Робърт Лъдлъм, Патрик Ларкин
Отмъщението на Лазар (17)

Шестнадесета глава

Институт „Телър“

В защитен костюм от плътна изкуствена материя, каска със собствен кислороден апарат и ръкавици, Джон Смит стъпваше внимателно сред развалините на първия етаж на института. Той се промъкна под голяма овъглена греда, която стърчеше от разрушения таван, като внимаваше да не разкъса костюма си на някой от пироните по опушеното дърво. Никой не знаеше дали наномеханизмите, които причиниха смъртта на хилядите демонстранти, не са все още активни. Досега никой не бе правил опит да установи това. Малки късчета мазилка и парчета от счупени стъкла се трошаха под дебелите подметки на обувките му.

Стигна до по-открито пространство, където някога се помещаваше бюфетът. Това помещение бе най-малко засегнато, но и тук имаше следи от бомбен взрив върху две от четирите стени, а очертанията с тебешир върху плочките на пода показваха къде са лежали труповете.

Специалният отряд на ФБР, който разследваше катастрофата, използваше бюфета като сборен пункт и команден център на място. Два преносими компютъра бяха поставени върху маси в средата на помещението. Агентите, които ги използваха, имаха проблеми с вкарването на данните заради плътните ръкавици.

Смит си проправи път до мястото, където мъж с черен шлем се бе привел над една от оцелелите маси за хранене и разглеждаше чертежи. Върху защитния костюм на агента имаше табелка с името му „Латимър Ч.“

Агентът вдигна очи.

— Кой си ти? — попита той.

Защитният шлем заглушаваше думите му.

— Доктор Джонатан Смит. Аз съм от Пентагона — Смит потупа леко синия шлем на главата си за потвърждение. Синьото бе цветът на наблюдателите и външните консултанти. — Правя оглед. Имам заповед да помогна с каквото мога.

— Специален агент Чарлс Латимър — представи се другият мъж. Беше по-слаб от Смит, рус и говореше със силен южняшки акцент. Стана му любопитно. — И каква помощ можете да ни предложите, докторе?

— Имам прилични познания за нанотехнологиите. Познавам разположението на лабораториите много добре. Бях прикрепен временно на работа тук, когато терористите удариха.

Латимър го изгледа строго.

— Това ви прави свидетел, докторе, не наблюдател.

— Миналата вечер и рано тази сутрин бях свидетел — каза с изкривена усмивка Смит. — След това ме повишиха на независим консултант. — Той вдигна рамене. — Знам, че не е съвсем по правилника.

— Съвсем не е — съгласи се агентът на ФБР. — Уредихте ли този проблем с моята шефка?

— Убеден съм, че всички необходими разрешения и заповеди са върху бюрото на вашата заместник-директорка Пиърсън — каза спокойно Смит.

Последното нещо, което искаше, бе да се пазари с висшестоящите от ФБР. Не познаваше лично Кит Пиърсън, но силно подозираше, че тя няма да остане доволна, като разбере, че някой външен си пъха носа в нейното разследване.

— Което означава, че не сте говорили с нея — каза Латимър. Той поклати невярващо глава. После сви рамене. — Чудесно. Всъщност нищо на това шибано място не е по правилника.

— Тежък обект за работа — съгласи се Смит.

— Меко казано — отговори агентът на ФБР с изкривена усмивка. — Да се опитваш да откриеш нещо сред тия развалини от бомбите и пожара е достатъчно трудно само по себе си. А това, че трябва да се предпазиш от онези нанофаги или каквото и да е там, прави работата почти невъзможна.

Той посочи към защитните дрехи, в които и двамата бяха облечени.

— Не стигат недостатъчният кислород и опасността от прегряване, ами и тия лунни костюми се износват за три часа. После ни трябва половин час за обеззаразяване. Така работата ни върви със скоростта на охлюв, а от Вашингтон ни натискат за бързи резултати. Да не говорим, че се сблъскваме с класически параграф 22 при всяка улика, на която попаднем.

Смит кимна съчувствено.

