Робърт Лъдлъм, Патрик Ларкин
Отмъщението на Лазар (32)

Тридесет и първа глава

Първият откос от автоматична стрелба пред къщата накара Кит Пиърсън да скочи като ужилена на крака. Измъквайки веднага служебния си пистолет, деветмилиметров „Смит и Уесън“, агентката на ФБР отиде до прозореца и надникна през цепката между завесите. Не виждаше нищо, само чуваше стрелбата, която кънтеше, разнасяна от ехото откъм ниските хълмове в полетата на Вирджиния. С учестен пулс, Кит се наведе. Каквото и да ставаше отвън, носеше белезите на битка.

— Нещо тревожно, Кит? — попита Хал Бърк с неприятна нотка в гласа.

Пиърсън го погледна през рамо. Очите й се разшириха. Офицерът от ЦРУ с квадратното чене държеше беретата си насочена срещу нея.

— Що за игра играеш, Хал? — попита тя, запазвайки самообладание и давайки си сметка, че пиян или не, той нямаше да пропусне от такова малко разстояние. Устата й пресъхна. Забеляза как по челото на Бърк избиха капчици пот. Мускулите около дясното му око трепкаха леко.

Това не е игра — отговори той. — Както много добре знаеш. Той махна с беретата. — А сега искам да оставиш оръжието си на пода. Внимателно… Много внимателно. А след това да си седнеш на мястото. Искам да виждам през всичкото време ръцете ти.

— Успокой се, Хал — каза тихо Пиърсън, като се опитваше да прикрие страха, осъзнавайки, че Бърк е изгубил ума си. — Не знам какво си мислиш, че съм направила, но ти обещавам…

— Прави каквото ти казвам, по дяволите — изръмжа офицерът от ЦРУ. Пръстът му се притисна бавно към спусъка. — Действай!

Смразена от страх, Пиърсън бавно падна на колене и пусна своя „Смит и Уесън“ на пода с приклада напред.

— Сега го ритни към мен, но нежно — заповяда Бърк.

Тя се подчини и плъзна внимателно пистолета по мръсния дървен под.

— Седни!

Ядосана на него и на себе си, че толкова се уплаши, Пиърсън отново се подчини, отпускайки се бавно на избелялото и разкривено кресло. Тя държеше ръцете си нагоре, с дланите навън, за да може той да вижда, че не е заплаха за него.

— Все още бих искала да знам какво си мислиш, че съм направила, Хал, и каква е тази стрелба.

Бърк повдигна скептично вежди.

— Защо се правиш на невинна, Кит? Късно е за това. Ти не си идиот. Нито пък аз. Наистина ли си въобразяваш, че можеш да доведеш хора от ФБР да наблюдават къщата ми без аз да разбера?

Тя поклати глава.

— Не знам за какво говориш. Никой не е идвал с мен, нито ме е проследил. Бях чиста през целия път до тук.

— Лъжите няма да ти помогнат — каза той студено. Дясното му око отново замига, тъй като мускулите се свиха и после се отпуснаха. — Всъщност това ме вбесява.

Телефонът на бюрото му звънна веднъж. Без да отмества погледай пистолета си от нея, Бърк се протегна и вдигна слушалката, преди да звънне втори път.

— Да — каза той напрегнато. Известно време слушаше, после поклати глава. — Не, при мен положението е под контрол. Може да идваш. Вратата е отключена — заяви Хали затвори.

— Кой беше? — попита тя.

Офицерът от ЦРУ се подсмихна.

— Някой, който много иска да се срещне с теб — отговори той.

Кит Пиърсън седеше притеснено на креслото, съжалявайки много, че пристигна лично при Бърк. Обмисляше набързо различни планове как да се измъкне от тази каша, но също толкова бързо ги отхвърляше, тъй като й се струваха неприложими и самоубийствени. Дочу как се отвори входната врата, а после се затвори.

Очите й се разшириха от ужас, когато в стаята влезе тихо много висок и широкоплещест мъж, движейки се с опасната грациозност на тигър. Невероятните му зелени очи блестяха на приглушената светлина от нощната лампа върху бюрото на Хал. За миг тя си помисли, че е същият човек, когото описваше полковник Смит в доклада си за бедствието в института „Телър“ — лидерът на „терористите“, извършили атаката. После отпъди тази мисъл. Беше невъзможно. За лидера на групата се знаеше, че е бил унищожен от нанофагите, изпуснати при бомбените взривове в лабораториите на института.

