Робърт Лъдлъм, Патрик Ларкин
Отмъщението на Лазар (40)

Тридесет и девета глава

Час по-късно Джон Смит стоеше пред вратата на стаята си в „Отел де Шевалие“. Той клекна да провери знака, който бе поставил — тънък черен косъм, опънат между вратата и касата на около четиридесет сантиметра от покрития с пътека под. Беше там, недокоснат.

Доволен, че стаята му е чиста, той въведе Ранди и Питър вътре. Пикапът „Рено“ на наблюдателния екип на ЦРУ беше твърде неудобен за продължителна среща, а околните кафенета и ресторанти бяха претъпкани с хора и прекалено публични. Нуждаеха се от по-уединено място, за да се опитат да намерят решение на опасното положение, пред което неочаквано се изправиха. За момента „Отел де Шевалие“ бе най-подходящото място, почти като тайна квартира.

Вече без дегизировката, с къса руса коса и в черен гащеризон, Ранди неуморно обикаляше из стаята. С дългите си крака и стройна фигура с ръст около един и седемдесет и пет тя често бе смятана за балерина. Но в този момент никой, който я видеше, не би я объркал. Тя сновеше напред-назад като диво животно в клетка, търсещо как да се измъкне. Чувстваше се напълно отчаяна заради само предизвиканата парализа, обхванала ЦРУ — парализа, която я лишаваше от сериозна подкрепа или съвет, когато най-много се нуждаеше от тях. Съмненията й какво да прави след потресаващото разкритие на нейния екип я караха да се чувства неловко дори в присъствието на нейните стари приятели и съюзници.

Ранди хвърли скептичен поглед към луксозната мебелировка и декорация и погледна през рамо към Смит.

— Не е зле за човек на издръжката на армията, Джон.

— Ползата от твоите данъци — отвърна той ухилен.

— Типичен янки — каза Питър с тих кикот. — Скъпоплатен, свръхразглезен и свръхзадоволен.

— Ласкателствата няма да ви помогнат — каза им Смит сериозно. Той се отпусна в най-близкото кресло и погледна към двамата си приятели. — Вижте, трябва да спрем да шикалкавим и да поговорим сериозно какво да предприемем по-нататък.

Ранди и Питър се обърнаха с лице към него.

— Добре, признавам, че ситуацията е малко трудна — каза бавно Питър и се настани на един от прекалено натруфените фотьойли.

Ранди се вторачи в загорялата фигура на англичанина невярващо.

— Малко трудна? — повтори думите му. — Защо не го кажеш направо, Питър? Положението е ужасно и ти го знаеш.

— „Ужасно“ е твърде силна дума, Ранди — намеси се Смит с пресилена усмивка.

— От моята гледна точка не е точно такова — тросна се тя. После заклати глава смутено, като все още продължаваше да се разхожда нервно из стаята между двамата мъже. — Добре, първо вие, двамата герои, заминавате да докажете, че някой от нашите хора води мръсна и незаконна война срещу Движението на Лазар. Което хвърля всички, включително президента и премиера, в паника, нали така? Те, естествено, започват да си врат носовете в разузнавателните служби и ни удрят с незабавни заповеди за спиране на всякакви тайни операции, свързани с Движението на Лазар. Да не говорим за разследванията в Конгреса, които като нищо може да продължат месеци, дори години.

Двамата мъже кимнаха.

Ранди се намръщи.

— Да сме наясно, аз нямам нищо общо с тая работа. Всеки, който е замесен с Хал Бърк, Кит Пиърсън и другите, заслужава да бъде разпънат на кръст. С тъпи пирони. — Тя пое дълбоко дъх. — И сега, точно в този момент, когато се вдига такава врява, вие двамата искате да си затворим ушите… и какво? Може би да проникнем в сградата на Движението на Лазар, ама, разбира се, защо не! И то не в коя да е сграда, а в централата, която ръководи цялата дейност в Париж.

— Точно така — каза й спокойно Питър. — Как иначе предлагаш да разберем какво са си наумили да правят?

— Господи — промърмори Ранди и се извърна рязко към Смит. — И ти ли смяташ така?

Той кимна.

— Убеден съм, че някой извън службите е манипулирал Бърк и останалите. Използвал е тяхната тайна война като прикритие за нещо още по-лошо, нещо като онова, което се случи в института „Телър“ и тук, в Париж… Само че умножено стократно — заяви той тихо. — Бих искал да разбера кой и защо. Преди да е станало късно.

Ранди прехапа долната си устна напълно объркана. Тя прекоси стаята и се зазяпа през прозореца към малкия двор зад хотела.

— Движението на Лазар или не, но поне някои от хората, които работят на улица „Вини“ номер 18, са знаели за предстоящото нападение с нанофаги в Курньов — продължи Смит. Той се облегна на стола. — Затова са монтирали онези сензорни апарати, които сте видели. Затова искаха да убият всеки, който им се изпречи на пътя.

— Но Движението е против технологиите, особено нанотехнологиите — избухна тя, напълно объркана. — Защо привържениците на Движението на Лазар ще помагат на някого да извършва масови убийства, при това със средствата, срещу които се бори? Няма грам логика!

— Това може да означава, че онзи някой, както го нарече Джон, по-добре да му викаме господин Хикс за по-кратко, използва Движението като камуфлаж за истинските си намерения — намеси се Питър. — Смятаме, че той по подобен начин е използвал неколцина глупаци от ЦРУ, ФБР и, уви, МИ-6.

