Робърт Лъдлъм, Патрик Ларкин
Отмъщението на Лазар (28)

Двадесет и седма глава

Курньов, близо до Париж

Отблъскващите, бездушни жилищни квартали в бедняшките предградия на Париж изглеждаха по-тъмни и от нощта. Тяхната архитектура — масивна, потискащо грозна и преднамерено сива — беше паметник на гротескните идеали на швейцарския архитект Льо Корбюзие и на неговата студена и утилитарна философия. Кварталите бяха също нещо като завет на скъперническата френска бюрокрация, която се стремеше да наблъска максимален брой от нежеланите имигранти, главно от мюсюлмански страни, във възможно най-малко пространство.

Нищожен брой лампи светеха около изпълнените с графити бетонни сгради в Сите де Катр Мил, Градът на четирите хиляди, прословуто убежище на крадци, бандити, наркопласьори и ислямистки радикали. Почтените бедни жители бяха попаднали в истински затвор, в който се разпореждаха престъпници и терористи. Повечето от уличните лампи бяха изгорели или изпочупени. По улиците се въргаляха останки от прогнили автомобили. Малкото магазинчета в квартала бяха барикадирани зад железни решетки или разграбени и превърнати в руини.

Ахмед бин Белбук се носеше в нощта като сянка сред сенките. Той беше облечен в черен шлифер заради нощния хлад, а главата му бе забрадена с арабска кърпа. Беше близо метър и осемдесет, с голяма брада, която прикриваше белезите от акне по кръглото му месесто лице. По рождение французин, по произход алжирец, а по вяра краен ислямист, Бин Белбук беше боец на свещената война (джихад) срещу Америка и упадъчния Запад. Той действаше от своя кабинет в задната част на местната джамия, като тихичко и внимателно наблюдаваше онези, които отговаряха на повика на свещената война. Онези, които преценяваше като най-обещаващи, снабдяваше с фалшиви паспорти, пари и самолетни билети и изпращаше на обучение извън Франция.

След продължителния ден той най-после се прибираше да си почине в мрачния апартамент, който държавата му бе предоставила. Пресмятайки тайните фондове, с които разполагаше, стигна до извода, че има достатъчно пари да се премести на по-добро място, но Бин Белбук вярваше, че е по-достойно да живее сред онези, чиято преданост търсеше. Когато видеха, че споделя техните неволи и безнадеждност, те проявяваха по-голямо желание да изслушват неговите проповеди на омраза и призивите му за отмъщение срещу западните потисници.

Неочаквано вербовчикът на терористи забеляза движение на тъмното авеню пред себе си. Той спря. Беше странно. В тези часове улиците в квартала обикновено бяха безлюдни. Почтените хора се криеха в домовете си зад заключените врати, а престъпниците и наркодилърите или спяха, или бяха заети да плащат дан на порочните си навици, за да са навън и да се мотаят наоколо.

Бин Белбук се шмугна в тъмния вход на изгорена хлебарница и се заоглежда. Мушна дясната си ръка в джоба на шлифера и стисна пистолета „Глок 19“, който носеше. Уличните банди и престъпниците, които ограбваха жителите на квартала, обикновено не закачаха мъже като него и все пак предпочиташе сам да се грижи за собствената си сигурност.

От прикритието си той наблюдаваше раздвижването с растящо подозрение. Под една от счупените улични лампи забеляза паркиран микробус. Двама мъже в работни комбинезони стояха до колата, държейки стълбата на трети техник, който правеше нещо на върха на металния стълб. Дали пък не бяха работници от държавната електрическа компания? Изпратени с безнадеждната задача да поправят уличното осветление, което местните жители разваляха вече десетки пъти?

Брадатият мъж присви очи и се изплю тихо встрани. Самата мисъл бе странна. Представителите на френските власти бяха презирани на това място. Ако се появяха полицаи, на момента се нахвърляха върху тях. Един от най-популярните графити беше „Начукай го на полицаите“. Грубата, сквернословна фраза бе изписана със спрей върху всяка сграда наоколо. Дори пожарникарите, които изпращаха да гасят честите пожари, бяха посрещани с дъжд от коктейли „Молотов“ и камъни. Обикновено ги охраняваха с блиндирани коли. Без съмнение никой електротехник със здрав разум не би посмял да припари в Курньов. Особено след свечеряване и със сигурност не и без охрана от тежковъоръжени полицаи за борба с безредици.

