Робърт Лъдлъм, Патрик Ларкин
Отмъщението на Лазар (27)

Двадесет и шеста глава

Белият дом

— Разбирам ви много добре, господин председател — изръмжа в телефона президентът Самюъл Адам Кастила. Той вдигна очи и забеляза Чарлс Аурей, шефа на екипа му, да наднича в Овалния кабинет. Кастила му махна с ръка да влезе и после се обърна отново към телефона. — Крайно време е да ме разберете. Няма да одобря никакво действие, което смятам за неразумно. Нито от страна на ЦРУ, нито на ФБР. Нито дори от страна на Сената. А също и от наша страна. Ясно ли е? Тогава всичко е наред. Приятен ден, сър.

Кастила затвори телефона, едвам удържайки се да не го тресне. Избърса с огромната си длан потното си лице.

— Казват, че Андрю Джаксън веднъж заплашил да изгони с камшик някакъв човек от територията на Белия дом. Дълго време смятах, че това е лудост, но сега съм изкушен да последвам примера му.

— Да не би да получавате полезни съвети от Конгреса? — попита иронично Аурей, сочейки с глава към телефона.

Президентът направи гримаса.

— Беше председателят на Камарата на представителите — каза той. — Предложи ми да подпиша незабавно указ, с който да обявя Движението на Лазар за терористична организация.

— Или?

— Или Камарата и Сенатът ще приемат закон по своя инициатива — довърши мисълта му Кастила.

Аурей повдигна вежди.

— С мнозинство, достатъчно за отхвърляне на вето?

Президентът сви рамене.

— Може би да. Може би не. И в двата случая ние губим. Политически. Дипломатически. Или каквото се сетиш.

Шефът на президентския екип кимна мрачно.

— Предполагам, че няма голямо значение дали един законопроект против Движението на Лазар въобще някога ще стане закон. Ако бъде внесен в Конгреса, нашите разклатени в голяма степен международни съюзи ще претърпят пореден сериозен удар.

— Вярно е, Чарли — каза с въздишка Кастила. — Повечето хора по света ще сметнат закона за още едно доказателство, че ние реагираме твърде силно, ставаме параноични и се паникьосваме. О, предполагам също, че неколцина от нашите приятели, онези, които се обезпокоиха от бомбите в Чикаго и Токио, може да се зарадват, но повечето ще си помислят, че ние влошаваме нещата. Че подтикваме иначе мирна организация към насилие — или че прикриваме собствените си престъпления.

— Ужасна ситуация наистина — съгласи се Аурей.

— Наистина е ужасна — въздъхна Кастила. — И ще става още по-зле.

Чувствайки се като в капан зад бюрото си, той стана и отиде до прозорците. За известно време наблюдаваше мълчаливо Южната морава. Забеляза хората от охраната, които патрулираха по откритите пространства въоръжени до зъби с шлемове и бронирани жилетки. След нападението, извършено от Движението на Лазар в Токио, „Сикрет Сървис“ настоя да затегне охраната около Белия дом.

Той погледна през рамо към Аурей.

— Преди председателят на Камарата да ми сервира ултиматума за закона, имах друго обаждане — от посланик Никълс в ООН.

Шефът на президентския екип смръщи вежди.

— Нещо в Съвета за сигурност ли има?

Кастила кимна.

— Никълс е получил копие от проекторезолюция, която някои от необвързаните страни се канят да внесат в Съвета. Общо взето, в нея се настоява да отворим за международни инспекции всички наши нанотехнологични лаборатории — държавни и частни, като предоставим също възможност за пълно проучване на процесите. Според тях това било единственият начин да се уверят, че не разработваме тайна оръжейна програма, основана на нанотехнологиите. Никълс смята, че необвързаните разполагат с достатъчно гласове да приемат резолюцията.

Аурей помръкна.

— Не можем да позволим това да се случи.

— Не, не можем — съгласи се с него Кастила. — Ще е равнозначно на позволение да откраднат от нас всяко постижение в тази област. Нашите компании и университети са похарчили милиарди за тези проучвания. Не мога да позволя тази работа да отиде на вятъра.

— Можем ли да убедим някои от другите постоянни членове да наложат вето на тази резолюция вместо нас? — попита Аурей.

Кастила вдигна рамене.

— Никълс казва, че Русия и Китай са решили непременно да я прокарат. Те искат да знаят докъде сме стигнали с нанотехнологията. Ще е голям късмет за нас, ако французите се въздържат. Остават само британците. Но аз не съм сигурен докъде може да си позволи да отиде премиерът им точно в този момент и да ни даде политическа подкрепа. Контролът му над Парламента е в най-добрия случай слаб.