— Не надценяваш ли прекалено този господин Хикс? — озъби се Ранди. Обърна се с гръб към прозореца и застана с лице към тях и високо вдигната брадичка. — Прекалено много.

— Не мисля — каза Смит със сериозна физиономия. — Вече знаем, че Хикс, дали е един човек или група, разполага с огромни ресурси. Не можеш да изобретиш и да произведеш стотици милиарди нанофаги, без да имаш много пари. Поне сто милиона долара, а вероятно и много повече. Ако изразходваш една незначителна част от тия пари за подкупи, обзалагам се, че можеш да купиш лоялността на някои от вътрешните хора в Движението на Лазар.

Той се изправи изведнъж, тъй като вече не го свърташе на едно място. После се доближи до Ранди. Постави нежно ръка върху рамото й.

— Можеш ли да измислиш друг начин да съберем парченцата, които имаш? — попита Смит тихичко.

Агентката на ЦРУ постоя за миг мълчаливо. После бавно поклати глава и въздъхна. Цялата й енергия и раздразнение изчезнаха.

— Нито пък аз — добави Смит. — Затова ще се наложи да проникнем в сградата. Трябва да открием какво са записвали ония сензорни апарати в Курньов. И вероятно нещо още по-важно, какво е станало със събраната информация. — Той се намръщи. — Вашите техници досега не са успели да подслушат какво се говори вътре, нали?

Тя отново поклати неохотно глава, признавайки несполуката.

— Не. Мястото изглежда забележително обезопасено срещу подслушване. Дори прозорците са нагласени да вибрират леко, за да отбият лазерно наблюдение.

— Всички прозорци? — попита внимателно Питър.

Тя вдигна рамене.

— Не. Само на последния етаж и таванските.

— Хубаво, че са ни оставили знак — промърмори англичанинът, след което погледна към Джон.

Смит кимна.

— Да, много удобно.

Ранди погледна разтревожено към двамата мъже.

— Прекалено удобно дори — предположи тя. — Ами ако е капан?

— Трябва да поемем този риск — каза спокойно Питър. — Няма какво толкова да му мислим. — И преди тя да реагира, той си придаде подходящо сериозно изражение. — Съмнявам се, че е капан. Тогава трябва да приемем, че ония типове от Движението на Лазар умишлено са позволили на теб и хората ти да забележите как поставят малките сиви кутийки. И защо ще си създават грижи за неколцина стари войници?

— И за един първокласен оперативен агент на ЦРУ — каза тя след кратко колебание. После сведе скромно очи. — Това съм аз, разбира се.

Смит повдигна вежди.

— И ти ли смяташ да дойдеш?

Ранди въздъхна.

— Някой отговорен като мен трябва да държи под око две палави момчета като вас.

— Знаеш ли какво ще се случи с кариерата ти, ако ни хванат? — попита тихо Смит.

Тя му се усмихна накриво.

— О, стига, Джон — отговори Ранди, опитвайки се да звучи весело. — Ако ни пипнат вътре в сградата, знаеш, че спасяването на моята кариера ще е последна грижа.

След като вече взе решение, Ранди бързо извади купчина снимки на парижката централа на Движението на Лазар и ги разхвърля на пода. Снимките показваха старата каменна сграда от всеки ъгъл в различни часове на деня и нощта. Тя разгърна също подробна карта на централата на Движението спрямо околните сгради, улици и алеи.

Тримата коленичиха и заразглеждаха внимателно снимките и картата, опитвайки се да открият най-добрия начин да проникнат вътре, без да се изложат на опасността да ги хванат или на друга непосредствена опасност. След няколко минути Питър седна на пода. Той наблюдаваше Ранди и Джон с лека усмивка.

— Има само един реалистичен начин, страхувам се — каза той, повдигайки рамене. — Може да не е много оригинален, но ще свърши работа.

— Моля те, кажи ми, че не смяташ да влезеш през парадния вход и да изкачиш четирите или петте стълбища? — примоли се Ранди.

— О, не. Не е в моя стил. — Той побутна картата лекичко с един пръст, като посочи една от съседните жилищни сгради точно до „Вини“ 18. — Ако перифразираме „Хамлет“, има много повече пътища към една сграда, мило момиче, отколкото си сънувала.

Смит погледна картата по-отблизо и видя онова, което неговият приятел имаше наум. Присви устни.

— Ще ни трябва специална екипировка. Познаваш ли някой, който да ни я достави, Питър?

— Имам тук-там в Париж някое и друго парче — призна тихо Питър. — Останките от моя дълъг и съсипан живот в служба на Нейно величество. Сигурен съм, че и приятелите на госпожица Ръсел в парижката станция на ЦРУ могат да ни предоставят някои необходими неща. Ако ги помолим учтиво.

Мръщейки се, Ранди отново погледна картите и снимките. Очите й се разшириха.

— О, страхотно, нека отгатна — каза тя, въздъхвайки леко. — Смятате да използваме една от онези хватки против законите на гравитацията.

Питър я погледна, преструвайки се на шокиран.

— Да вървим против законите на гравитацията? — каза той, поклащайки уж невярващо глава. — Съвсем не. Всъщност ние ще се подчиним изцяло на императивите за гравитация — каза той с усмивка. — Всичко, което се извиси, трябва да падне, нали така?