Робърт Лъдлъм, Патрик Ларкин
Отмъщението на Лазар (39)

Тридесет и осма глава

Париж

Есенният бриз шумолеше в листата на кестените, които растяха покрай площад „Вогези“. Когато вятърът се усилваше, и най-малкият порив разпиляваше водните струи на бликащите фонтани. Ситните капчици хвърчаха встрани, падаха върху асфалта и блестяха като утринна роса върху зелена трева.

Вятърът танцуваше и се извиваше покрай потъмнелите от времето сивкаво–розови каменни фасади на покритите галерии, аркадите, които опасваха площада.

В северозападния ъгъл на площада върху плетените маси в бирарията „Ма Буржон“ платнените покривки, притиснати от гарафи с вода, се издуваха като платна на кораб.

Джон Смит седеше сам на масата към ръба на аркадата, отпуснат удобно върху червения кожен стол. Той хвърляше по едно око отвъд заграждението, което отделяше бирарията от площада, като обръщаше специално внимание на хората, които вървяха по пешеходните пътеки и подхвърляха мързеливо трохи на гълъбите.

— Кафето ви, мосю — каза кисел глас.

Смит вдигна очи.

Един от келнерите, сериозен и начумерен по-възрастен от него мъж, с папийонка и черна престилка, които бяха отличителен белег в „Ма Буржон“, сложи чашата с кафе на масата.

Смит кимна учтиво.

— Мерси — каза той и подхвърли няколко евро.

Роптаейки наум, келнерът прибра парите в джоба си, обърна се и закрачи към друга маса, заета от двама бизнесмени, които уговаряха сделка на ранен обяд. Смит подуши апетитния мирис, който се носеше от блюдата, препълнени с наденички от Божоле и пържени картофи. Устата му се напълни. Доста време мина, откакто закуси в „Отел де Шевалие“, а от двете чаши силно кафе, които изпи, му пристърга стомахът.

За миг си помисли да извика келнера и да си поръча нещо за ядене, но се отказа. Според Клайн тук бе мястото за срещи на наблюдателния екип на ЦРУ. С малко късмет можеше и да не му се наложи да виси тук дълго.

Смит се облегна на стола и продължи да гледа хората, които се движеха из площада и покрай околните сгради. Дори в късната утрин площад „Вогези“ беше препълнен с ученици и учители от близкото училище, които бяха в междучасие, млади майки, които разхождаха бебетата си в колички, хленчещи малки деца, които си играеха на пясъчната площадка в сянката на конна статуя на Луи Тринадесети. Възрастни мъже стояха на малки групи и обсъждаха всичко под слънцето — от политиката до шанса да спечелят от следващата държавна лотария, цепейки въздуха с енергични жестове, докато излагаха мненията си.

Преди Френската революция, когато носел името Кралският площад, това красиво открито пространство е било сцена на безчет дуели. Върху всеки квадратен сантиметър, където сега жителите на Париж се наслаждаваха на есенното слънце и разхождаха кучетата си, кавалери и млади аристократи се бяха дуелирали със саби или пистолети и проливали кръвта си, за да докажат своята смелост или да защитят честта си. Сега беше модно този тип двубои да бъдат определяни като белези на една жестока и кръвожадна епоха, но Смит не бе сигурен дали това е справедливо. А как бъдещите историци щяха да характеризират така наречената модерна епоха, след като имаше хора, готови да избиват невинни човешки същества където и когато можеха?

Неугледна пълна млада жена в черно сако до коленете и сини джинси мина близо до масата му. Тя забеляза, че я гледа, и се изчерви. Бързо отмина с приведена глава. Дали не беше връзката, която очакваше?

— Това място свободно ли е, мосю? — попита някой с дрезгав глас на човек, който десетилетия трябва да бе пушил по три-четири пакета цигари дневно.

Смит обърна глава и видя слабата като върлина фигура на възрастна парижанка, която го наблюдаваше. Онова, което се наби на очите му, беше безупречно сресалата сива коса, набраздено от бръчки лице, характерен гърбав нос и свиреп като на хищник поглед. Тя повдигна едната си оскубана вежда, явно раздразнена от мудната му реакция и глупост.

— Не говорите ли английски, мосю? Пардон. Шпрехен зи дойч?

Преди още да успее да реагира, тя се извърна и се скара на кучето си, дребен застарял като нея пудел, който се опитваше да изгризе един от празните столове.