— Това е Търс — каза грубо Хал Бърк. — Той командва една от моите оперативни групи в ТОКСИН. Хората му охраняват отвън. Именно те засякоха твоите момчета, които душеха около къщата.

— Който и да е бил отвън, не е свързан с мен — повтори Пиърсън, напъвайки се гласът й да звучи убедително.

Във всеки наръчник на ФБР по психология на конспирацията се изтъкваше типичният и обсебващ страх от вътрешно предателство на хората, които са замесени. Като шефка на отдела за борба с тероризма в Бюрото тя често бе използвала този страх за ликвидиране на заподозрени терористични клетки, насъсквайки терористите един срещу друг като плъхове, заклещени в яма. Пиърсън прехапа долната си устна и усети соления вкус на кръвта си. Сега същите тия сили на параноята и подозренията бяха задействани срещу самата нея и заплашваха живота й.

— Няма смисъл да преиграваш, Кит — каза й безцеремонно Бърк. — Аз лично не вярвам на съвпадения, така че или си лъжкиня, или неудачница. А тази операция не може да си позволи нито едно от двете.

Едрият мъж на име Търс не каза нищо първоначално. Вместо това се протегна и вдигна от пода пистолета й.

Мушна го в един от джобовете на черното си яке и после се обърна към офицера от ЦРУ.

— Сега ми подайте вашето оръжие, господин Бърк — каза той спокойно. — Ако обичате.

Хал примигна от изненада.

— Какво?

— Дайте ми оръжието си — повтори Търс. После доближи до Бърк, извисявайки се над него като гигант. — Ще е… по-безопасно… за всички ни.

— Защо?

Зеленоокият мъж посочи с глава към полупразната бутилка „Джим Бийм“ върху бюрото.

— Защото сте пийнали повечко, отколкото е разумно, господин Бърк, и аз не се доверявам нито на преценките ви, нито на вашите рефлекси в този момент. Можете да кротувате. Моите хора са поели нещата в свои ръце.

В далечината проехтяха още изстрели, този път от по-далеч.

За части от секундата Бърк гледаше в пълно недоумение едрия мъжага. Очите му се присвиха гневно. Но после се подчини и подаде беретата на Търс с кисела физиономия.

Кит Пиърсън усети как от плещите й падна част от огромното напрежение. Тя издиша тежко. Какъвто и да беше, лидерът на оперативната група ТОКСИН със сигурност не бе глупак. Постъпи здравомислещо, като разоръжи веднага Бърк. Той също така можеше да й бъде от полза за разрешаването на тази странна взривоопасна ситуация. Тя се наведе напред.

— Вижте, нека се опитаме да изясним това недоразумение — каза тя спокойно. — Първо, никой от ФБР не е идвал с мен, а ако го е направил, е станало без мое знание и без разрешение…

— Тихо, госпожо Пиърсън — сопна й се грубо зеленоокият мъж. — Изобщо не ми пука как и защо са ви проследили. Вашите мотиви, компетентност или некадърност са без значение.

Кит Пиърсън се вторачи в него, съзнавайки изведнъж, че е в много по-голяма опасност, отколкото преди това.

 

 

Край Париж

Двата безпилотни летателни апарата се носеха на около деветстотин метра височина, а двигателите им бръмчаха тихичко. Отдолу гори, пътища и селища се появяваха и после изчезваха в утринната мъгла. Слънцето, което изгряваше на изток над дълбоките виещи се долини на Сена и Марна, беше като огромно кълбо червеникав пламък, което се очертаваше ясно на фона на разнасящата се сивкава мъгла.

Близо до Париж пейзажът започваше да се променя, като ставаше по-претрупан. Древните селища, заобиколени от гори и ферми, отстъпиха място на по-големи и по-модерни предградия, очертани от пресичащи се магистрали и железопътни линии. Отпред се появиха високи жилищни сгради, които стърчаха на неравни разстояния и образуваха огромна дъга около центъра на града.