— Нека отгатна. Не можете да изнесете нищо от сградата за лабораторен анализ, докато не бъде обеззаразено. А след обеззаразяването не остава нищо, което да бъде анализирано.

— Не е ли върхът? — каза Латимър вкиснато.

— Рискът от зараза може да не е толкова голям — каза Смит. — Повечето наномеханизми са предназначени за конкретна среда. Би трябвало да започнат да се разпадат в мига, в който бъдат изложени на налягане, атмосферни и температурни условия извън техните параметри. В момента за нас може да е напълно безопасно.

— Теорията ви звучи убедително, докторе — каза агентът на ФБР. — Ще се съгласите ли доброволно пръв да поемете дълбоко въздух на това място, а?

Смит се захили.

— Аз съм медик, а не лабораторна мишка. Но ме попитайте пак след двадесет и четири часа и може да опитам.

Той погледна чертежите, които мъжът от ФБР разглеждаше. Те показваха разположението на първия и втория етаж на института. Червени кръгчета с различна големина изпъстряха листовете. Повечето бяха съсредоточени около нанолабораториите в северното крило, но други бележеха различни места из цялата сграда.

— Местата, на които се взривиха бомбите? — попита Смит.

Латимър кимна.

— Онези, които сме установили досега.

Смит разгледа внимателно чертежите. Онова, което видя, затвърди първоначалното му впечатление за изключителната прецизност, с която терористите бяха извършили нападението. Няколко взрива бяха разрушили напълно помещението на охраната, заличавайки всички архивирани образи от външните и вътрешните камери. Друга бомба беше блокирала противопожарната система. Взривни устройства бяха заложени също в компютърната зала и унищожиха всички данни — от лични файлове до записите с оборудването и материалите, доставяни на учените в института.

На пръв поглед бомбите, поставени в нанотехнологичните лаборатории, издаваха еднаква решимост за причиняване на максимални разрушения. Концентрични кръгове запълваха плановете на етажите, където се намираха комплексите на „Номура“ и на института. Поклати глава. Тези заряди явно бяха замислени да заличат всяка частица от оборудването на двете лаборатории — от биохимичните съдове в най-вътрешната им част до компютрите на бюрата. Но нещо в схемите на детонацията в лабораторията на „Харкорт“ правеше впечатление.

Смит се наведе над масата. Какво бе по-различно? Прокара показалеца на едната си ръка, както бе с ръкавицата, върху кръговете. Експлозивите, заложени около най-вътрешната част на лабораторията, бяха поставени така, че да не причинят цялостни разрушения. Като че ли е трябвало да пробият дупки в камерата с контейнерите за производство на нанофаги, без да разрушат самите контейнери. Дали е било грешка? Или е умишлено?

— Разбрано — каза Латимър в микрофона си. — Да, госпожо. Ще му предам съобщението и ще се погрижа да изпълни нареждането ви. — Русият мъж се обърна към Смит.

— Беше Пиърсън. Изглежда, че вашият доклад накрая е привлякъл вниманието й. Иска да ви види в командния център отвън.

— Веднага, нали? — предположи Смит.

Латимър кимна.

— Ако може и по-рано — каза той ухилен. — Ще излъжа, ако кажа, че посрещането ще е топло.

— Колко прекрасно наистина — отвърна Джон иронично.

Агентът от ФБР сви рамене.

— Бъдете внимателен, когато разговаряте с нея, доктор Смит. Снежната царица е дяволски добра в работата си, но не е от хората, които бихте нарекли добряци. Ако реши, че може да оплескате разследването по някакъв начин, ще обърне всичко с главата надолу, но ще намери в коя дупка да ви натика, докато то не приключи. О, и може да го нарече „превантивно задържане“ или „предпазен арест“, но при всички случаи няма да е удобно… Или лесно за измъкване.

Смит огледа лицето на Латимър, сигурен, че той преувеличава, за да го впечатли. За негов ужас агентът на ФБР изглеждаше напълно сериозен.

* * *

Тайната квартира бе разположена върху билото на възвишение с изглед към южните покрайнини на Санта Фе. Отвън изглеждаше като класическа къща в стил пуебло, издигната над сенчест двор. Вътре обстановката и мебелите бяха по последна мода в хром, черно и бяло. Малки сателитни чинии бяха закачени дискретно в единия ъгъл на плоския покрив.