— Чиба, Паскал! Остави стола на мира!

Явно доволна, че Смит е глух, ням или ненормален, възрастната жена се настани на масата срещу него, охкайки тихичко, докато свиваше ревматичните си кости. Той извърна поглед, чувствайки се неудобно.

— Защо, по дяволите, се правиш, че не ме забелязваш, Джон? — дочу той до болка познат и раздразнен глас. — И, моля те, не ми пробутвай истории от сорта, че си в Париж, за да разглеждаш забележителностите.

Смит се обърна към старата жена изненадан. Някъде зад гъстата сива коса, бръчките и отпуснатата кожа се криеше хубавото личице на русокосата агентка от ЦРУ Ранди Ръсел. Почувства как се изчервява. Ранди, сестрата на мъртвата му годеница, беше негова близка приятелка, човек, с когото вечеряха или изпиваха по някое питие заедно винаги когато се случеше да са по едно и също време във Вашингтон. Въпреки това и макар да знаеше, че присъствието му на мястото за срещи на нейния екип ще привлече вниманието й, тя успя да се промъкне незабелязано край него.

За да спечели малко време и да се съвземе от изненадата, той отпи от кафето. После й се ухили.

— Хубава маскировка, Ранди. Сега знам как ще изглеждаш след четиридесет или петдесет години. Малкото миризливо кученце също пасва идеално. Твое ли е? Или от атрибутите на ЦРУ?

— Паскал е на един приятел, колега в посолството — отвърна Ранди. После присви устни. — Това пуделче ми създава същите главоболия като теб, Джон. Или почти същите. Сега внимавай и отговаряй на въпросите ми.

Той кимна.

— Добре. Много е просто наистина. Тук съм заради докладите, които ти и твоите хора изпращате през последните четиридесет и осем часа в Щатите.

— И на това му викаш просто? — каза невярващо Ранди.

— Нашите доклади са строго секретни материали на ЦРУ.

— Вече не — отговори й Смит. — В Ленгли в момента е пълна каша заради тайната война срещу Движението на Лазар. Също във ФБР. Може би си чувала?

Агентката на ЦРУ му кимна.

— Да, чух. Лошите новини се разпространяват бързо. — Тя погледна навъсено към масата. — Тоя тъпанар Бърк ще лепне на Управлението най-голямото черно петно, което сме имали. — Погледът й се напрегна. — Но това не обяснява за кого работиш този път. — Тя замълча за миг многозначително. — Или за кого твърдиш, че работиш.

Вътрешно Смит изруга за това, че все още се налагаше да се пази в строга тайна съществуването на Първи секретен отдел. Както в случая с Питър Хауел, нейната обвързаност с друга разузнавателна служба означаваше за Смит да крие голяма част от работата си дори от най-близките си приятели, хората, на които знаеше, че може да повери живота си. Двамата с Ранди бяха работили заедно и преди — в Ирак и в Русия, тук, в Париж, а неотдавна и в Китай, но всеки път се затрудняваше да отговаря на въпросите й.

— Не е голяма тайна, Ранди — излъга Смит. Почувства се отвратително, че трябва да я заблуждава, но се опита да го прикрие. — Знаеш, че съм вършил в миналото някои услуги за военното разузнаване. Е, Пентагонът ме нае за тази мисия. Някой разработва нанотехнологично оръжие и на Съвета на началник-щабовете не му се нрави.

— А защо точно ти? — настоя тя.

Смит я погледна право в очите.

— Защото работех в института „Телър“ — отговори той спокойно. — Така че знам какво може да направи това оръжие с хората. Видях го с очите си.

Изражението на Ранди поомекна.

— Сигурно е било ужасно, Джон.

Той кимна, опитвайки се да избегне спомена за ужаса, който все още го връхлиташе в сънищата му.

— Така е. — Той погледна през масата. — Но предполагам, че тук, в Курньов, е било още по-страшно.

— Измряха много повече хора и никой не оцеля — съгласи се Ранди. — Според онова, което пишеше по вестниците, клетите хора са преживели нечовешка мъка.

— Тогава би трябвало да разбереш защо искам да узная повече за онези хора, които са монтирали някакви сензорни устройства в нощта преди нападението — каза й Смит.

— Смяташ, че двете неща са свързани?

Той повдигна вежди.

— А ти не мислиш ли така?

Ранди кимна с неохота.

