Робърт Лъдлъм, Патрик Ларкин
Отмъщението на Лазар (36)

Тридесет и пета глава

Инсталация за производство на нанофаги

във вътрешността на Центъра

Безкрайни редици от числа и знаци, подавани чрез сателитна връзка от Париж, вървяха бавно върху огромен компютърен екран. В затъмненото помещение прииждащите числа и знаци се отразяваха зловещо в дебелите защитни очила на двамата молекулярни биолози. Тези мъже, главните създатели на програмата за разработка на нанофаги, анализираха всички новопристигащи данни.

— Ясно е, че разпространяването на нанофагите от въздуха е изключително ефективно — отбеляза старшият учен.

— Подсилените сензорни редици в контролните фаги също постигнаха оптимални резултати, а също и новата самоунищожаваща се система.

Неговият подчинен кимна. Във всяко отношение инженерните проблеми на по-стария модел нанофаги бяха решени. Техните механизми от трети стадий вече не се нуждаеха от конкретни биологични сигнали, за да се чувстват като у дома си в своите мишени. Само с един замах коефициентът на смъртност бе увеличен от около една трета от заразените на почти сто процента от всички, изложени на въздействието на облака нанофаги. Освен това подобрените химични заряди, съдържащи се под всяка обвивка, доказаха своята ефективност, като разложиха изцяло жертвите. Бледите, полирани фрагменти от кости, останали върху тротоарите в Курньов, нямаха нищо общо с подпухналите, полуизядени трупове в Кусаса или неприятната кървава слуз, осеяла терена пред института „Телър“.

— Препоръчвам да обявим оръжието за напълно готово и да пристъпим към цялостно производство — заяви уверено по-младият мъж. — Всички останали модификации в модела, които ще ни подскажат новите данни, можем да правим мимоходом.

— Съгласен съм — отговори главният учен. — Лазар ще е доволен.

Пред Центъра

Заобиколен от телохранители в цивилни дрехи, Джинииро Номура излезе на чист въздух за първи път от близо една година. За миг дребният възрастен японец се спря неподвижно на земята, мигайки, заслепен от слънчевата светлина. Хладен бриз откъм морето разроши бялата му коса.

— Заповядайте, сър — прошепна един от телохранителите учтиво и му подаде слънчеви очила. — Очакват ни. Първият от прототипите на „Танатос“ всеки момент ще пристигне.

Джинииро Номура кимна, взе очилата и си ги сложи.

Зад него масивната врата се затвори с бавно плъзгане, закривайки главния коридор към жилищните помещения в Центъра, контролния център, административните офиси и преди всичко към лабораторията за производство на нанофаги, скрита дълбоко в сърцевината на огромната сграда. Отвън и от въздуха комплексът приличаше на най-обикновен бетонен склад с метален покрив и не се отличаваше от хилядите други евтини складови помещения, каквито имаше по цялата земя. Сложните му системи от контейнери за химикали и тръби, херметични камери, концентрично разположени стерилни помещения, всяко от които с по-висока степен на защита, и сложни компютърни мрежи бяха напълно замаскирани от неугледната на външен вид сграда с ръждясваща под въздействието на атмосферните условия метална конструкция.

Придружен от телохранителите, Номура закрачи по пътека с настилка от чакъл към необичайно дълга асфалтирана писта, която се простираше от север на юг върху десетки километри. Огромни самолетни хангари и контейнери със самолетно гориво се виждаха от двете й страни заедно с няколко товарни и пътнически самолети. Висока метална ограда с намотана бодлива тел на върха опасваше летището и прилежащите постройки. Западният хоризонт представляваше спокойна гледка на прииждащи вълни, които се разбиваха и пенеха в брега. На изток равни зелени поля, изпъстрени със стада овце и крави, изкарани на паша, продължаваха с километри, преди да се издигнат към далечен връх, покрит с дървета.

Той спря до група инженери и учени в бели престилки, които наблюдаваха трескаво северния хоризонт.

— Скоро — каза един от тях, поглеждайки часовника си. Той се обърна, за да провери позицията на слънцето и присви очи, заслепен от светлината. — Соларната енергийна система на самолета функционира перфектно. В момента слънчевите панели са завършили цикъла си и са в положение на покой.

— Ето го! — възкликна развълнувано друг член на групата, сочейки на север.

Тънка тъмна линия, отначало едва доловима на фона на ясното синьо небе, се очерта изведнъж, след което започна да се уголемява, докато самолетът се снижаваше към пистата.

