Робърт Лъдлъм, Патрик Ларкин
Отмъщението на Лазар (42)

Четиридесет и първа глава

Париж

Смит запълзя към високия остър връх на покрива на сградата на „Вини“ 18. Той използваше главно ръцете и лактите си да се издърпва нагоре, предпочитайки да избегне шума, който кубинките му с гумени подметки щяха да вдигнат по изпопуканите керемиди. Движеше се бавно, като се оглеждаше за всяко възможно място, за което да се хване върху хлъзгавата повърхност.

Централата на Движението на Лазар бе сред най-високите сгради в тази част на квартала „Маре“, така че нямаше какво да спира студения източен вятър, който духаше в Париж. Леденият бриз виеше през антените и сателитните чинии, разхвърляни по покрива. Силен порив изведнъж мина като вихрушка по отвесното било на покрива и го прониза през дрехите и екипировката.

Под напора на вятъра Джон усети как започва да се свлича надолу. Той стисна зъби и отчаяно притисна тялото си към покрива. Алтернативата бе падане от тридесет метра височина без нищо отдолу, което да омекоти удара, а само железни преградни решетки с остри върхове, паркирани автомобили и паваж. Усети как пулсът му бие в ушите, заглушавайки слабите шумове от улиците на града. Плувнал в пот въпреки студа, той се притисна още повече към покрива, изчаквайки вятърът да отслабне поне малко. После, все още треперейки, се повдигна на ръце и запълзя отново.

Минута по-късно Смит стигна до скромния заслон, който предоставяше огромен тухлен комин. Ранди и Питър се бяха изкачили до там преди него и вече бяха опънали въже около основата на комина. Той се хвана за него с тиха, благодарна въздишка, замъкна се до комина, дишайки тежко, и се настани до тях върху неудобния остър ръб.

Питър се захили, като видя как са се подредили един до друг на покрива.

— Кацнали сме като тъжни и бездомни гарги — каза той тихичко.

— По-добре би прозвучало две грозни гарги и един грациозен лебед — поправи го Ранди също ухилена и включи радиостанцията си. — Нещо тревожно, Макс? — попита тя.

От скришното си място някъде долу на улица „Вини“ нейният подчинен отговори.

— Нищо, шефке. Всичко е спокойно. Преди няколко минути на третия етаж светна една лампа, но иначе не се забелязва никой да влиза или излиза.

Доволна, тя кимна на двамата мъже.

— Чисто е.

— Добре — каза Смит. — Хайде да приключваме.

Един по един те се доближиха още повече до комина и подготвиха екипировката, като внимаваха въжетата, поясите и връзките за запиране и слизане да са надеждно закрепени.

— Кой тръгва пръв? — попита Ранди.

— Аз — отговори Смит и погледна надолу по стръмния покрив, който се простираше пред него. — Тази умна идея беше моя, нали не сте забравили?

Тя кимна.

— Без съмнение. Макар че „умна“ не е най-точната дума, която бих използвала. — После тя сложи нежно ръка върху рамото му. — Внимавай, Джон — каза му тихичко, а погледът й бе разтревожен.

Той й пусна успокоителна усмивка.

— Ще се постарая.

Смит вдиша и издиша няколко пъти, за да успокои напрегнатите си нерви. После се обърна и се спусна надолу по билото от обратната страна, контролирайки слизането с една ръка на въжето, докато се размотаваше. Малки парченца от счупени керемиди се търкаляха около него и падаха в тъмнината долу.

* * *

Вътре в сградата на улица „Вини“ 18 високият кестеняв гигант Нънс излезе от офиса на третия етаж, където се настани веднага след пристигането в Париж. Той беше най-големият и най-красиво обзаведен в цялата сграда и обикновено в него работеше завеждащият отдела за помощите за Африка и образователните програми. Но местните активисти предпочетоха да си траят, вместо да възразяват на резките му заповеди или да задават неудобни въпроси. В края на краищата Нънс бе личен пратеник на самия Лазар. За момента неговата дума беше закон. Нънс се усмихна зловещо. Много скоро привържениците на Движението щяха да съжаляват за безропотното си послушание, но щеше да е много късно.

Петима мъже от неговия екип го очакваха търпеливо на площадката пред офиса. Раниците и личните им оръжия бяха опрени на пода до краката им. Стояха мълчаливо, докато той приближаваше.

— Имаме заповед — каза той. — От самия Лазар.

— Заповедта, която очакваше ли? — попита ниският азиатец на име Широ.

Третият член на групата „Хораций“ кимна.

— До последната подробност.

