Робърт Лъдлъм, Патрик Ларкин
Отмъщението на Лазар (30)

Двадесет и девета глава

Близо до Мо, на изток от Париж

Около руините на Шато дьо Монсо, известен като Замъка на кралиците, се издигаше гората Монсо — обрасла с дървета ивица на южния бряг на лъкатушещата река Марна, горе-долу на шестдесет километра източно от Париж. Построен в средата на шестнадесети век по заповед на властната, коварна и изкусна кралица Катерина Медичи, съпруга на един от кралете на Франция и майка на трима от тях, елегантният дворец, обширният му парк и ловните полета са били изоставени около 1650 година. Занемарен в продължение на няколко века, сега беше останало малко от него — каменните стени на празния отвътре голям павилион до входа, дългият ров, както и рушащите се стени със зейнали отвори на мястото на прозорците.

Ивици мъгла се виеха между околните дървета и чезнеха бавно с изгрева на утринното слънце. Камбаните на катедралата „Сент Етиен“ в Мо, на девет километра разстояние, зазвъняха, призовавайки вярващите на неделна литургия, макар че в тези дни те бяха малко. Заехтяха и камбаните в по-малките енории в съседните села, огласяйки спокойната провинция.

Два микробуса с прикачени към тях ремаркета бяха паркирани в голямо сечище недалеч от руините. От надписите върху колите се разбираше, че принадлежат на екип за метеорологични изследвания. Няколко техници работеха трескаво зад ремаркетата, изправяйки две прегънати под ъгъл на върха релси, сочещи в западна посока. Всяка от релсите бе съоръжена с пневматична катапултна система, задвижвана с компресиран въздух. Други мъже се суетяха около два безпилотни летателни апарата с перки, ИАВ, с дължина около два метра и разперени криле, дълги около три метра.

Високият кестеняв мъж, който наричаше себе си Нънс, стоеше наблизо и наблюдаваше работата на екипа. В слушалките му периодично се получаваха докладите на часовите, разположени в гората около сечището. Нямаше признаци някои от местните фермери да ги наблюдават.

Един от техниците до безпилотните летателни апарати, прегърбен азиатец с рядка черна коса, се изправи бавно на крака. Той се обърна към третия от братята Хораций и на набръчканото му и уморено лице се изписа облекчение.

— Налягането е оптимално. Всичко двигатели, авиониката, хидравликата и автономните контролни системи са изпробвани и в изправност. Всички навигационни точки по траекторията са конфигурирани и запаметени. И двата апарата са готови за полет.

— Добре — отвърна Нънс. — Тогава може да ги подготвите за пускане.

Той отстъпи назад от пътя, а техниците внимателно повдигнаха безпилотните летателни апарати, които тежаха приблизително по петдесетина килограма, и ги отнесоха до двойната релса. Светлозелените му очи ги проследиха с възхищение. Двата апарата бяха конструирани по модел на шпионските безпилотни самолети, които армията на САЩ използваше за тактическо разузнаване на къси разстояния, заглушаване на комуникации и засичане по въздуха на ядрено, биологично или химическо оръжие. Сега той и хората му щяха да ги използват с коренно различна цел.

Нънс нагласи честотите и се свърза с новопристигналия наблюдателен екип, който бе разположен в Париж.

— Получавате ли данни от обсега на мишената, Линден? — попита той.

— Да — потвърди холандецът. — Всички дистанционни сензори и камери работят.

— А метеорологичните условия?

— Температура, въздушно налягане, посока на вятъра и скорост на вятъра са в параметрите на мисията — докладва Линден. — Центърът препоръчва да започваш, ако си готов.

— Разбрано — каза Нънс тихо. После се обърна към чакащите техници. — Каски и ръкавици — нареди той.

Те бързо се подчиниха и си сложиха каски, респиратори и дебели ръкавици, чиято цел бе да разполагат с достатъчно време да избягат от непосредствена близост, ако някой от апаратите се разбиеше при излитане. Третият член на групата „Хораций“ последва примера им, навличайки собствената си предпазна екипировка.

— Катапултите са под налягане и в готовност — каза му азиатецът. Той се приведе към контролна конзола между двете релси под ъгъл. Пръстите му докоснаха копчетата.

Нънс се усмихна.

— Продължавай.

Техникът кимна. Той натисна два бутона.

— Двигателите и перките са включени.

Двойните перки върху всеки от апаратите веднага се завъртяха почти безшумно — на няколко крачки от тях не се чуваше нищо.

— Двигателите са с максимално ускорение.

— Пускай — изкомандва високият зеленоок мъж.

С леко свистене първият пневматичен катапулт изстреля прикачения към него безпилотен летателен апарат към завития под ъгъл край на релсата и после високо във въздуха в дъгообразна траектория. За миг апаратът сякаш щеше да падне на земята, но изведнъж се извиси отново, понесен от собствените си криле и перки. Продължавайки да се издига, той мина над дърветата и продължи по зададения курс.

Десет секунди по-късно вторият апарат го последва. Двата безпилотни самолета, които вече почти не се виждаха от земята и бяха твърде малки, за да бъдат засечени от повечето радари, се заиздигаха плавно, преди да достигнат височина от деветстотин метра, след което се отправиха в посока към Париж със скорост около сто и петдесет километра в час.