Високо над двата самолета роботи се виждаха дълги бели паралелни линии — следите от ледени кристали в чистия и студен въздух, оставени от по-големите пътнически самолети. Безпилотните апарати доближаваха летателните маршрути от и към летищата „Бурже“ и „Шарл дьо Гол“. При миниатюрните им размери опасността да бъдат засечени от радарите бе нищожна, но онези, които ги направляваха, не искаха да поемат никакви рискове. Съгласно предварително програмираните данни двата шпионски самолета се снижиха на сто и петдесет метра и намалиха скоростта до сто и петдесет километра в час.

 

 

Помещение за експерименти на терен във вътрешността на Центъра

Помещението за опити в Центъра бе разположено във вътрешността на комплекса и обезопасено зад няколко заключени врати. До него имаха достъп само хора със специални пропуски. Вътре в затъмнената камера неколцина учени и лаборанти седяха пред огромни конзоли и непрекъснато наблюдаваха образите и данните, идващи от Париж — както от сензорите, монтирани на различни места, така и от борда на двата безпилотни летателни апарата. Непрекъснато постъпваха сведения за промените в посоката и скоростта на вятъра, влажността и налягането. Два огромни екрана показваха терена пред и под двата апарата. Цифри в долния десен ъгъл на всеки от дисплеите отчитаха данните в обхвата на обектите и от време на време пресвяткаха, когато програмата внимателно изчисляваше пренасочването на самолетите роботи към целта. Персоналът в контролното помещение бе на крака и наблюдаваше с растящо напрежение и вълнение как цифрите започната да се сменят с постоянно темпо, доближавайки все по-бързо нулевите параметри.

0,4 км, 0,3 км, 0,15 км… просветваха в червено цифрите върху двата екрана. Изведнъж програмата за насочване предаде кодиран радиосигнал чрез комуникационния сателит над Земята до безпилотните самолети, които се носеха в небето на север от Париж.

 

 

Курньов

Все повече и повече хора изпълваха мръсните и разбити улици в Курньов. Някои бързаха към метрото на път за работа. Повечето бяха жени с кошници и пазарски чанти — майки, съпруги и баби, тръгнали на пазар за ежедневната дажба храна. Имаше и цели семейства, запътили се към зелените площи и парковете на север от предградието. Неделната утрин бе една от редките възможности родителите да изведат децата си на въздух далеч от гъмжащите от престъпници и надраскани с графити улици и алеи, от препълнените с купчини смет пространства между жилищните сгради на „Сите де Катр Мил“, Крадците, бандитите, сводниците, пласьорите на наркотици и наркоманите още спяха, барикадирани в панелните си апартаменти, предоставени им от френската държава.

Двата безпилотни апарата, които сега летяха паралелно, отново се извисиха малко над триста километра. Все още движейки се със скорост сто и петдесет километра в час, те преминаха над широко авеню и навлязоха в пространството над Курньов. На борда на единия, а после и на другия контролните превключватели се завъртяха и двойката метални контейнери увиснаха под крилете. Със зловещо свистене те започнаха да изпразват невидимото си съдържание.

Стотици милиарди нанофаги от трети стадий надвиснаха като пелена над Курньов и се спуснаха бавно от небето като невидим облак на смъртта за предстоящата касапница. Неизброими количества закръжаха около хилядите неподозиращи нищо хора, които ги поемаха, без да забележат, вкарвайки ги в дробовете си с всяко вдишване. Десетки милиарди от микроскопичните фаги бяха засмукани от вентилационните системи на сградите и разпространени през шахтите до всеки апартамент на всеки етаж. След като фагите се намереха вътре в сградите, въздушните течения ги разпращаха във всяка стая и те попадаха у онези, които спяха или дремеха, опиянени от наркотици, или гледаха телевизия.

Повечето от фагите останаха инертни, запазвайки ограничената си енергия. Те се разпространяваха в кръвта и тъканите на онези, които бяха заразили, и изчакваха сигнала за активиране. Подобно на наномеханизмите от втория стадий, използвани пред института „Телър“, приблизително един на всеки сто хиляди беше контролиран фаг — по-голяма силиконова сфера, изпълнена с най-различни биометрични сензори. Техните енергийни заряди веднага се задействаха. Фагите тръгваха из тялото на реципиента, издирвайки следи от някое от десетките зададени предварително състояния, болести, алергии и синдроми. Още при първия положителен сигнал, уловен от някой сензор, се изстрелваше поток от молекули, които даваха заповед на по-малките фаги убийци да извършат разрушителната си мисия.