— Да, и аз мисля така. — Тя въздъхна. — Успяхме да проследим повечето от автомобилите, използвани от тия типове. — Ранди прочете следващия въпрос в очите му и побърза да отговори, преди той да го зададе. — Точно така, отгатна. Всички са свързани с един-единствен адрес тук, в Париж.

— Адрес, който старателно сте избегнали да споменете в шифрограмите — натърти Смит.

— По съвсем обяснима причина — тросна се Ранди. Тя направи гримаса. — Съжалявам, ако ти се струвам изнервена, Джон. Но не мога да вместя онова, което научавам, в някакви логични, нормални рамки и, честно казано, това ми лази по нервите.

— Е, може пък аз да успея да намеря отговорите на някои от аномалиите — предложи той.

За първи път Ранди реагира с лека усмивка.

— Вероятно. За шпионин аматьор се справяш доста добре и налучкваш отговорите — съгласи се тя. — Обикновено случайно, разбира се.

Смит се изкикоти.

— Разбира се.

Агентката на ЦРУ се облегна на стола си и започна да наблюдава с празен поглед хората, които минаваха покрай тях. Изведнъж се стегна и погледна невярващо.

— Исусе — измърмори тя. — Какво е това… да не би да съм си у дома?

Смит проследи погледа й и видя възрастен неугледен французин с таке и раздърпан пуловер да приближава към тях, докато си подсвиркваше, с ръце в износените си работнически панталони. Той ги погледна и се ухили. Беше Питър Хауел.

Загорелият от слънцето англичанин пресече улицата, която разделяше ресторанта от площада, доближи до тяхната маса и учтиво поздрави Ранди, сваляйки такето си.

— Радвам се да ви видя. Изглеждате много добре, мадам — измърмори той. Бледосините му очи проблеснаха весело. — А това сигурно е по-малкият ви син? Хубав здрав момък.

— Здрасти, Питър — каза Ранди безропотно. — Ти също си влязъл в армията, а?

— Американската армия? — попита Питър с престорен ужас. — Опазил ме Господ, не, скъпа. Нещо като неофициално сътрудничество между стари приятели и съюзници, както виждаш. Двамата с Джон се дотътрихме, за да разберем дали си готова да се присъединиш към малкия ни съюз.

— Страхотно. Толкова се радвам. — Тя поклати глава. — Добре, предавам се. Ще споделя информацията, но очаквам взаимност. Искам всичките ви карти на масата. Ясно ли е?

Англичанинът се усмихна нежно.

— Ясно като кристал. Как иначе. Всичко ще бъде разкрито, както се полага. Можеш да се довериш на чичо Питър.

— Без съмнение — изсумтя Ранди. — Още повече, че нямам голям избор, особено при сегашните обстоятелства.

Тя се изправи бавно, внимателно поддържайки впечатлението, че е възрастна жена над седемдесетте. Отвърза пудела, като го издърпа изпод масата, където той от няколко минути се опитваше да отхапе една от обувките на Смит. После отново проговори на носов френски с хрипкав глас.

— Хайде, Паскал. Трябва да тръгваме. Да не безпокоим повече тези господа.

После снижи гласа си, за да е сигурна, че само те ще чуят инструкциите й.

— Ето как ще играем. Пет минути след като си тръгна, се отправяте към номер шест — къщата на Виктор Юго. Ще се правите на туристи или литературни критици, или нещо такова. Бяло ауди с вдлъбнатина на дясната задна врата ще спре отпред. Влизате, без да вдигате много шум. Разбрано?

Джон и Питър кимнаха.

Все още цупейки се, Ранди се отдалечи, без да поглежда към тях. Тя се отправи към ъгъла на площад „Вогези“, оглеждайки се така, сякаш наистина бе олицетворение на парижка грандама, излязла на сутрешна разходка със своя пудел.

* * *

Десетина минути по-късно двамата мъже стояха пред къщата на Виктор Юго и разглеждаха с любопитство втория етаж, където великият писател беше написал „Клетниците“ и „Парижката света Богородица“ и бе прекарал шестнадесет години от дългия си живот.

— Интересен човек — отбеляза вглъбено Питър Хауел. — Имал изблици на лудост в края на живота си, знаеш ли? Някой веднъж го заварил как се опитва да прави резба върху мебел със зъби.

— Като Паскал — предположи Смит.

Питър го изгледа с изненада.

— Прочутият философ и математик?

— Не — отговори ухилено Смит. — Като кучето на Ранди.