Тогава кои бяха тези мъже й какво правеха? Бин Белбук ги заоглежда по-внимателно. Електротехникът на стълбата сякаш монтираше някакво устройство — малка триъгълна пластмасова кутийка.

Той огледа останалите улични лампи, до които стигаше погледът му. За негова изненада забеляза същите сиви кутийки, закачени на няколко от тях на равни разстояния. Макар че не се виждаше много добре в мрака, му се стори, че върху кутийките имаше тъмни кръгли отвори. Дали не бяха камери? Подозренията му изведнъж се превърнаха в увереност. Тия свине монтираха явно нова система за наблюдение, с която властите да затегнат контрола си над зоните на беззаконие. Не можеше да позволи това да се случи без съпротива.

За момент се поколеба дали да не се измъкне незабелязано и да събуди ислямските братя. После реши, че не е необходимо. Ако се забавеше, което бе неизбежно, тия шпиони щяха да си свършат работата и да изчезнат. Освен това бяха невъоръжени. Щеше да е по-безопасно и по-сигурно сам да се справи с тях.

Бин Белбук измъкна малкия пистолет „Глок“ от джоба на шлифера и излезе на открито, държейки оръжието незабелязано встрани. Спря на няколко крачки от тримата електротехници.

— Вие там! — викна той. — Какво правите?

Изненадани, двамата, които придържаха стълбата, се обърнаха към него. Третият мъж, който затягаше болтовете в клемите встрани от кутията към металния стълб, продължи да работи.

— Попитах ви какво правите? — викна отново Бин Белбук, този път по-силно.

Един от двамата до стълбата вдигна рамене.

— Не е ваша работа, мосю — каза той, опитвайки се да го отпрати. — Вървете си по пътя и ни оставете на мира.

Брадатият ислямски екстремист почервеня. Тънките му устни се свиха свирепо и той насочи напред своя глок.

— Това — запелтечи той, размахвайки пистолета — го прави моя работа. — Пристъпи по-близо. — Сега отговорете на въпроса ми, боклуци, преди да съм изгубил търпение.

Така и не чу заглушения изстрел, който го уби.

7,62-милиметровият куршум улучи Ахмед бин Белбук зад дясното ухо и разкъса мозъка му, оставяйки голяма дупка от лявата страна на черепа му. На асфалта се посипаха парченца костици и мозък. Вербовчикът на терористи се свлече мъртъв на земята.

* * *

Прикрит в сянката на странична уличка, посипана с боклуци, недалеч от мястото, високият широкоплещест мъж на име Нънс метна с лекота снайперската пушка на рамо.

— Добър изстрел.

Другият мъж до него свали пушката си „Хеклер и Кох“ PS6-1 и се усмихна благодарно. Похвала от представител на триото „Хораций“ беше голяма рядкост.

Нънс настрои радиопредавателя и заговори на двамата наблюдатели, които бе разположил на един от покривите да следят техниците.

— Някакви други признаци на движение?

— Не — отговориха те. — Всичко е спокойно.

Зеленоокият мъж поклати глава. Случилото се бе неприятно, но явно не представляваше сериозна заплаха за оперативната сигурност. Убийствата и изчезванията на хора бяха често явление в този район на Курньов. Едно повече не означаваше нищо. Превключи на честотата на техниците.

— Колко още ще ви отнеме? — попита той.

— Почти приключихме — докладва лидерът им. Още две минути.

— Добре — Нънс се обърна към снайпериста. — Стой в готовност. Широ и аз ще се погрижим за тялото. — После погледна към доста по-ниския мъж, приведен зад него. — Ела с мен.

* * *

На стотина метра от мястото, където Ахмед бин Белбук сега лежеше мъртъв, стройна жена бе залегнала на земята, скрита зад изпочупено и обгорено шаси на малко рено седан. Беше облечена от главата до петите в черно — с черен гащеризон с дълги ръкави, черни ръкавици, черни кубинки и черна шапка, която скриваше златистата й коса. Гледаше невярващо образа в бинокъла си за нощно виждане.

— Копеле! — изруга тихичко тя. После прошепна в радиостанцията. — Видя ли това, Макс?

— Да, видях всичко — потвърди нейният подчинен, заел позиция малко по-далеч зад нея под прикритието на няколко изсъхнали дървета.

— Не мога да повярвам, че се случи, но видях всичко.