Той извади пистолета си, провери го и го върна в кобура под мишницата си. Хората му направиха същото със своите оръжия и после се наведоха да вдигнат от пода раниците си.

Разделиха се на две групи. Двама тръгнаха надолу по централното стълбище към малкия гараж в задната част на партерния етаж. Останалите последваха Нънс нагоре по стълбите към стаите на петия етаж, където се намираха наблюдаващите експеримента.

* * *

Смит приключи спускането и се закрепи не много стабилно на самия ръб на покрива. Държейки здраво въжето, той се наведе надолу, за да огледа таванските прозорци, които стърчаха над ръба на покрива и от двете му страни. Тези прозорци се отваряха към малки тавански помещения, но както се видя и от снимките, които проучиха предварително, бяха здраво залостени външни капаци.

Смит поклати глава. Нямаше как да проникнат вътре през тези тежки дървени капаци, не и без да вдигнат шум до Бога. Трябваше да намерят друг начин да влязат в сградата.

Той се спусна по-надолу, като сега увисна на въжето, подкрепяйки се с крака на стената. Прозорците на петия етаж светеха, а капаците им бяха отворени. Придвижвайки се на кратки, внимателни подскоци, Джон продължи да се спуска по въжето, без да вдига много шум. Чуваше се само леко триене от движението на въжето по металната връзка, както и тихичко потропване на обувките, когато се подпираше на стената. Три метра по-надолу той стисна въжето здраво и спря точно до светещите прозорци.

Погледна нагоре.

Ранди и Питър бяха до ръба на покрива и очакваха от него сигнал, че е безопасно да го последват.

Смит им направи знак с ръка да си останат на място. После протегна глава, опитвайки се да си осигури добра видимост през най-близкия прозорец. Пред погледа му се разкри дълго тясно помещение, което стигаше поне до средата на стената. Още няколко от прозорците на етажа се отваряха към същото огромно помещение.

Вътре върху редица маси, опрени на отсрещната стена, бяха подредени компютри, монитори, радиопредаватели, сателитни предавателни системи и други апарати. Още маси с апаратура бяха поставени под прав ъгъл, разделяйки стаята на серия импровизирани работни кабини. Захранващи и оптични кабели вървяха по целия дървен под. Стените бяха мръсни, на места пропукани и с олющена боя.

В далечния тъмен ъгъл Смит забеляза шест походни легла в редица. Четири бяха заети. Изпод грубите вълнени одеяла се подаваха крака в чорапи.

Но поне двама от мъжете бяха будни и погълнати от работа. Единият, по-възрастен с побеляла коса и рошава брада, седеше пред компютърна конзола и вкарваше команди върху клавиатурата със светкавични движения на пръстите. Вторият мъж беше със слушалки на главата и седеше на стол точно до една от сателитните комуникационни системи. Той се бе привел напред, напрягаше слуха си да улови сигнала, който се получаваше в слушалките му, и периодично нагласяше настройките. Беше по-млад, гладко избръснат, а тъмните му очи и матовият цвят на кожата напомняха за слънчевите земи в Южна Европа. Дали не беше испанец? А може би италианец?

Джон сви рамене. Испанец, италианец, от Южен Бронкс. Какво значение имаше? Движението на Лазар набираше своите активисти от целия свят. В момента само едно-единствено нещо имаше значение. Нямаше как да влязат в сградата незабелязано, не и от този етаж. Погледна надолу към тъмните прозорци на другите етажи. За миг обаче улови с ъгълчето на окото си някакво движение. Смит видя брадатия белокос мъж да се извръща от своята клавиатура и да се изправя. Той погледна изненадано, но не и разтревожено, след което в стаята нахлуха още четирима мъже откъм тесен арковиден вход.

Смит наблюдаваше внимателно. Новодошлите бяха мъже с груби лица, облечени в тъмни дрехи, с раници, метнати през рамо. Двама държаха насочени пистолети. Трети бе стиснал с двете си ръце автомат. Четвъртият мъж, много по-висок от останалите и явно техният лидер, изрече някаква заповед на хората си. Те се разделиха мигновено, като всеки тръгна към различна част от стаята. Едрият кестеняв мъж погледна към прозорците за миг и пак се обърна. С грациозност на диво животно той измъкна пистолет изпод мишницата си.

Очите на Джон се разшириха невярващо. Побиха го тръпки от суеверен ужас. Той бе видял същото лице и тези зелени стряскащи очи само преди шест дни. Те принадлежаха на лидера на терористите, който едва не го уби при ръкопашен бой при института „Телър“. Беше невъзможно, помисли си той ужасено, абсолютно невъзможно. Как така човек, изцяло изяден от нанофаги, ще излезе от гроба?