Робърт Лъдлъм, Патрик Ларкин
Отмъщението на Лазар (29)

Двадесет и осма глава

Неделя, 17 октомври

Полето на Вирджиния

Заместник-директорът на ФБР Кит Пиърсън забеляза избледнелия уличен знак пред себе си, докато се носеше с висока скорост със своя зелен фолксваген пасат. РИСУВАНАТА ПЕЩЕРА — 1/4 МИЛЯ. Това бе следващият ориентир. Натисна спирачките да намали скоростта. Не искаше да рискува да пропусне завоя към фермата на Хал Бърк.

Ширналите се поля на Вирджиния бяха потънали в почти пълен мрак. Само тънкият сърп на луната хвърляше бледа светлина през плътния слой облаци. Имаше още няколко ферми и къщи, разхвърляни из местността с ниска растителност, но минаваше полунощ и обитателите им отдавна спяха. Хората в тоя край на щата лягаха рано, тъй като цял ден шетаха из къщи, а в неделя сутрин ходеха на църква.

Отбивката към вилата на колегата й от ЦРУ бе съвсем близо и тя намали още повече скоростта. Преди да завие, погледна още веднъж в огледалото за обратно виждане. Нищо. Не се мяркаха други фарове по този запустял селски път. Беше съвсем сама.

Поуспокоена от този факт, Пиърсън зави по покритата с чакъл пътека и продължи нагоре по хълма към къщата. Лампите бяха включени и осветяваха през полуспуснатите завеси обраслата с бурени и къпини хълмиста местност. Бърк я очакваше.

Кит паркира точно до неговата кола, стар мъркюри маркиз, и забърза към входната врата. Тя се отвори преди дори да успее да почука. Набитият офицер от ЦРУ с квадратна челюст стоеше на прага по риза. Изглеждаше неспокоен, беше разчорлен, а под зачервените му очи имаше тъмни кръгове.

Бърк хвърли подозрителен поглед наоколо, уверявайки се, че е сама, и й направи място да влезе в тясното входно антре.

— Някакви неприятности? — попита той грубо.

Кит Пиърсън го изчака да затвори вратата, преди да отговори.

— По пътя до тук ли? Не — каза тя студено. — Но на срещата с директора и ръководния състав — да.

— Какви неприятности?

— Не останаха очаровани да ме видят в окръг Колумбия, вместо да си седя на терена — отговори тя убедено. — Всъщност имаше няколко явни намека, че предварителният ми доклад е доста „неизчерпателен“, за да е оправдано идването ми.

Офицерът от ЦРУ сви рамене.

— Идеята беше твоя, Кит — напомни й той. — Не беше нужно да се срещаме лично. Можехме да разрешим този проблем и по телефона, ако си седеше кротко.

— При положение, че Смит ми диша във врата? — тросна се тя. — Едва ли, Хал. — Поклати глава. — Не знам той какво знае, но се доближава все повече до фактите. Прекратяването на полицейското разследване в Санта Фе беше грешка. Можехме да оставим местните полицаи да продължат и да се опитат да идентифицират тялото на твоя човек.

Бърк поклати глава.

— Твърде рисковано.

— Досиетата са унищожени — продължи да настоява Пиърсън. — Няма начин тоя тип Долън да бъде свързан с нас. Или дори с Управлението или Бюрото.

— И въпреки това е рисковано — каза той. — Другите служби разполагат със собствена база данни, над която нямаме контрол. Армията си има собствени досиета за целта. По дяволите, Кит, толкова си се паникьосала заради Смит и тайнствените му работодатели! Знаеш по-добре и от мен, че ако Долън бъде засечен като бивш агент от специалните сили, ще завалят шибани въпроси, на които трудно може да се отговори.

Бърк я въведе в кабинета си. В малкото помещение с тъмна облицовка имаше бюро с монитор и клавиатура, два стола, няколко шкафа с книги, телевизор, рафтове, препълнени с компютърна и комуникационна апаратура. Отворена полупразна бутилка уиски „Джим Бийм“ и стъклена чаша стояха върху бюрото точно до компютърната клавиатура. Във въздуха се долавяше лек мирис на пот, немити съдове, плесен и като цяло немарливост.

Пиърсън присви ноздрите си от отвращение. Бърк явно не издържаше на напрежението от провалящата се операция ТОКСИН, помисли си тя.

— Искаш ли питие? — проехтя гласът на Бърк, който се отпусна тежко върху въртящия се стол пред бюрото. Махна й да седне на другия стол, износен фотьойл с мръсна изтрита дамаска.

Тя поклати глава и после седна, наблюдавайки го как си налива уиски. Течността преля от ръба на чашата и остави мокър кръг върху бюрото. Той въобще не обърна внимание и изпи на един дъх питието. Остави чашата върху бюрото с трясък и я погледна.

— Добре, Кит, защо си тук?

— Да те убедя да прекратиш ТОКСИН — отговори тя, без да се поколебае.

На лицето на Бърк се изписа раздразнение. Устата му се изкриви.

— И друг път сме го обсъждали. Отговорът ми е все същият.

— Но ситуацията не е същата, Хал — настоя Пиърсън, Устните й се присвиха. — Много добре знаеш. Нападението срещу института „Телър“ бе замислено да принуди Кастила да предприеме незабавни мерки срещу Движението на Лазар, преди да е станало прекалено късно, да послужи като предупреждение. Не сме целяли да направим организацията по-силна. Да не говорим, че изобщо не е ставало дума да предизвикваме вълна от бомбени атентати по света и убийства, които не можем да спрем.

— Войните винаги водят до непреднамерени последици — каза през зъби Бърк. — А ние сме във война с Движението. Може би си забравила какъв е залогът.