Агентката на ЦРУ Ранди Ръсел насочи бинокъла си към тримата мъже около уличната лампа. Мълчаливо наблюдаваше, докато други двама мъже — единият много едър с кестенява коса, а другият азиатец — пресякоха улицата и се присъединиха към останалите. С бързи движения новодошлите вмъкнаха тялото на Бин Белбук в черен найлонов чувал и го отнесоха.

Ранди стисна зъби. С мъртвия мъж отидоха на вятъра няколко месеца трудно целенасочено разследване, сложно планиране и рисковано наблюдение под прикритие. От толкова време нейната секция към парижката резидентура на ЦРУ бе натоварена със задачата да проследи набирането на бъдещи терористи във Франция. Разкриването на Бин Белбук беше като да намериш гърне със злато. Наблюдавайки неговите контакти, те бяха започнали да съставят подробни досиета на цяла сюрия гадни типове, от онези болни копелета, които изпитват тръпката да избиват хиляди невинни. А сега цялата операция отиваше по дяволите само с едно убийство.

Тя почеса своя идеално прав нос с облечения в ръкавици пръст, мислейки трескаво.

— Кои, по дяволите, са тия типове? — измърмори Ранди.

— Може би са от ДГСЕ или от ГИГН? — предположи Макс, изричайки съкращенията на Френската служба за външно разузнаване и на контраразузнаването.

Ранди поклати глава. Беше напълно възможно. Френските разузнавателни и контраразузнавателни екипи бяха известни с това, че пипат грубо, много грубо. Дали току-що стана свидетел на одобрена от правителството „мокра операция“, чиято цел бе да отърве Франция от една заплаха за сигурността й, спестявайки неудобствата и харчовете около един арест и съдебен процес?

Вероятно, помисли си тя. Но, от друга страна, беше пълна глупост. Жив, Ахмед бин Белбук беше истински прозорец към смъртоносния подземен свят на ислямския тероризъм — свят, в който разузнаванията на САЩ и на други страни не можеха да проникват. Мъртъв, той бе безполезен за всички.

— Измъкват се, шефке — каза Макс в слушалките й.

Ранди видя как тримата мъже в комбинезоните сгънаха стълбата, прибраха я отзад в микробуса и отпрашиха. Секунди по-късно две коли, тъмносиньо БМВ и по-малък „Форд ескорт“, потеглиха по тъмното авеню след микробуса.

— Записа ли номерата на автомобилите? — попита тя.

— Да, имам ги — отвърна Макс. — Всички са тукашни.

— Добре, ще ги пуснем в компютъра, след като приключим тук. Може това да ни даде някаква идея кои са тия тъпаци, които току-що ни прецакаха.

Ранди полежа още малко неподвижно, фокусирайки сега бинокъла си към малките сиви кутийки, прикачени към стълбовете на уличните лампи от двете страни на авенюто, както и на една от близките странични улички. Колкото повече ги разглеждаше, толкова повече се озадачаваше. Те много приличаха на кутии, пълни с най-различни сензори, обективи на камери, приспособления за проби от въздуха, както и антени на върха за предаване на данни.

Странно, помисли си тя. Много странно. Защо някой ще харчи пари да инсталира цяла мрежа от скъпоструваща научна апаратура в престъпно предградие като Курньов? Кутиите разбираемо не се натрапваха, но все пак се забелязваха. След като жителите на квартала ги видеха, за части от секундата щяха да им видят сметката. Защо тогава убиха Бин Белбук? Само защото започна да вдига шум? Тя поклати глава в почуда. Без допълнителна информация нищо през тази нощ не изглеждаше логично.

— Знаеш ли, Макс, мисля, че трябва да видим по-отблизо какво монтираха тия типове — каза тя на своя подчинен. — Но ще се наложи да се върнем за стълба.

— Не и тази нощ — предупреди я мъжът. — Ненормалниците, дрогираните и момчетата на джихада всеки момент ще се изсипят по улиците, шефке. Трябва да се чупим, докато не е станало късно.

— Да — съгласи се Ранди.

Тя свали бинокъла от очите си и се измъкна иззад обгореното рено. Мозъкът й продължаваше да работи трескаво. Колкото повече мислеше за това, толкова по-невероятно й се струваше, че убийството на Бин Белбук е било приоритетна цел на тримата мъже, които монтираха сензорните устройства. Може би убийството му е било непредвидено усложнение? Тогава кои бяха те, продължи да се чуди тя, и какво целяха?