Робърт Лъдлъм, Патрик Ларкин
Отмъщението на Лазар (4)

Трета глава

Институт за напреднали технологии „Телър“

Джон Смит взимаше широките стъпала към горния етаж на института по две наведнъж. Тичането нагоре–надолу по трите етажа бе за момента единственото физическо натоварване, за което имаше време. Дългите дни и нощите, които понякога прекарваше в различните нанотехнологични лаборатории, нарушаваха обичайните му занимания в извънработно време.

Стигна до последния етаж и се спря за момент, доволен, че дишането и сърдечният му ритъм бяха изцяло нормални. Слънцето, което влизаше някак през тесните прозорци на стълбището, затопли приятно раменете му. Смит погледна часовника си. Старши изследователят на „Харкорт Биосайънсис“ му беше обещал „една наистина върховна демонстрация“ на техните най-нови постижения след пет минути.

Там, горе, обичайният шум от долните етажи — звънът на телефоните, щракането на клавиатурите и човешкият говор — не се чуваше и цареше почти църковна тишина. На първия етаж на института „Телър“ се разполагаха кабинети за администрацията, бюфет, компютърен център, помещения за служителите и библиотека с научна литература. Горните етажи бяха запазени за лабораториите на различните изследователски екипи. Подобно на конкурентите си от самия институт и „Номура Фарматек“, „Харкорт“ разполагаше с помещения в северното крило.

Смит тръгна надясно по широк коридор, който минаваше по цялата дължина на продълговатата сграда. Гланцираните кафяви плочки на пода идеално се съчетаваха със снежнобелите гипсови стени. На равни разстояния в малки ниши, заоблени в горния край, бяха окачени портрети на прочути учени — Ферми, Нютон, Фейнман, Дрекслер, Айнщайн и много други, — рисувани от местни художници. Между нишите имаше високи керамични вази с букети от великолепни жълти и бледорозови цветя. Ако човек се абстрахира от огромните размери, мислеше си Смит, мястото изглежда като хол на частен дом в Санта Фе.

Спря пред заключената врата на лабораторията на „Харкорт“ и прокара магнитната си карта през процепа. Лампичката отгоре пресветна от червено на зелено и ключалката щракна. Неговата карта бе една от малкото, кодирана за достъп до всички забранени райони. Конкуриращите се учени и лаборанти нямаха право да навлизат в територията на другите. Нарушителите не ги застрелваха, но веднага им връчваха еднопосочен билет от Санта Фе. Институтът вземаше много на сериозно задължението си да опазва интелектуалната собственост.

Смит прекрачи прага и веднага се озова в напълно различен свят. Тук полираното дърво и текстилните тапети, характерни за старовремския Санта Фе, отстъпваха място на лъскав метал и други материали на двадесет и първи век. Уютът на естествената слънчева светлина и приглушеното осветление беше заменен с ярката светлина от флуоресцентни тръби на тавана. Тази светлина имаше високо съдържание на ултравиолетови лъчи, предназначени да унищожават бактериите по повърхностите. Сякаш лек бриз проникна през ризата му и прошумоля през тъмната му коса. В нанотехнологичните лаборатории се поддържаше известно налягане, за да се минимизира рискът от зараза чрез въздуха от достъпните места в сградата. Филтри със свръхвисока способност за разграждане на въздуха — УЛПА — пропускаха пречистен въздух с постоянна температура и влажност.

Лабораторията на „Харкорт“ се състоеше от серия „чисти помещения“, като всяко следващо имаше по-висока степен на стерилност. Тази периферна част бе като офис, препълнен с бюра и работни маси, отрупани с високи купчини справочна литература, каталози за химикали и апаратура, принтери. По протежение на източната стена огромните от тавана до пода прозорци бяха затъмнени, закривайки живописната гледка към планината Сангре де Кристо.

По-навътре в помещението следваше районът за контрол и подготовка на пробите. Тук имаше лабораторни маси с черна повърхност, компютърни конзоли, по-голямата част от два сканиращи електронни микроскопа и друго оборудване, необходимо за наблюдаване на нанотехнологичните модели и производствените процеси.

