Робърт Лъдлъм, Патрик Ларкин
Отмъщението на Лазар (47)

Четиридесет и шеста глава

Самолетната писта на „Номура Фарматек“,

остров Санта Мария

Хидео Номура крачеше бавно по края на дългата асфалтова писта. Вятърът, който духаше откъм изток, шепнеше в късата му черна коса. Лекият бриз донасяше силния мирис на затоплената от слънцето висока трева, която растеше по платото зад оградата. Той погледна нагоре. Слънцето грееше все още високо над главата му и всеки момент щеше да предприеме дългото си пътуване надолу към западния хоризонт. Далеч на север няколко облачета се рееха като самотни бели пухчета в ясното синьо небе.

Номура се усмихна. Времето беше идеално във всяко отношение. Той се обърна и видя баща си да стои до него, заобиколен от двама от хората на Търс. Китките на възрастния мъж бяха закопчани с белезници зад гърба му.

Хидео се усмихна на баща си.

— Невероятна ирония, не мислиш ли?

Джинииро го погледна с каменно лице и студено равнодушие.

— Тук има доста иронии, Лазаре — каза му той безразлично, не желаейки да назове своя син изменник на име. — Коя точно имаш предвид?

Пренебрегвайки подигравката, по-младият мъж кимна към пистата пред себе си.

— Тази самолетна писта — обясни той. — Американците са я построили през 1944 година по време на войната срещу Германия и нашата обична родина. Техните бомбардировачи са използвали острова за презареждане с гориво при дългите презокеански полети до Англия. Но днес ще обърна собственото им творение срещу тях. Тази писта ще стане плацдарм за унищожаването на Америка.

Джинииро не каза нищо.

Хидео сви рамене и се обърна. Сега вече стана ясно, че той бе запазил живота на баща си не от чувство на синовно преклонение. Веднага след като първите самолети „Танатос“ се намереха високо в небето, щеше да има време да уреди подходящ край за стария глупак. Някои от учените вече работеха върху различни варианти на нанофагите от четвърти стадий. Те можеха да сметнат, че ще е от полза да изпробват новите си модели върху живо човешко същество.

Той закрачи към малка група авиоинженери и диспечери, които чакаха край пистата. Бяха със слушалки и късовълнови радиостанции за връзка между различните хангари и контролната кула.

— Всичко готово ли е? — попита той грубо.

Старши диспечерът кимна.

— Екипажът от главния хангар докладва, че са готови за излитане. Всички контейнери са натоварени на борда.

— Добре. — Номура погледна към главния авиоинженер. — А трите самолета?

— Всички системи функционират в очакваните норми — докладва мъжът. — Соларните панели, резервоарите за гориво, авиониката, програмите за нападенията, всичко е проверено по няколко пъти.

— Отлично — каза Номура. После отново погледна към главния диспечер. — Някакви неидентифицирани въздушни контакти, които да ни притесняват?

— Не — отвърна диспечерът. — Данните от радара не отчитат никакви обекти във въздуха в радиус от сто километра. Чисто е.

Хидео пое дълбоко дъх. Това бе мигът, заради който той посвети години на кроене на планове, заговори и предаде собствения си баща — само заради този славен миг на сигурен триумф. Издиша бавно, предвкусвайки удоволствието. После заговори:

— Започнете операциите „Танатос“.

Диспечерът предаде заповедта по радиостанцията.

— Отворете вратите на хангарите.

В отговор в южния край на пистата огромните метални врати на най-близкия хангар започнаха да се разделят с трясък, разкривайки просторна вътрешност, пълна с мъже и машини. Слънцето проникваше вътре през бавно разширяващия се отвор. Лъчите паднаха върху соларните панели на крилото на първия „Танатос“. Те засияха като златен огън.

— Първият самолет тръгва — докладва главният авиоинженер.

Огромният безпилотен апарат с дължина на крилата по-голяма от тази на „Боинг“-747 бавно се заклати напред и мина през вратата, изпълвайки я почти цялата. Четиринадесетте перки с по две еднакви остриета се завъртяха безшумно, докато машината излизаше на пистата. Под крилото на самолета се виждаха множество цилиндри с тънки пластмасови стени.

— Сложете маските и ръкавиците — нареди Номура.

Диспечерите и инженерите веднага се подчиниха и надянаха тежката екипировка, която щеше да им гарантира поне частична защита, в случай че станеше нещо неочаквано.

Търс се доближи до Номура и му подаде маска, респиратор и плътни ръкавици. Той ги взе с леко кимване.

— А за затворника? — попита високият зеленоок мъж с приглушен от респиратора глас.

— Баща ми ли? — Хидео погледна назад към Джинииро, който все още стоеше гологлав на слънцето неподвижно между двамата си пазачи с газови маски. Той се усмихна студено и поклати глава. — Никаква маска за него. Нека старецът изпробва късмета си.

— Вторият самолет излиза — докладва авиоинженерът, като говореше доста високо, за да се чува през газовата маска и дихателния апарат.

Номура обърна поглед отново към пистата. Първият „Танатос“ се бе отдалечил вече на двеста метра и набираше скорост, наближавайки мястото за излитане. Вторият самолет също се показа от гигантския хангар. Третият се виждаше точно зад него.