— Тогава ще трябва сами да наложим вето — осъзна Аурей. — А това ще изглежда зле. Съвсем зле.

Кастила се съгласи мрачно.

— Едва ли има нещо друго, което да потвърди още повече опасенията на света за онова, което правим. Ако наложим вето на резолюцията в Съвета за сигурност, най-безумните твърдения на Движението на Лазар ще изглеждат още по-убедителни.

 

 

Военновъздушна база „Къртланд“,

Албъкърки, Ню Мексико

Смит мина с мустанга покрай караулката на охраната до входа „Труман“ на военновъздушната база и продължи на юг, задминавайки вдясно от себе си игрището за бейзбол, препълнено с играчи и въодушевени родители. Сезонът беше към края си и местните шампионати бяха в своя разгар.

Следвайки инструкциите на военната полиция от базата, той се провря през лабиринта от улици и сгради и стигна до неголям паркинг. Белият буик на Питър Хауел паркира до него.

Смит излезе от мустанга и метна през рамо малък сак и лаптопа. Хвърли ключовете на предната седалка и остави вратата отключена. Забеляза, че Питър последва примера му. След като се отдалечиха от паркинга, един от куриерите на Фред Клайн щеше да се погрижи за връщането на двете коли под наем.

Пътнически самолети в ярки цветове прелитаха с грохот ниско над главите им, като излитаха или кацаха на точно определени интервали. Базата Къртланд и международното летище на Албъкърки ползваха едни и същи писти. Горещият въздух над асфалта трептеше, а наоколо се носеше остра миризма на самолетно гориво.

Огромен транспортен самолет С-17 „Глоубмастър“ в бледосивия цвят на ВВС на САЩ чакаше с включени двигатели. Джон и Питър се отправиха към него.

Главният товарач, сержант от ВВС със скулесто лице, груби черти и присвити вежди, се доближи да ги посрещне.

— Някой от вас, момчета, да е подполковник Джонатан Смит? — попита той, след като погледна в електронния бележник в ръката, за да се увери, че е разбрал правилно името и званието.

— Това съм аз, сержант — отговори Джон. — А това е господин Хауел.

— Тогава ме последвайте, господа — каза главният товарач, след като хвърли колеблив поглед към цивилните дрехи на Смит. — Остават само пет минути до излитането, а майор Харис предупреди, че няма никакво желание да пропусне реда си и да чака на опашка след върволицата натъпкани с туристи самолети.

Смит му се ухили. Той беше сигурен, че пилотът на С-17 е изрекъл много повече от това, след като са го уведомили, че трябва да изпълни полет извън графика, за да отведе един-единствен подполковник от пехотата и цивилен чужденец до Вашингтон. Фред Клайн отново беше размахал магическата пръчка на Първи секретен отдел, този път използвайки контакти в бюрокрацията на Пентагона. Двамата с Питър последваха товарача на С-17 в приличащото на пещера товарно отделение, а оттам в отделението за екипажа.

Пилотът и вторият пилот ги очакваха в кабината и вече правеха последната проверка преди полета. И двамата гледаха в дисплеи, монтирани пред тях. На контролната конзола под стъклото на кабината четири мултифункционални компютърни дисплея се зареждаха с най-различни данни, показвайки състоянието на двигателите, хидравликата, авиониката и други системи за управление.

Майор Харис, пилотът, извърна глава, когато те влязоха.

— Готови ли сте за излитане, господа? — попита той през зъби, наблягайки на обръщението „господа“, за да стане ясно, че това не е предпочитаната от него дума.

Смит кимна извинително.

— Готови сме, майоре — отвърна той. — И аз съжалявам, че всичко стана толкова набързо. Ако това може да послужи като утеха, ще ви кажа, че става дума за изключително важна мисия, а не за прищявка.

Донякъде успокоен, Харис вдигна палец към двете задни седалки.

— Добре, закопчайте коланите. — Той се наведе към втория пилот. — Да задвижим щайгата, Сам. Време е.

Двамата офицери от ВВС се заеха с лостовете за управление, изкараха самолета до пистата. Бученето на четирите двигателя на С-17 се усили още повече, след като Харис натисна дросела напред с лявата си ръка.

Джон и Питър закопчаха коланите и главният товарач им подаде по един шлем с вградени слушалки.

— Разговорът с наземния контрол, може да се каже, е единственото забавление във въздуха — каза им той високо, опитвайки се да надвика рева на двигателите.