Няколко от прозорците със западно изложение гледаха право към института „Телър“ на две мили разстояние. Помещенията зад тези прозорци бяха пълни с един ред радиопредаватели и микровълнови приемни станции, видеокамери, оборудвани с мощно телефото, инфрачервени и термообразни лещи, свързани с мрежа компютри и кодирана сателитна комуникационна система.

Шестима мъже работеха с всичкото това оборудване — наблюдаваха влизащите и излизащите от отцепения район пред института. Един от тях — млад, с мургава кожа и тъмнокафяви очи — седеше пред един от компютрите и си тананикаше, докато се опитваше да чуе нещо през чифт слушалки, включени към различните приемници.

Изведнъж младият мъж се изправи.

— Засякох сигнал — докладва той спокойно, като едновременно набираше серия от команди върху клавиатурата.

Мониторът пред него светна и се изпълни с движещи се данни — сложна и неразбираема смесица от числа, графики, фотографии и текст.

Ръководителят на групата, доста по-възрастен мъж с ниско подстригана бяла коса, се загледа в монитора за няколко секунди. Поклати глава със задоволство.

— Отлична работа, Витор. — После се обърна към един от останалите мъже. — Свържи се с Търс. Докладвай му, че вторият експеримент на терен, изглежда, е приключил и че вече имаме достъп до всички данни за анализ. Информирай го също, че препращаме информацията в Центъра.

* * *

Плувнал в пот под защитния скафандър, Джон Смит Премина през строгите процедури на обеззаразяване, които бяха задължителни за всеки, който прекрачи забранената зона около института. На практика процедурата се изразяваше в преминаване под редица душове, разпръскващи под налягане химикали, електрически заредени аерозолни спрейове и системи за вакуумно всмукване. Оборудването бе доставено от частите за химическа и радиационна защита на Министерството на вътрешната сигурност и бе предназначено за справяне с последиците от нападения с биологични, химически и ядрени оръжия. Всъщност никой не бе напълно сигурен, че то ще неутрализира наномеханизмите, от които всички се бояха. Но беше най-добрата система, която можеха да приложат за краткото време, с което разполагаха. И тъй като досега никой не беше умрял, Смит бе готов да се обзаложи, че или системата за обеззаразяване вършеше работа, или просто в забранената зона не бяха останали активни наномеханизми.

Ако не друго, досадната и продължителна процедура му даде възможност да анализира видяното вътре в института „Телър“ и да стигне до доста опасна хипотеза, която може да направи на пух и прах много от любимите теории на ФБР и ЦРУ.

След като обеззаразяването най-после приключи, Смит съблече тежката екипировка, затвори я в контейнер за опасни материали и облече собствените си дрехи. Пое пистолета „Зиг Зауер“ от гвардейския сержант, който изглеждаше доста притеснен, и излезе.

Минаваше пладне. Вятърът се беше усилил и духаше откъм обраслата с гори планина на изток. Джон пое дълбоко от въздуха, ухаещ на борова смола, и изчисти и последните остатъци от дразнещите химикали от носа и белите си дробове.

Спретнат млад мъж, чийто вид разкриваше неговата изпълнителност, облечен в консервативен тъмносив костюм, се доближи до него. Имаше вдървените и безизразни маниери, така високо ценени напоследък у випускниците от академията на ФБР.

— Доктор Смит?

Джон кимна любезно.

— Точно така.

— Заместник-директор Пиърсън ви очаква в командния център — каза младежът. — С удоволствие ще ви придружа.

Смит прикри киселата си физиономия. Явно жената, която наричаха Снежната царица, нямаше да го остави на мира. Нямаше да му позволи да се измъкне, без да чуе какво мисли ФБР за това, че друга правителствена служба, в случая Пентагонът, навлиза в неговата територия.