Той забрави за предстоящата смърт на баща си и съсредоточи вниманието си към полета на своите жестоки мечти.

Търс се отдалечи, като смъкна от рамото си своя „Хеклер и Кох“ G36, германско производство. Той се оглеждаше, проверявайки въоръжената охрана, която бе поставил на равни разстояния по дължината на пистата. Всички изглеждаха в готовност.

По лицето на огромния мъж премина лека сянка. Заедно с двамата часови, които охраняваха Джинииро, имаше само десет души на летището. А трябваше да са два пъти повече, но неочакваните загуби, които претърпя в Ню Мексико, после и във Вирджиния, не можеха да се попълнят навреме. Смъртта на Нънс и на неговия екип в Париж направиха недостига на охрана още по-осезаем.

Търс сви рамене и погледна на запад към океана. След като това приключеше, нямаше да има вече значение. Номура беше прав. Секретността имаше по-голяма важност от живата сила. Независимо с колко войници, ракети и бомби разполагаха, американците не можеха да атакуват цел, която не могат да открият.

Изведнъж замръзна. Нещо се движеше над Атлантическия океан — точно там, до където стигаше погледът му. Той се взря напрегнато. Каквото и да беше, нещото се приближаваше с висока скорост. Но бе трудно да разбере през дебелите стъкла на газовата маска, която размазваше образите.

С ръмжене Търс раздра маската и прикачения към нея респиратор и ги хвърли на земята. Най-после виждаше ясно малката тъмнозелена точка, която летеше ниско над вълните в океана. Тя смени траекторията си и се отправи към него, като се наклони леко, и после започна бързо да се уголемява. Слънцето се отрази върху въртящата се перка.

* * *

На борда на хеликоптера „Блек Хок“ UH-60L Смит се наведе напред от седалката на втория пилот и погледна към самолетната писта пред тях през високо разделителен бинокъл.

— Добре — каза той на глас, като викаше, за да го чуят сред бученето на двата мощни двигателя и огромните ротори на военния транспортен хеликоптер. — Виждам два транспортни самолета „Ан-124 Кондор“ близо до северния край на пистата, спрели са до голям хангар. Има и по-малък самолет, вероятно „Гълфстрийм“.

— А какво е онова, което се движи близо до южния край на пистата? — извика Ранди в ушите му.

Тя се бе привела над двете пилотски седалки откъм гърба им, като се държеше толкова здраво, че кокалчетата на пръстите й бяха побелели. Хеликоптерът „Блек Хок“ се тресеше и подскачаше жестоко, тъй като Питър се мъчеше да го държи на сто и петдесет метра над гребена на вълните и същевременно да поддържа скорост над двеста километра в час. Той успя да ги докара с ниско летене, за да не бъдат засечени от радара на летището.

Смит отмести бинокъла надясно. За първи път забеляза трите огромни машини, приличащи на крила, подредени една след друга на дългата асфалтирана писта. Апаратът в началото на редицата се движеше все по-бързо и по-бързо към мястото за излитане. Отначало изтощеният му мозък отказваше да приеме, че нещо толкова голямо и същевременно изглеждащо така крехко става за летене.

После фактите и образите си дойдоха на мястото, измъкнати някъде от паметта му. Преди няколко години той беше чел за научни експерименти на НАСА със самолет робот, летящ на голяма височина и захранван от слънчева енергия. Явно Номура беше откраднал технологията за своите зли намерения.

— Мили боже — каза той, осъзнавайки изведнъж за какво става дума. — Това са апаратите за нападението на Номура.

Той бързо разясни на своите колеги какво си е спомнил за летателните характеристики и възможности на тези самолети.

— Не могат ли нашите изтребители да ги свалят? — попита мрачно Ранди.

— На тридесет километра височина? — Смит поклати глава. — Това е много над тавана, до който може да се издигне който и да е изтребител. Нито един Ф-15 или Ф-16, който притежаваме, не е в състояние да достигне подобна височина.

— Ами вашите ракети „Пейгриът“? — предложи Питър.

— Тридесет хиляди метра височина е и над техните възможности — отвърна Смит. — Освен това се обзалагам, че ония работи там са построени така, че да не бъдат засичани от радари. — Той стисна зъби. — Ако са на голяма височина, са неуязвими и неоткриваеми. Така че в момента, в който тези апарати излетят, Номура ще може да ни нападне, когато си пожелае, като освободи облаците от нанофаги над който град си избере.

Ужасен от опасността, надвиснала над Съединените щати, Смит насочи бинокъла към малката група мъже, които стояха точно до пистата. Той изхълца. Мъжете носеха газови маски.

Светът около него сякаш изчезна, докато умът му работеше трескаво. Защо носеха маски? После отговорът дойде от само себе си.

— Отведи ни там, Питър — викна Смит и посочи към летището. — Веднага.

Англичанинът го изгледа невярващо.

— Това не е бойна мисия, Джон. От нас се очаква да разузнаваме, а не да препускаме с развети саби като кавалеристи.

— Задачата току-що се промени — каза му троснато Смит. — Тези самолети са въоръжени. Този кучи син Номура предприема атаката си в момента!