Тя поклати глава.

— Не съм забравила нищо. Но ТОКСИН е само начин за постигане на една цел, а не цел сама по себе си. Цялата проклета операция се разпада по-бързо, отколкото успяваме да я удържим. Така че според мен е време да намалим загубите, докато още можем. Изтегли твоя оперативен екип веднага. Кажи им да прекратят мисията и да се върнат под прикритие. След като това стане, можем да планираме следващите си действия.

За да спечели малко време, преди да отговори, Бърк взе бутилката и си наля още едно питие. Този път обаче остави чашата недокосната. Погледна я вторачено.

— Късно е вече, Кит. Стигнахме твърде далече. Дори да прекратим ТОКСИН веднага и да изтеглим хората, твоят малък приятел доктор Джонатан Смит ще продължи да души наоколо и да задава неудобни въпроси.

— Знам това — отговори тя огорчено. — Опитът за убийство на Смит беше грешка. Провалът — катастрофа.

— Стореното — сторено — каза Бърк. — Един от моите екипи за сигурност е по петите на полковника. В момента, в който го пипнат, ще го заковат.

Пиърсън го изгледа ужасено.

— Което означава, че ти не знаеш къде се намира в момента?

— Изчезна вдън земя — призна Бърк. — Изпратих хора в полицейското управление на Санта Фе веднага щом ме уведомиха, че Смит е бил там и е разпитвал, но изчезна, преди да успеят да пристигнат.

— Чудесно!

— Бъбривото копеле не може да стигне далече, Кит — успокои я офицерът на ЦРУ. — Имам агенти, които наблюдават летищата в Санта Фе и Албъкърки. Имам също човек във вътрешната сигурност, който проверява всички списъци с имената на пътниците. В момента, в който изплува, ще разберем. А нашите момчета ще го пипнат. — Той се усмихна плахо. — Повярвай ми, окей? При всички случаи Смит е мъртъв.

* * *

Долу по провинциалния път шофьорите на двата тъмни автомобила, които се движеха бавно без включени предни фарове, загасиха двигателите и спряха, след като отбиха встрани до каменистата пътека към хълма. Все още с армейските очила за нощно виждане модел AN/PVS7, които използваше, за да кара в тъмнината, Джон Смит бързо изскочи от втората кола и се отправи към автомобила отпред.

Питър Хауел свали стъклото, след като Смит доближи. Под собствените му очила за нощно виждане зъбите на англичанина блеснаха в почти непрогледния мрак.

— Вълнуващо шофиране, а, Джон?

Смит кимна кисело.

— Абсолютно вълнуващо.

Разкърши врата си и чу как стегнатите мускули и стави изпукаха. Последните петнадесет минути от шофирането бяха доста изнервящи.

Очилата за нощно виждане бяха последен модел, трето поколение, но и при това положение образът, който възпроизвеждаха, не беше идеален — бяха монохромни с леко зеленикав оттенък и малко замъгляваха. С тях шофирането беше възможно, но се изискваше доста голяма концентрация, за да не изскочи колата от пътя или да се блъсне в автомобила отпред.

Точно обратното бе усещането, докато следяха правителствения седан, който взе Кит Пиърсън от сградата на ФБР „Хувър“ и я откара у дома й в горната част на Джорджтаун. Дори в късната съботна нощ улиците на Вашингтон бяха препълнени с леки коли, камиони, микробуси и таксита. Беше много лесно да се движат зад две-три коли по-назад, без да ги забележат.

Нито Джон, нито Питър се изненадаха, когато Пиърсън излезе няколко минути по-късно и се качи на собствената си кола. И двамата бяха сигурни, че спешното повикване да докладва на шефовете си беше блъф от самото начало, за да прикрие причината за внезапното връщане от Ню Мексико. Задачата да я проследят дискретно се оказа сравнително лека — поне в началото. Трудността дойде, след като тя се отклони от магистралата и пое последователно по няколко по-малки странични шосета, където трафикът не беше натоварен, А Кит Пиърсън не беше глупава. Щеше да стане подозрителна, ако беше видяла фаровете на два автомобила в огледалото за обратно виждане да я следват неотклонно през целия път в безлюдната провинция.

Затова Смит и Питър Хауел се принудиха да използват очилата за нощно виждане и да изключат фаровете. Освен това внимаваха да не се доближават много до пасата й, като същевременно се стараеха да не я изпуснат на някой завой или кръстовище.

Смит огледа черния каменист път. Забеляза очертанията на малката къща върху хребета на ниския хълм. Лампите светеха и той видя силуетите на двете паркирани отпред коли. Явно това бе мястото, което търсеха.

— Какво мислиш? — попита той тихо Питър.

Англичанинът посочи към географската карта мащаб 1:20 000, която бе разтворил на седалката до шофьорското място. Тя бе част от екипировката, която получиха във военновъздушната база „Андрюс“. Илюминаторите IR на очилата за нощно виждане им даваха възможност да четат картата.

— Този малък път не води никъде другаде, освен до фермата горе — каза той. — И аз се съмнявам, че госпожа Пиърсън е паркирала седана си много далеч от него.

— И какъв е планът? — попита Смит.

— Предлагам да спрем на четвърт миля по-назад — каза Питър. — Забелязах група дървета, които можем да използваме за прикритие. След като си отнесем оборудването до там, ще стигнем до фермата пеша. — Той отново си показа зъбите. — Много ми се ще да разбера кого е решила да посети госпожа Пиърсън по тъмни доби. И за какво си приказват.

Смит кимна сериозно. Той бе сигурен, че някои от въпросите, чиито отговори търсеше, бяха заключени зад стените на тази недобре осветена къща на хълма.