Истинската „светая светих“ бе най-вътрешната част, видима само през херметизирани наблюдателни прозорци на стената в дъното. Представляваше камера, пълна с огледално лъскави резервоари от неръждаема стомана; подвижни панели с помпи, смукачи, вентили и сензорни апарати; вертикално издигнати кръгли рамки за осмотични филтри; и купища цилиндри от луцитна пластмаса, пълни с различни видове пречистващи гелове, всичко това свързано с разклонени прозрачни тръби.

Смит бе наясно, че в сърцевината може да се стигне само през поредица от въздушни камери и стерилни помещения. Всеки, който работеше в производствената камера, носеше изцяло стерилни дрехи, ръкавици и ботуши, както и шлем с кислороден апарат. Той се усмихна леко. Ако активистите на Движението на Лазар, които лагеруваха отвън, видеха тези приличащи на извънземни хора, щяха да се потвърдят най-лошите им страхове, че луди учени си играят със смъртоносни отровни химикали.

В действителност нещата стояха точно обратното. В света на нанотехнологията човешките същества бяха източник на опасности и зарази. Люспичка от кожа, фоликула от човешки косъм, издишани частици влажен дъх при най-обикновен разговор или при кихане — всичко това можеше да нанесе големи поразии върху състава на наночастиците чрез изпускане на мазнини, киселини, алкиди и ензими, които да провалят производствения процес.

За щастие по-голямата част от работата можеше да се свърши дистанционно извън камерата и помещенията за контрол и подготовка на моделите. Роботи, контролирани чрез компютри, мобилни апарати и други нововъведения до голяма степен намаляваха нуждата от човешко присъствие в стерилните помещения. Високото ниво на автоматизация в лабораториите на института „Телър“ беше една от най-популярните новости, тъй като даваше на учените много повече свобода на движение, отколкото в други обекти.

Смит мина през лабиринта от бюра във външното помещение и се отправи към д-р Филип Бринкър, старши научен сътрудник на „Харкорт Биосайънсис“. Високият, блед и тънък като върлина учен бе обърнат с гръб към входа и разглеждаше с голямо внимание образите, възпроизвеждани от сканиращия електронен микроскоп, така че изобщо не усети как Джон се приближава.

Главният асистент на Бринкър, д-р Рави Парих, обаче бе нащрек. По-ниският на ръст и мургав молекулярен биолог го забеляза. Тъкмо отвори уста да предупреди шефа си и веднага я затвори с усмивка, след като Смит му намигна и даде знак да мълчи.

Джон застана на две крачки зад двамата изследователи, без да мърда.

— По дяволите, добре изглежда, Рави — каза Бринкър, все още наблюдаващ образа върху екрана пред него. — Човече, обзалагам се, че нашият любим шпионин от МО ще се преклони пред нас, като види това.

Този път Смит не се опита да скрие смеха си. Бринкър винаги го наричаше шпионин. За учения от „Харкорт“ това беше шега, нещо като закачка за ролята на Смит като наблюдател на Пентагона, но Бринкър нямаше ни най-малка представа колко близо бе до истината.

Всъщност Смит бе много повече от военнослужещ и учен. От време на време той изпълняваше задачи на свръх секретна разузнавателна група — Първи секретен отдел, който бе на пряко подчинение на президента. Първи секретен отдел работеше под прикритие, при това толкова дълбоко, че никой от Конгреса и от бюрокрацията във военното разузнаване не знаеше за съществуването му. За щастие работата на Джон в Института бе изцяло научна.

Смит се наведе и погледна през рамото на Бринкър.

— Е, Фил, кое точно ще ме накара да боготворя земята под краката ти?

Изненадан, Бринкър подскочи.

— Исусе! — той бързо се обърна. — Полковник, ако още веднъж ми скроиш този номер, кълна се в Господа, че ще падна мъртъв пред теб. Как ще се почувстваш тогава?

— Ще ми е мъчно, предполагам — каза Смит и се засмя.

— Без съмнение — недоволно отвърна Бринкър. После се оживи. — Но след като не умрях въпреки усилията ти, можеш да хвърлиш едно око на онова, което двамата с Рави сътворихме днес. Наслади се на все още непатентования нанофаг „Модел две Бринкър-Парих“, който атакува ракови клетки, опасни бактерии и други гадости… е, през повечето време.

Смит се доближи и заразглежда внимателно уголемения черно-бял образ на монитора. Той представляваше сферична полупроводникова обвивка, натъпкана отвътре с най-различни сложни молекулярни структури. От индикатора в единия край на екрана разбра, че наблюдава механизъм с диаметър едва двеста нанометра.