На няколко километра югозападно от Курньов шестчленният наблюдателен екип се бе разположил на таваните на постройка в центъра на парижкия район Маре. Късовълнови радиоантени бяха осеяли стръмния керемиден покрив над тях, долавяйки всяко късче информация, достигащо откъм сензорите и камерите, монтирани в района на нападение с нанофаги. От там данните се пренасяха в информационните банки на компютърната мрежа, където се съхраняваха и анализираха и препредаваха чрез кодирани сигнали до Центъра чрез сателитна връзка. За да се съхрани честотата на предавателите и да се опази оперативната сигурност, само най-важната информация се изпращаше в реално време.

Белокосият мъж на име Линден надничаше през рамото на един от хората си и наблюдаваше данните, прииждащи в машините. Линден внимаваше да не гледа прекалено много телевизионните монитори, които показваха кадри от улиците в „Сите де Катр Мил“. Нека учените се наслаждават на собствената си работа, мислеше си той мрачно. На него му предстояха други задачи. Вниманието му бе насочено към друг екран, който предаваше картина на двата безпилотни летателни апарата. Роботите бяха изминали вече своите орбити до Курньов и сега летяха на изток, следвайки приблизително линията на канала Орк.

Той включи микрофона на слушалките си на честотите на Нънс, който се намираше на мястото на изстрелването близо до Мо.

— Експериментът на терен три е в ход. Данните се събират навреме. Вашите безпилотни апарати следват програмирания курс и скорост. Експериментът приключва след около двадесет минути.

— Някакви признаци за засичане? — попита третият член на групата „Хораций“.

Линден погледна към Витор Абрантиш. Младият португалец бе натоварен да следи честотите на полицията, пожарната, бърза помощ и пътната полиция. Компютри, настроени да засичат ключови думи, му помагаха за тази задача.

— Нещо? — попита Линден.

Младият мъж поклати глава.

— Все още нищо. Парижките оператори на службите за спешна помощ получиха няколко обаждания от района, но още не могат да разберат какво става.

Линден кимна. Той и неговият екип бяха информирани за ефекта от нанофагите от трети стадий и знаеха, че първо се поразяват меките тъкани на устата и езика. Отново включи микрофона.

— Засега всичко е наред — уведоми той Нънс. — Властите още спят.

* * *

С кафяви очи, тъмнокестенява коса, все още стройна и красива, Нурия Бесегир стисна здраво петгодишната си дъщеричка Таса за ръката и задърпа момиченцето да пресекат улицата по-бързо. Тя знаеше, че дъщеря й е любопитна и лесно се разсейва. Таса бе в състояние да застане насред платното на пътя, привлечена например от някой графит върху околна сграда. Вярно, че не минаваха много коли в Курньов в този час, но и малкото шофьори въобще не спазваха правилата за движение и не им пукаше за безопасността на пешеходците. В този квартал на беззаконието, който французите наричаха Зоната, често се случваше някоя кола да прегази човек и след това да изчезне.

Друга причина, поради която Нурия се стремеше да се движат бързо, бе да не привлича вниманието на мъжете пешеходци, които се мотаеха из мръсните улици и сенчестите алеи. Преди шест месеца съпругът й се върна в родината си Алжир по „семейни дела“. И сега бе мъртъв, убит при сблъсъци между алжирските сили за сигурност и ислямските бунтовници, които често се надигаха срещу авторитарното правителство в страната. Тя научи за смъртта му преди няколко седмици и все още не знаеше коя от двете враждуващи помежду си фракции го е убила.

Така че Нурия Бесегир беше вдовица, а като вдовица, родена във Франция, имаше право на малка социална помощ от френското правителство. В очите на крадците, мошениците и бандитите, в чиито ръце бе „Сите де Катр Мил“, тази малка седмична помощ я правеше привлекателна стока. Всеки от тях с радост би й предложил „защита“ срещу възможността да ползва тялото и парите й.

Присви устни от отвращение при тази мисъл. Аллах само знаеше, че мъртвият й съпруг не беше стока, но въпреки това тя предпочиташе да умре, отколкото да бъде използвана и ограбвана от човешки паразити, които я ужасяваха. Затова Нурия се движеше бързо винаги когато бе извън малкия си апартамент, независимо къде отиваше. Освен това никога не вдигаше очи от земята, докато вървеше. Двете с дъщеря си носеха хиджаб — свободна дреха до земята, и имаха забрадки, от които личеше, че са почтени мюсюлманки.