Полето на Вирджиния

Приведен, Джон Смит следваше Питър Хауел в западна посока през широкото поле, обрасло с високи бурени и храсти. Околността изглеждаше зеленикава през очилата им за нощно виждане. На няколкостотин метра вляво от тях асфалтираното шосе изглеждаше като права линия през потъналия в мрак пейзаж. Отпред вдясно земята се издигаше над застояло езеро, покрито с нечистотии. Каменистият път, по който беше поела Кит Пиърсън, се виеше като змия нагоре по ниския хълм пред тях.

Нещо остро убоде до кръв Смит по рамото, забивайки се през плътните му дрехи. Той стисна зъби и продължи. Питър полагаше максимални усилия да ги преведе пред най-гъстата растителност, но имаше места, където се налагаше да си проправят път, без да обръщат внимание на тръните и бодливите къпинови храсти, които късаха черните им дрехи и кожените ръкавици.

На половината път нагоре по хълма англичанинът клекна. Той огледа внимателно терена и после махна на Смит да отиде при него. Лампите в къщата на хребета все още светеха.

Двамата бяха екипирани и облечени за нощна разузнавателна мисия на труден терен. Освен очилата за нощно виждане AN/PVS7 всеки носеше бойна жилетка, натъпкана с наблюдателна апаратура — камери и различни видове бинокли, които бяха оставени за тях в базата на ВВС „Андрюс“. Смит имаше кобур с пистолет „Зиг Зауер“, прикрепен към бедрото му, а Питър носеше подобен кобур за предпочитания от него свръхмощен браунинг. Като допълнителна огнева сила всеки бе метнал през рамо и по един автомат „Хеклер и Кох“ МР5.

Питър свали едната ръкавица, наплюнчи пръста си и го вдигна нагоре да провери посоката на лекия и хладен нощен ветрец, който шумолеше около тях. Той кимна доволен от резултата.

— Имаме голям късмет. Вятърът е от запад.

Смит го изчакваше. Питър бе прекарал десетилетия на терен, отначало като командос от САС, а после и като агент на МИ-6. Хауел беше забравил повече за придвижването през потенциално враждебна територия, отколкото Смит бе усвоил някога.

— Вятърът няма да отнесе миризмата ни — обясни Питър. — Ако има кучета, няма да подушат, че приближаваме.

Питър надяна обратно ръкавицата и продължи напред. Двамата мъже се приведоха още повече, след като стигнаха до върха на полегатия хълм. Бяха на стотина метра от стария полуразрушен хамбар — празна развалина без покрив, която приличаше повече на купчина гниещи греди, отколкото на постройка. Зад него се забелязваха ясно очертанията на два паркирани автомобила — фолксвагенът пасат на Кит Пиърсън и един по-стар, американско производство. През прозорците със спуснати завеси на малката едноетажна фермерска къща излизаше достатъчно светлина, която през очилата за нощно виждане ставаше още по-ярка.

Смит забеляза, че собственикът на имота си бе направил труда да изкорени най-високите бурени и храсти около сградата. Той следваше Питър, пълзейки по корем през тревата. Те прекосиха възможно най-бързо откритото пространство и се скриха зад паркираните автомобили.

— Сега накъде? — прошепна той.

Питър посочи с глава към големия прозорец на верандата, недалеч от входната врата.

— Ей там ми се стори, че мярнах сянка, която мина зад завесите преди секунди. Трябва по някакъв начин да надникнем. — Той погледна към Смит. — Прикривай ме, Джон.

Смит извади зиг зауера от кобура.

— Казвай, когато си готов.

Питър кимна веднъж. После запълзя бързо през циментовата площадка с петна от масло и изчезна зад висок храст встрани до къщата. Само благодарение на очилата за нощно виждане Смит успяваше да го следи. За човек с невъоръжени очи Питър щеше да изглежда само като движеща се сянка, която просто изчезна в тъмнината.

Англичанинът се надигна на колене и внимателно огледа прозореца над него. Доволен, той отново зае легнало положение и махна на Смит да отиде при него.

Смит запълзя бързо колкото можеше, като през всичкото време имаше чувството, че е изложен на показ. Шмугна се в бурените и остана неподвижен, дишайки тежко.

Питър се наклони към ухото му и сочейки към прозореца, прошепна:

— Пиърсън е вътре.

Смит се подсмихна леко.

— Радвам се да го чуя. Щях да се изям от яд, ако се окажеше, че съм си изпотрошил коленете напразно.

Той се обърна на една страна и измъкна ръчно лазерно устройство за наблюдение от един от джобовете на бойната жилетка. Пъхна в ухото си слушалката на апарата, натисна бутон да активира лазера и внимателно го насочи към прозореца над главите им.

Ако успееше да го задържи в стабилно положение, лазерният лъч щеше да се отрази обратно от стъклото и да улови вибрациите от гласовете на хората в стаята. После, в случай че всичко работеше изправно, електронната апаратура трябваше да транслира тези вибрации в разбираеми звуци през слушалката.

За негова изненада системата работеше.

— По дяволите, Кит — чу той гневен мъжки глас. — Не можеш да се оттеглиш от операцията точно сега. Продължаваме, независимо дали ти харесва или не. Нямаме друг избор. Или ние ще разбием Движението на Лазар, или то нас.