— О, боже — отвърна Питър кисело. — Какво ли не научава човек в Париж. — Той погледна небрежно през рамото си. — О, нашата каляска ни чака.

Смит се обърна и видя бялото ауди с хлътналата задна врата, което тъкмо спираше до тротоара. Двамата с Питър се шмугнаха на задната седалка. Колата потегли веднага, заобиколи площад „Вогези“ и сви наляво по улица „Тюрен“. После седанът направи серия на пръв поглед случайни завои и навлезе дълбоко в лабиринта от еднопосочни улици, който представляваше кварталът „Маре“.

Джон наблюдаваше няколко секунди безизразното лице на шофьора, едър мъж с каскет.

— Здрасти, Макс — каза той накрая.

— Добро утро, полковник — отговори мъжът, хилейки се в огледалото за обратно виждане. — Радвам се да те видя отново.

Смит кимна. Двамата с Макс веднъж прекараха дълги часове заедно, преследвайки група арабски терористи от Париж до испанския бряг. Оперативният агент на ЦРУ не беше най-ярката звезда от небосклона на Управлението, но много го биваше на терен.

— Следят ли ни? — попита Смит, тъй като забеляза, че очите на Макс непрекъснато шареха наоколо, докато караше по парижките улици.

Макс поклати уверено глава.

— Не. Просто за всеки случай. Много внимаваме. Ранди нещо е нервна в момента.

— Ще ми кажеш ли защо?

Агентът на ЦРУ изсумтя.

— Съвсем скоро ще разбереш, полковник. — Той зави с аудито в тесен пасаж. От двете страни се извисяваха каменни сгради, които закриваха слънцето и небето. Той спря зад сиво рено пикап, блокирало почти цялата уличка. — Пристигнахме — каза агентът.

Смит и Питър се измъкнаха навън.

Задните врати на пикапа се отвориха, разкривайки вътрешността, натъпкана с телевизионно, аудио и компютърно оборудване. Ранди Ръсел, все още дегизирана като старица, седеше вътре заедно с някакъв мъж, когото Джон не позна. Пуделът Паскал не се виждаше.

Джон се качи в реното, последван от англичанина. Те затвориха след себе си вратите и застанаха неудобно прегърбени в тясното пространство.

— Радвам се, че успяхте да дойдете — каза Ранди. Пусна им лъчезарна усмивка и махна с ръка към апаратурата, наредена от двете страни. — Добре дошли в скромната ни обител, сърцето на нашия наблюдателен екип. Освен че разполагаме с наблюдатели, успяхме да монтираме и няколко скрити камери на ключови места из обекта.

Тя посочи с глава към мъжа, който седеше на стол пред компютърния екран и клавиатура.

— Да им покажем с какво разполагаме, Ханк. Покажи първо камера две. Сигурна съм, че нашите гости умират да разберат какво правим тук.

Нейният подчинен вкара серия от команди върху клавиатурата. Мониторът пред него светна моментално и върху екрана се появи ясна картина на сиво-синкав покрив. От него стърчаха антени от всякаква форма, вид и големина.

Смит подсвирна леко.

— Да — кимна сериозно Ранди. — Тия типове могат да изпращат и да получават всякакви сигнали, за които се сетите. Радио, късовълнови, лазерни пулсации, сателитни…

— Тогава какъв е проблемът? — попита Джон, все още озадачен. — Защо се мотаете, а не уведомите Ленгли за това чудо?

Ранди се усмихна злъчно. Тя се наведе и потупа по рамото оператора.

— Включи първа камера, Ханк. — После погледна към Смит и Питър. — Тук се намира входът към същата сграда. Гледайте внимателно.

Върху екрана се появи друга картина, на която се виждаше пететажна сграда. Гладката каменна фасада бе потъмняла и на места изронена от атмосферните условия. Високи тесни прозорци гледаха към улицата от всеки етаж, а на върха завършваха с капандури, което подсказваше, че се отварят откъм тавански помещения точно под покрива.

— Сега увеличи — нареди Ранди на своя помощник.

Образът постепенно се разшири, фокусирайки се върху малка месингова табела до входната врата. С дълбоко изрязани букви тя гласеше:

„УЛИЦА «ВИНИ» 18

ДВИЖЕНИЕ НА ЛАЗАР“

— По дяволите — измърмори Питър.

Ранди мрачно поклати глава.

— Точно така. Тази сграда се оказа парижката централа на Движението на Лазар.