— Мамо, виж — възкликна Таса, сочейки към синьото небе над тях. Малкото момиче беше развълнувано и запленено. — Огромна птица. Виж огромната птица, която лети над нас. Толкова е голяма! Дали е кондор? Или може би птицата от приказките? Как ли щеше да се зарадва татко, ако можеше да я види!

Притеснена, Нурия дръпна рязко дъщеря си. Последното нещо, от което се нуждаеха в този момент, бе да се набиват на очи. Тя продължи да върви бързо, като стискаше китката на Таса и я дърпаше към тротоара. Беше твърде късно.

Пиян мъж с набола брада и кожа с белези от акне изскочи от близката пресечка и препечи пътя им. Нурия смръщи нос от отровната смрад на долнопробен алкохол и немита плът. След като хвърли умоляващ поглед към клатушкащата се развалина, тя сведе очи и се опита да задмине мъжа.

Той се доближи още повече и я принуди да отстъпи назад. Пияният, чиито очи се бяха изцъклили, се закашля и плю, след което изохка и издаде дълбоко гърлено стенание, което приличаше повече на кучешко давене.

Отвратена, Нурия се намръщи и отстъпи още по-назад, дърпайки Таса. Заболя я от факта, че хубавата й дъщеричка бе свидетел на такава мръсотия, деградация и поквара. Как бе възможно този кретен да се напие толкова, че да не може да говори! Тя извърна очи от гледката, чудейки се какво да направи, за да се отърве от този смрадлив нахалник. Дали да не грабне Таса в ръце и бързо да пресече обратно улицата? Или това щеше да привлече още повече внимание?

— Мамо — прошепна дъщеря й. — Нещо ужасно се случва с този човек. Виж. Целият кърви.

Нурия погледна и видя с ужас, че Таса бе права. Пияният бе паднал пред нея върху ръцете и коленете си. По тротоара се стичаше кръв, която течеше от устата му и от ужасяващите рани, разпространяващи се по ръцете и краката му. Ленти плът се белеха от лицето му и падаха на земята, превръщайки се в кървава прозрачна слуз. Той отново изстена и затрепери от агонията, която съпровождаше разпадането на тялото му.

Сподавяйки собствените си писъци на ужас, Нурия се отдръпна от умиращия мъж, като закри с ръка очите на дъщеря си да я предпази от страшната гледка. Дочу зад себе си още викове на страдание и се обърна. Много, от мъжете, жените и децата на улицата бяха паднали на колене или се прививаха от агония — пищяха, стенеха, опипваха собствените си тела, обезумели от ужас. Десетки хора бяха засегнати. И докато се оглеждаше, все повече падаха, поразени от невидимата чума, връхлетяла квартала им.

В продължение на няколко безкрайни секунди Нурия само наблюдаваше адската сцена около себе си с растящ ужас, без да е в състояние да разбере мащабите на клането, което ставаше пред паникьосаните й очи. После грабна Таса в ръцете си и побягна към най-близката врата в отчаян опит да намери спасение.

Но беше твърде късно.

Нурия Бесегир усети първите парещи вълни на болка, която тръгваше от поразените бели дробове и се разпространяваше с всяко вдишване в останалата част на тялото й. Тя запищя от страх, после се олюля и падна, като напразно се мъчеше да предпази дъщеричката си. Опитваще се да я притисне плътно към себе си, но ръцете й бяха започнали да се разпадат, след като тъканта на кожата и мускулите се разтвори и се отдели от костите.

Сякаш нажежени ножове се забиваха в очите й. Зрението й се размаза и после изчезна. С последните останки от нерви върху красивото й само до преди миг лице тя усети как нещо мокро и меко изтече от очните й кухини. Отпусна се на тротоара, произнасяйки молитви за забрава, за смърт, която да сложи край на болката, раздираща всяка част от раздробяващото се тяло. Молеше се отчаяно за дъщеря си, надявайки се на безнадеждното, че малкото момиченце ще бъде пощадено от подобни страдания.

Но накрая, преди да настъпи мракът, осъзна, че молитвата й остана нечута.

— Мамо — чу тя Таса да скимти. — Мамо, боли… толкова боли…