Смит вече познаваше общата концепция на изследователския екип от „Харкорт“. Бринкър, Парих и останалите бяха насочили усилията си към създаване на медицински наномеханизъм — „нанофаг“, както го наричаха, — който да издирва и унищожава ракови клетки и болестотворни микроорганизми. Вътрешността на сферата, която разглеждаше, явно бе пълна с биохимични вещества — като фосфатидилзерин и други ко-стимулаторни молекули, чиято функция бе или да накарат клетките мишени да се самоубиват, или да ги маркират за унищожаване от собствената имунна система на организма.

Техният „Модел едно“ се провали при първите опити върху животни, тъй като самите нанофаги бяха унищожени от имунната система, преди да започнат своята работа. Оттогава изпробваха различни конфигурации и материали, опитвайки се да намерят комбинацията, неуловима за естествените защити на организма. От месеци магическата формула им се изплъзваше.

Погледна Бринкър.

— Изглежда почти по същия начин като конфигурацията на „Модел едно“. Какво сте променили?

— Вгледай се по-внимателно в обвивката — подкани го русият мъж.

Смит кимна и се насочи към копчетата на микроскопа. Натисна лекичко бутона и бавно уголеми част от външната обвивка.

— Добре — каза той. — Виждам, че е грапава, а не гладка. Има някакво тънко молекулярно покритие — намръщи се.

— Структурата на това покритие ми се струва ужасно позната… Но къде съм я виждал?

— Идеята хрумна изведнъж на Рави — обясни Бринкър. — И като всички велики идеи е неописуемо проста и направо се набива на очи… Поне след като стане факт. — Той повдигна рамене. — Представи си една малка лоша бактерия — резистентна стафилококова аурея. Как се крие от имунната система?

— Покрива клетъчните си мембрани с полизахариди — отговори веднага Смит. Той отново погледна към екрана.

— За бога…

Парих кимна самодоволно.

— Образците от „Модел две“ са покрити със захар. Точно като най-добрите лекарства.

Смит подсвирна лекичко.

— Това е гениално, момчета. Абсолютно гениално.

— При цялата ни скромност трябва да признаем, че си напълно прав — каза Бринкър. Той сложи едната си длан върху монитора. — Красавецът „Модел две“, който виждаш, трябва да изпълни номера. Поне на теория.

— А на практика? — попита Смит.

Рави Парих посочи към друг високо разделителен дисплей с големината на телевизионен екран. На него се виждаше стъкленица с двойни стени, поставена върху лабораторна маса в съседното стерилно помещение.

— Предстои да разберем точно това, полковник. Работим от трийсет и шест часа без прекъсване, за да произведем достатъчно от новия модел нанофаги за опита.

Смит кимна. Наномеханизмите не се правеха един по един с миниатюрни пинсети и капки лепило с размери по-малки от атома. Те се произвеждаха с десетки милиони или стотици милиони, дори милиарди чрез биохимични и ензимни процеси, строго контролирани с помощта на индекса за водородна химична активност на разтворите рН, температурата и налягането. Различните елементи се създаваха в различни химични разтвори при различни условия. Започваше се в една стъкленица, където се формираше основната структура, после излишъкът се изхвърляше, след това материалът се преместваше в нова химична баня, за да се формира следващата част от механизма. Изискваше се постоянно наблюдение и абсолютно точно спазване на времето.

Тримата мъже се приближиха още по-близо до монитора. В стъкленица с двойни стени имаше десетина бели мишки. Четири от тях бяха летаргични, заразени по лабораторен път с различни по вид тумори. Другите шест, здравата контролна група, се щураха напред-назад, търсейки начин да се измъкнат. Номерирани цветни табелки идентифицираха всяка мишка. Видеокамери и най-различни сензори около стъкленицата бяха в готовност да регистрират всяко явление след началото на експеримента.

Бринкър посочи към малка метална кутия, прикрепена в единия край на експерименталната камера.

— Ето ги там, Джон. Петдесет милиона от „Модел две“ са готови да тръгнат, плюс-минус пет милиона. — Той се обърна към един от лаборантите, който се суетеше наоколо. — Нашите малки рошави приятелчета получиха ли си инжекциите, Майк?