Припомни си предупреждението на Фред Клайн да действа дискретно и последва мъжа, без да вдига шум. Минаха през цял лагер от фургони и огромни палатки. Електрически и оптични кабели свързваха временните работни щабове. Сателитни чинии и късовълнови релейни станции бяха разположени пред тях. Преносими генератори бучаха наблизо, доставяйки допълнителна енергия.

Смит беше впечатлен. Този команден център не отстъпваше на дивизионните щабове, които беше видял по време на операцията „Пустинна буря“, при това работеше безотказно. Кит Пиърсън не можеше да се похвали с топлота и чар, но явно умееше да организира операция.

Нейният работен терен представляваше малка палатка в най-отдалечения край. Вътре имаше само маса и един стол, генератор за лаптопа й, кодиран телефон, електрически фенер и походно легло.

Смит бързо преглътна изненадата си, след като забеляза леглото. Това сериозно ли беше?

— Да, доктор Смит — каза Пиърсън строго, доловила едва забележимото трепване в погледа му. — Наистина смятам да спя тук. — Лека безизразна усмивка премина през бледото лице, което можеше да мине за привлекателно, ако в него имаше малко повече живот. — Може да е спартанско, но поне е недостъпно за медиите, което по моя преценка е божия благодат.

Тя се обърна към младия агент, който стърчеше до отвора на палатката.

— Това е всичко, агент Наш. Подполковник Смит и аз ще си поговорим насаме.

Започна се, осъзна Смит — тя нарочно мина към военния му ранг. Той реши да се опита да й спести възраженията към присъствието му тук.

— Преди всичко искам да ви уведомя, че не съм тук да се меся в разследването ви.

— Наистина? — попита Пиърсън. Сивите й очи бяха леденостудени. — Струва ми се малко вероятно… Освен ако не сте нещо като военен турист. И при такова положение присъствието ви е еднакво нежелателно.

Дотук с любезностите, помисли си Смит, и стисна зъби. Явно щяха да водят словесен дуел, отколкото нормален разговор.

— Вие сте запозната със заповедите и разрешителните, свързани с мен, госпожо. Тук съм само да наблюдавам и да помагам.

— При цялото ми уважение, не се нуждая от помощта на Съвета на началник-щабовете или на военното разузнаване — или който там е издал заповедите — отряза го Пиърсън. — Честно казано, не познавам никой друг, който да е в състояние да причини повече неприятности от вас, а аз не се нуждая от тях.

Смит запази привидно самообладание.

— Наистина? И по какъв начин?

— Само с присъствието си — отговори тя. — Може да сте пропуснали тази мажа подробност, но Интернет и таблоидите са пълни с информация, че „Телър“ е бил център на секретна военна програма за създаване на оръжия, базирани на нанотехнологиите.

— Тези слухове са абсолютна измислица — каза натъртено Смит.

— Наистина ли?

Смит кимна.

— Видях цялата изследователска дейност с очите си. Никой в „Телър“ не работеше върху нещо, което би могло да има военно приложение.

— Вашето присъствие в института е именно моят проблем, полковник Смит — повтори Пиърсън ледено. — Как предлагате да обясним факта, че са ви прикрепили да наблюдавате тия нанотехнологични проекти?

Смит сви рамене.

— Лесно. Аз съм лекар и молекулярен биолог. Моите интереси в Ню Мексико бяха чисто медицински и научни.

— Чисто медицински и научни? Не забравяйте, че прочетох свидетелските ви показания и вашето досие в Бюрото — възрази тя. — Знаете твърде добре как се убива лесно и ефикасно за доктор. Стрелково обучение и владеене на бойни изкуства не се връзват много с обичайните програми по медицина, не мислите ли?

Смит си замълча, чудейки се колко знае Кит Пиърсън за кариерата му. До информация за работата му в Първи секретен отдел тя не можеше да има достъп, но работата му във военното разузнаване сигурно бе оставила някои следи, които тя бе надушила. Същото се отнасяше и за ролята му при разрешаването на кризата с фактора „Хадес“.

— А сега конкретно на въпроса — продължи тя. — Може един на трима американци в страната да са достатъчно интелигентни и да проумеят връзката ви с медицината. Останалите, особено най-шантавите, ще съзрат единствено красивата ви военна униформа в дрешника — оная със сребърните дъбови листа върху пагоните.