Джинииро Номура наблюдаваше съсредоточено как необикновеният летателен апарат, наречен „Танатос“ от създателите си, доближаваше. Беше огромен самолет без фюзелаж и опашка, но с единично крило, по-голямо от крилата на „Боинг“-747. Четиринадесет малки перки, заострени и от двете страни по цялата дължина на гигантското крило, се въртяха почти безшумно. Самолетът се носеше във въздуха с по-малко от четиридесет и пет километра в час. Докато апаратът се накланяше леко, изравнявайки се с пистата, шестдесетте хиляди соларни панела върху ефирно тънката горна повърхност заблестяха силно на слънцето.

Зад него самолетната стълба скърцаше меко върху настилката. Номура стоеше, без да мърда, и наблюдаваше как огромната машина продължава да се снижава, преди да кацне. За първи път си припомни чертежите и инженерните проекти, които някога бе разглеждал.

Конструиран по модел на първите апарати, използвани от НАСА, „Танатос“ представляваше свръхлек самолет, изработен от сложна сплав, поглъщаща радиовълните — въглеродни фибри, епоксиден графит, високотехнологични пластмаси и покритие от „Кевлар и Номекс“. Дори изцяло натоварен, той тежеше по-малко от един тон. Можеше да достига височина от тридесет хиляди метра и да стои във въздуха на собствена енергия в продължение на седмици и месеци, прелитайки над цели континенти и океани. Пет аеродинамични кутии под крилата носеха компютърните контролни системи, апаратурата за данни, резервоарите с гориво за нощните полети и приспособленията за закачване на цилиндрите със зловещото съдържание.

НАСА беше нарекла своя пробен прототип „Хелиос“ на древногръцкия бог на слънцето. Беше подходящо име за апарат, предназначен да се рее във висините, задвижван от слънчева енергия. Джинииро се намръщи. По същия начин „Танатос“, персонифицираният от гърците образ на смъртта, бе идеалното име за този летателен апарат, като се имаше предвид неговото предназначение.

— Красив ли е? — прозвуча до болка познат глас в ухото му. — Толкова голям. И същевременно деликатен… грациозен… ефирен като перце. Не може да не ти направи впечатление, че „Танатос“ е по-скоро като облак, носен от дъха на боговете, отколкото творение на човешкия животински вид.

Джинииро поклати глава.

— Така е. По свой начин този апарат е красив. — Обърна се с лице към мъжа, който стоеше зад него. — Но твоите зли намерения го загрозяват, както развалят всичко, до което се докоснеш… Лазаре.

— Ласкаеш ме, като ме наричал така… татко — отговори Хидео Номура с лека усмивка. — Всичко, което правя, е предназначено за постигане на нашите общи цели, споделени мечти.

Възрастният мъж поклати бързо глава.

— Нашите цели не са еднакви. Моите съмишленици и аз искахме да възстановим и да възродим Земята, да спасим този опустошен свят от опасностите, които крие безконтролният научен прогрес. Под наше ръководство Движението се бе посветило на живота, а не на смъртта.

— Но ти и приятелите ти допуснахте една фундаментална грешка, татко — каза спокойно Хидео. — Вие не разбрахте естеството на кризата, пред която е изправен светът. Науката и технологията не заплашват оцеляването на Земята. Те са само инструменти, средствата за постигане на необходимата цел. Инструменти за хора като мен, които притежават кураж и ясна визия как да се възползват от тях.

— Като оръжия за масови убийства! — кресна Джинииро. — При цялото благородство на думите ти не си нищо друго, освен убиец!

Хидео запази хладнокръвие.

— Ще направя онова, което трябва, татко. В сегашния си вид човешкият род е истинският враг, истинската заплаха за света, който ние двамата обичаме. — Той сви рамене. — Дълбоко в сърцето си знаеш, че съм прав. Представи си седем милиарда алчни, ненаситни, грабливи животни, които бродят из тази малка, крехка планета. Те са толкова опасни за Земята, колкото ракът за организма. Светът не може да издържи на подобно бреме. Затова подобно на мутиращ рак най-гнилата част от човечеството трябва да бъде унищожена, независимо колко болезнена и неприятна е тази задача…

— Чрез твоето сатанинско оръжие, нанофагите — прекъсна го гневно баща му.

Младият Номура кимна.

— Представи си „Танатос“ и десетки като него. Представи си ги как летят високо над земната повърхност — тихо и невидимо за радарите. От тях ще се изсипе нежен дъжд, малки капчици, които ще се спуснат незабелязано… поне докато не стане късно.

— Къде? — попита Джинииро, целият пребледнял.