— Съмнявате ли се, д-р Бринкър? Преди десет минути. По една на всеки.

— Нанофагите влизат в инертно състояние — обясни Бринкър. — Вътрешноклетъчната им енергия стига само за това, така че тази част на механизма покриваме със защитен слой.

Смит разбра каква е причината. АТР — аденозин трифосфат — бе молекула, осигуряваща енергията за повечето метаболични процеси. Но АТР започваше да освобождава енергията си в момента, в който влезеше в контакт с течност, а повечето живи организми се състоят главно от течност.

— Значи инжекциите са нещо като ритник за начало? — попита той.

— Точно така — потвърди Бринкър. — Инжектираме уникален химичен сигнал на всеки опитен субект. След като някой от пасивните сензори на нанофага улови този сигнал, защитният слой се отваря и течната среда активира АТР. Нашите малки машинки се задействат и тръгват на лов.

— Значи защитният слой играе също и ролята на предпазен механизъм — осъзна Смит. — В случай, че някой от „Модел две“ попадне не където трябва — да речем у някой от вас.

— Точно така — потвърди Бринкър. — Без уникалния химичен сигнал нанофагът не се активира.

Парих не бе толкова сигурен.

— Има малък риск — предупреди той. — Винаги има известен процент на грешка в нанофага.

— Което означава, че понякога защитният слой не се образува както трябва? Или сензорът пропуска, или улавя грешен сигнал? Или се задействат други биохимични вещества от вътрешността на нанофага?

— Нещо такова — каза Бринкър. — Но процентът на грешка е много малък. Невероятно малък, почти нулев. — Той сви рамене. — Освен това тези неща са програмирани да убиват ракови клетки и болестотворни бактерии. На кой му пука, ако някои се заблудят и се помотаят минута — две.

Смит повдигна вежди скептично. Сериозно ли говореше Бринкър? Малък риск или не, главният изследовател на „Харкорт“ звучеше доста небрежно. Добрата наука бе изкуството да полагаш неимоверни усилия. Тя не допускаше пренебрегване на потенциалните рискове за сигурност, независимо колко нищожни са те.

При вида на изражението му ученият се разсмя.

— Не се коси, Джон. Не съм луд. Е, не съвсем. Държим под строг контрол нашите нанофаги. Те са добре и правилно структурирани. Освен това Рави е до мен през цялото време. Разбра ли?

Смит кимна.

— Просто проверявам, Фил. Ако искаш, го отдай на моята подозрителност, нали съм шпионин.

Бринкър му пусна широка усмивка. После погледна лаборантите, които стояха до различните конзоли и монитори.

— Всички ли са готови?

Всички вдигнаха по един палец.

— Добре — каза Бринкър. Очите му блестяха от възбуда.

— Първи експеримент върху опитен жив организъм с нанофаг „Модел две“. Три, две, едно… сега!

— Нанофагите освободени — измърмори единият от лаборантите, наблюдавайки кутията.

За няколко минути сякаш не се случваше нищо. Здравите мишки тичаха насам-натам напосоки. Болните стояха на място.

— АТР енергиен цикъл завърши — обяви накрая друг лаборант. — Жизненият цикъл на нанофага завършен. Опитът с живите организми завършен.

Бринкър пое дълбоко дъх и погледна към Смит триумфално.

— Ето, полковник. Сега ще упоим рошавите приятелчета, ще ги отворим и ще проверим какъв процент от раковите клетки е унищожен. Ако питате мен, мисля, че ще сме близо до стоте процента.

Рави Парих продължаваше да наблюдава мишките. Изведнъж се намръщи.

— Мисля, че имаме издънка, Фил — каза той тихичко. — Погледни опитен обект пет.

Смит се наведе, за да види по-добре. Мишка номер пет бе една от най-здравите в контролната група. Тя се движеше особено, блъскаше се в останалите животинки, отваряше уста и я затваряше бързо. Изведнъж падна на една страна, поразена от явна агония, и застина.

— Мамка му! — викна Бринкър, зяпнал невярващо умрялата мишка. — Това не го очаквахме.

Джон Смит се намръщи, решавайки на мига да провери отново процедурите за сигурност на „Харкорт Биосайънсис“. Дано да бяха толкова строги, колкото твърдяха Парих и Бринкър, и онова, което уби здравата мишка, да си остане заключено вътре в тази лаборатория.

