката повърхност на огромното летящо крило. Апаратът се разлюля, разтърсен от внезапния удар. И тогава, претоварен и вече повреден, самолетът „Танатос“ се прекърши по средата и се преви надве като затворена книга. Остриетата на перки, кутии с уреди и цилиндри с нанофаги се разхвърчаха, превръщайки се в облак от отломки.

Отначало бавно, а после по-бързо и по-бързо останките от апарата се понесоха към ненаситните и очакващи води на огромния и безмилостен океан.