Пиърсън го бодна по гърдите с показалеца си.

— Именно по тази причина, полковник Смит, не желая да се доближавате до това разследване. Достатъчен е един приказлив репортер да ви мерне и ще си имаме огромни неприятности. Случаят и без това е достатъчно сложен — каза тя. — Няма да позволя да бъде провокиран нов бунт на активистите от Движението на Лазар или на когото и да било.

— Нито пък аз — увери я Смит. — Затова гледам да не се набивам на очи. — Той посочи към цивилните си дрехи — леко сиво яке, зелено поло и джинси. — Докато съм тук, си оставам единствено доктор Смит… И не смятам да разговарям с журналисти. Никога.

— Не е достатъчно — отговори тя непреклонно.

— Трябва да бъде — каза й спокойно Джон. Той бе готов да отстъпи малко, за да успокои естественото раздразнение на Кит Пиърсън, но нямаше да се откаже от своя дълг.

— Вижте — каза той, — ако искате да се оплачете във Вашингтон, добре. Междувременно обаче ще трябва да ме търпите… Защо не приемете предложението ми за помощ?

Очите й се присвиха опасно. За секунда Смит си помисли, че тя ще прибегне до превантивно задържане, за което го предупреди агент Латимър. Но тя повдигна рамене.

— Добре, доктор Смит — каза студено. — Ще играем по вашите правила за момента. Но в мига, който получа разрешение да ви изритам оттук, изчезвате.

Той кимна.

— Напълно справедливо.

— Тогава, ако това е всичко, съм убедена, че сам ще намерите пътя — предположи тя и погледна часовника си. — Чака ме работа.

Смит реши да я притисне още малко.

— Искам да ви задам няколко въпроса.

— Щом се налага — отговори равнодушно Пиърсън.

— Какво мислят хората ви за странния начин, по който са били разположени взривните устройства в лабораторията на „Харкорт“? — попита той.

Тя повдигна едната си вежда.

— Продължавайте. — Изслуша внимателно неговото предположение, че бомбите са били поставени така, че да повредят, а не да разрушат изцяло вътрешността на лабораторията. Когато приключи, тя поклати глава с изненада. — Значи сте и експерт по експлозивите, докторе?

— Виждал съм — призна той. — Но не съм експерт.

— Е, да приемем, че наблюдението ви е вярно — каза Пиърсън. — Вие намеквате, че случилото се пред института е било умишлено — че терористите са планирали да пуснат нанофагите на „Харкорт“ срещу хората наоколо? Което ще рече, че Движението на Лазар е дошло тук с намерението да превърне симпатизантите си в мъченици?

— Не съвсем — поправи я Смит. — Намеквам, че хората, които са го организирали, са искали да изглежда така. — Тя поклати глава. — Много размишлявах и мога да ви уверя, че наномеханизмите на Бринкър и Парих не могат да причинят това, което се случи тук. Няма начин. Абсолютно невъзможно.

Лицето на Пиърсън замръзна.

— Трябва да ми обясните — каза тя строго. — Невъзможно, защо?

— Всеки нанофаг на „Харкорт“ носеше биохимични субстанции, предназначени да ликвидират определени ракови клетки, а не всякаква жива тъкан — каза Смит. — Освен това всеки нанофаг сам по себе си е толкова безкрайно малък, че са нужни милиони, дори десетки милиони, за да причинят цялостна вреда само на едно човешко същество. Умножени по броя на избитите хора, стават милиарди, вероятно десетки милиарди. Това е далеч над производствените възможности на „Харкорт“. Не забравяйте, че учените бяха съсредоточили усилията си и се надяваха да създадат медицинското чудо. Те не разполагаха с капацитет за масово производство.

— Можете ли да го докажете? — попита Пиърсън, а лицето й все още бе непроницаемо.

— Без компютърните данни? — Смит поклати глава. — Няма да мине в съда. Но аз бях в лабораторията всеки ден и знам какво съм видял — и какво не съм видял. Той погледна с любопитство бледата тъмнокоса жена, за да разбере дали споделя заключенията му.