* * *

Наближаваше полунощ.

На километър и половина на север светлините на Санта Фе озаряваха в топъл жълт цвят ясното и студено нощно небе. На последния етаж прозорците върху фасадата на института „Телър“ светеха зад спуснатите щори. Прожектори, закачени на покрива, пускаха дълги черни сенки през двора. Покрай северния край на оградата ниските борове и хвойнови дървета бяха потопени в мрак.

Паоло Понти се промъкна по-близо до оградата през високата изсъхнала трева. Той лазеше по земята, като внимаваше да не излезе от сянката, където черната му фланела и тъмни джинси го правеха почти невидим. Италианецът беше на двадесет и четири години, строен и атлетичен. Преди шест месеца, уморен от живота си на студент, живеещ от помощи, се присъедини към Движението на Лазар.

Движението даде смисъл на живота му и цел, изпълни го с емоции, каквито не бе сънувал. Първоначално тайната клетва, която положи, да опазва Майката Земя и да унищожава враговете й, му се стори мелодраматична и смешна. След това обаче Понти прегърна целите и идеите на Движението със страст, която изненадваше всички, които го познаваха, както и самия него.

Паоло погледна през рамо и забеляза смътната фигура, която пълзеше отзад. Запозна се с Одри Кравиц на митинг на Движението на Лазар в Щутгарт преди няколко месеца. Двадесет и една годишната американка пътуваше из Европа — подарък от родителите й по случай нейното дипломиране. Отегчена от музеите и църквите, тя отиде на митинга от скука. Но тази прищявка промени целия и живот, след като Паоло я вкара в леглото си, а после и в Движението.

Италианецът се обърна, усмихвайки се самодоволно. Одри не беше красива, но притежаваше формите, които трябваше да притежава една жена. Още по-важно, нейните богати и наивни родители й даваха щедра издръжка, която осигури самолетните билети за нея и Паоло до Санта Фе за участие в протеста срещу нанотехнологията и покварения американски капитализъм.

Паоло допълзя внимателно до оградата. Погледна през телената мрежа. Кактусите, избуялият пелин и дивите цветя, засадени там да разнообразят пейзажа в сухата местност, щяха да послужат като прикритие. Погледна светещия циферблат на часовника си. Следващата патрулна обиколка на охраната на института щеше да е най-рано след час. Идеално.

Италианският активист отново докосна оградата, този път стисна с пръсти металните връзки да провери здравината им. Кимна, доволен от откритието си. Ножиците за тел, които носеше, щяха да свършат работа.

Дочу силен пукот зад себе си — звук като при кършене на дебел клон от силни ръце. Понти се намръщи. Понякога Одри се мъкнеше с грациозността на болен от артрит хипопотам. Той обърна глава и погледна през рамото си, за да й се скара.

Одри Кравиц лежеше извита на една страна сред високите бурени. Главата й се бе отпуснала под ъгъл, очите широко отворени и замръзнали завинаги от ужас. Вратът й бе счупен. Тя беше мъртва.

Стреснат, Паоло Понти се надигна и седна на земята. В първия миг не можа да разбере какво става. Отвори уста да извика… и огромна ръка го сграбчи за лицето, изви назад главата му, заглушавайки вика му. Последното, което младият италианец усети, бе непоносима болка от забито леденостудено острие дълбоко в гърлото му.

* * *

Високият кестеняв мъж измъкна бойния нож от гърлото на мъртвия и го избърса в гънките на черната фланела на Понти. Зелените му очи блестяха.

Огледа се да види къде лежи момичето, което уби преди това. Две облечени в черно фигури ровичкаха из раницата, която момичето тътреше след себе си.

— Е?

— Какво очакваш, Прайм? — дочу дрезгав шепот. — Екипировка за катерене, спрейове с флуоресцентна боя. И знаме на Движението на Лазар.

Зеленоокият мъж поклати учудено глава.

— Аматьори.

Един от хората му коленичи до него.

— Какви са заповедите?

Гигантът сви рамене.

— Почистете тук. После заровете телата на друго място, където да ги открият.

— Скоро ли трябва да ги открият или по-късно? — попита мъжът тихичко.

Едрият оголи зъбите си в мрака.

— Утре сутринта.