Хидео се ухили.

— Отначало ли? „Танатос“ и товарът му ще се отправят направо към Америка, една бездушна, могъща и корумпирана страна. Тя трябва да бъде унищожена, за да направи място за новия световен ред. Европа, друг източник на материалистична зараза, ще я последва. После моите нанофаги ще прочистят Африка и Близкия изток, тези развъдници на терор, болести и глад, жестокост и религиозен фанатизъм. Китай, прекалено заслепен и обсебен от древното си могъщество, също трябва да бъде спрян.

— И колко хора ще умрат, преди да приключиш? — прошепна баща му.

Хидео сви рамене.

— Пет милиарда? Шест милиарда? — предположи той. — Кой може да каже точно. Но тези, които останат живи, скоро ще разберат стойността на подаръка, който са получили. Свят, чийто баланс ще бъде възстановен. Свят, чиито ресурси и инфраструктура са непокътнати, неразрушени от лудостта на войната или консуматорската алчност.

Известно време възрастният мъж гледаше с ужас своя син, който сега наричаше себе си Лазар.

— Срамувам се от теб — каза той накрая. — Ти си също срам за предците ни. — Обърна се към телохранителите. — Отведете ме обратно в килията — каза той тихо. — Призлява ми само от присъствието на това чудовище в човешки образ.

Хидео Номура кимна строго към двамата мъже с безизразни лица.

— Правете каквото ви казва старият глупак — нареди той, после се дръпна и застана мълчаливо, наблюдавайки как неговият баща се връща към пленничеството.

Очите му се присвиха. Както често в миналото, и този път Джинииро го разочарова — дори го предаде — с липсата на далновидност в мисленето и кураж. Дори и сега баща му бе твърде сляп да се възхити на постиженията на своя единствен син. А може би — помисли си Хидео — баща му бе твърде ревнив и коравосърдечен, за да изрече похвалата, която синът му заслужаваше?

А той заслужаваше похвала, нямаше две мнения по въпроса.

От години по-младият ръководител на „Номура Фарматек“ работеше почти денонощно, за да превърне мечтата си за по-чист, по-малко населен и по-мирен свят в реалност. Първо, внимателното планиране направи възможно изграждането и финансирането на тайната нанотехнологична лаборатория, без да привлече нежелателно внимание от акционерите или от някой друг. Никой от многобройните му конкуренти дори не подозираше, че Номура, привидно изоставайки в състезанието за практично приложение на нанотехнологията, в действителност бе месеци, а може би и години пред тях.

Последва сложната задача да подчини Движението на Лазар, да преобрази организацията бавно и неумолимо съобразно своята невидима воля. Лидерите на Движението, които му се противопоставиха, бяха отстранени или убити от някой от групата „Хораций“, триото убийци, чието създаване и обучение финансира лично. А най-хубавото бе, че всяка необяснима смърт въздействаше като допълнителен подтик за радикализация на онези, които оставаха живи.

Уреждането на мистериозното изчезване на собствения му баща, последния от деветимата основатели, беше почти като детска игра. След като постигна това, Хидео разполагаше с пълната свобода да поеме в свои ръце юздите на изплашеното Движение. Освен това включването на ЦРУ в издирването на Джинииро стана повод да влезе в контакт с Хал Бърк. Така всичко в целия план на Хидео си дойде на мястото.

Хидео се разсмя невъзмутимо, като се сети за лекотата, с която заблуди агента на ЦРУ, а чрез него и други от американските и британските разузнавателни служби, възползвайки се от техния страх от тероризма. Чрез информацията за Движението, с която ги захранваше, той манипулираше Бърк и неговите съучастници и ги накара да започнат своята глупава и незаконна война. От онзи ден нататък всички събития се подреждаха според собствената му воля.

Резултатите говореха сами за себе си. Хората по света бяха все по-уплашени и търсеха изкупителни жертви. Конкурентите му като „Харкорт Биосайънсис“ бяха безпомощни, погребани от лавината нови правителствени ограничения върху изследователската им дейност. Движението на Лазар ставаше по-силно и по-агресивно. Американските и британските шпионски служби в момента се чувстваха обезсилени от скандали и пагубни подозрения. Когато се изсипеше първият смъртоносен дъжд от нанофаги над Вашингтон, Ню Йорк, Чикаго и Лос Анджелис, щеше да е невъзможно за когото и да било да разкрие ужасната истина.

Хидео Номура се усмихна на себе си. В края на краищата, мислеше той, какъв по-добър начин да спечелиш една игра от този да играеш двойна игра?