— Какво? Това значи ли, че няма стюардеси, шампанско и хайвер? — попита Питър с ужасено изражение.

Без особена охота членът на екипажа му се усмихна.

— Не, сър, страхувам се, че сме само аз и кафето, което правя.

— Надявам се поне да е прясно сварено? — попита англичанинът.

— Ни най-малко. Само нес кафе — отвърна сержантът, а усмивката му стана още по-широка, след което изчезна, заемайки мястото си в товарното отделение.

— Мили боже! Какви саможертви правя за кралицата и отечеството — измърмори Питър и намигна на Смит.

Самолетът направи остър завой и спря в началото на главната писта. Отпред самолет „Боинг 737“ на Югозападните авиолинии излетя и потегли на север.

— Самолет на ВВС едно-седем, имате разрешение за незабавно излитане — изпращя в слушалките на Смит гласът на диспечера от контролната кула.

— Разбрано, кула — отвърна Харис. — Самолет едно-седем тръгва веднага.

Той нагласи дроселите на четирите двигателя докрай.

Самолетът С-17 ускори ход по пистата, набирайки бързо скорост. Смит усети как се притиска плътно към облегалката. По-малко от минута по-късно те излетяха и се понесоха над къщите, магистралите и парковете на Албъкърки.

* * *

Самолетът летеше на височина близо хиляда и двеста метра някъде над Западен Тексас, когато вторият пилот се обърна назад и потупа Смит по коляното.

— Има някакво кодирано съобщение за вас, полковник — каза той. — Ще го превключа на слушалките ви.

Смит кимна за благодарност.

— Имам нови данни, полковник — дочу познатия глас на Фред Клайн. — Твоята цел също е във въздуха в посока към военновъздушната база „Андрюс“.

Джон се опита да изчисли времето. Транспортният самолет се движеше със скорост средно петстотин възела, което означаваше, че самолетът на ФБР с Кит Пиърсън щеше да кацне в базата „Андрюс“ поне четиридесет и пет минути преди двамата с Питър да пристигнат. Той се намръщи.

— Някаква възможност да я забавим? Може би някой военен самолет да заеме мястото, докато ние пристигнем?

— Уви, не — каза строго Клайн. — Не и без да се издадем. Уреждането на полета беше достатъчно рисковано.

— По дяволите!

— Положението може да не е толкова отчайващо, колкото си мислиш — продължи Клайн. — Тя има уговорена среща в сградата на „Хувър“, докъдето ще я отведат със служебен автомобил. Каквито и да са намеренията й, ще ги изпълни след тази среща, така че ще имаш време да й хванеш дирите.

Смит се замисли. Шефът на Първи секретен отдел вероятно бе прав. Той бе сигурен, че целта на Кит Пиърсън съвсем не беше само да докладва лично на своите началници от ФБР, макар че трябваше да се прави, че е точно така.

— Ами автомобилите и апаратурата, за които помолих? — попита той.

— Всичко ще те очаква — обеща Клайн. Изведнъж гласът му стана остър. — Продължавам да изпитвам резерви към привличането на Хауел толкова навътре в операцията, полковник. Той е умен тип… Може би прекалено умен, а лоялността му е извън страната ни.

Смит погледна към Питър. Англичанинът зяпаше през страничния прозорец, правейки се на изцяло погълнат от гледката на носещите се облаци и безкрайните кафяви равнини, над които летяха.

— Довери ми се — каза той на Клайн. — Когато ме нае за този театър, ми каза, че имаш нужда от нестандартно мислещи хора, които се различават от всички останали в организацията. Хора, готови да заобиколят системата, за да успеят, помниш ли?

— Помня — отговори Клайн. — И продължавам да мисля така.

— Е, в момента заобикалям системата — каза Смит. — Питър се е съсредоточил върху същия проблем, върху който и ние работим. Освен това е способен, притежава нюх и съобразява бързо, от което можем да се възползваме.

Настъпи кратка тишина, докато Клайн премисляше думите му.

— Убедително, полковник — каза той накрая. — Добре, можеш да сътрудничиш с Питър, но помни: той не бива да узнае за Първи секретен отдел. Никога. Разбрано ли е?

— Да пукна, ако се издам, шефе — отвърна Смит.

Клайн изсумтя.

— Добре, Джон. — Прочисти гърлото си и каза: — Уведоми ме, след като кацнете.

— Добре — отговори Смит. Наведе се да погледне навигационния дисплей, който показваше къде се намират, на какво разстояние от „Андрюс“ и скоростта. — По всяка вероятност ще сме на земята около девет вечерта.