Тя обаче не каза нищо. Устните й останаха плътно затворена тънка линия. Сивите й очи се бяха вторачили в далечна точка, някъде извън очертанията на палатката й.

— Разбирате какво означава това, нали? — подкани я Смит настоятелно. — Означава, че терористите са пристигнали в „Телър“ със собствени наномеханизми, предварително произведени — наномеханизми, замислени от самото начало да избият хиляди. Които и да са тези хора, те не може да са от Движението на Лазар, освен ако не смятате, че Движението разполага със собствена нанотехнологична лаборатория.

Най-после Пиърсън обърна погледа си към него. Върху дясната част на лицето й трепна мускулче. Тя се намръщи.

— Ако вашата хипотеза е вярна, може да се окаже точно така, докторе. — После поклати глава. — Но има едно голямо ако, а освен това не мога да пренебрегна всички останали улики за участието на Движението на Лазар.

— Какви други улики? — попита рязко Смит. — Имате ли данни кои са терористите, ликвидирани от сержант Диас и от мен? Не може да нямате досиетата им в Бюрото. Тези типове бяха професионалисти. Нещо повече, професионалисти с достъп до свръх секретните процедури и планове на „Сикрет Сървис“. Хора като тях не се задържат дълго по улиците да търсят работа.

Пиърсън отново не каза нищо.

— Добре, а техните автомобили? — притисна я Джон. — Тези огромни черни машини, които караха? Бяха паркирани пред сградата. Вашите агенти още ли не са ги проследили?

Тя се усмихна студено.

— Извършвам разследването по строг ред, полковник Смит. Това означава, че не разгласявам наляво и надясно всяко предварително сведение. Сега, докато убедя когото трябва да ми позволи да ви изритам оттук, можете да участвате във всичките ни брифинги. Когато имам факти, които да споделя с вас, ще ги чуете тук. Дотогава ви съветвам да запазите търпение.

* * *

След като Смит излезе от палатката, Кит Пиърсън отиде до бюрото си, обмисляйки безумните му твърдения. Беше ли прав офицерът от армията? Възможно ли бе оперативните агенти на Хал Бърк да са пуснали умишлено свои собствени машини за убиване? Поклати рязко глава, пропъждайки тази мисъл. Беше невъзможно. Трябваше да е невъзможно. Убийствата навън бяха непредумишлени. Нищо повече.

А убийствата вътре в сградата? — обаждаше се съвестта й. — Какво ще кажеш за тях? Жертви на война, самоуспокои се тя и се опита да си повярва. Нямаше да спечели нищо, като си губи времето да се бори с чувства на вина и съжаление. Имаше неотложни проблеми за решаване, най-важният от които бе да се отърве от подполковник Джонатан Смит. Направи й впечатление, че е човек, който няма да се задоволи да стои настрана, независимо колко пъти го предупреди.

Пиърсън смръщи вежди. Всичко зависеше от способността й да запазва контрола върху разследванията. Да допусне някой като Смит да се навърта наоколо и да разпространява хипотези, противоречащи на нейната официална линия, беше неприемливо — и опасно за нея, за Хал Бърк и за цялата операция ТОКСИН.

Кит Пиърсън не повярва, че Смит работи самостоятелно като научен наблюдател и офицер за свръзка с Американския армейски медицински изследователски институт за инфекциозни болести (ААМИИБ) или със Съвета на началник-щабовете. Притежаваше твърде много необикновени умения, твърде богат опит. А и в досието му във ФБР, което прочете, имаше няколко много сериозни празнини. Кои ли бяха истинските шефове на Смит? Военното разузнаване? Или някоя от правителствените секретни организации?

Вдигна слушалката на обезопасения телефон и набра седемцифрен номер.

— Бърк слуша.

— Кит Пиърсън е — каза тя. — Имаме проблем. Искам да наредиш подробно проучване на досието на подполковник Джонатан Смит.

— Името ми звучи доста неприятно — каза кисело колегата й от ЦРУ.

— Би трябвало — съгласи се тя. — Той е така нареченият доктор, който успя да ликвидира половината от леваците в твоя оперативен екип.