Робърт Лъдлъм, Патрик Ларкин
Отмъщението на Лазар (35)

Тридесет и четвърта глава

Вашингтон, окръг Колумбия

Подполковник Джонатан Смит погледна надолу към „Кей Стрийт“ от прозореца на стаята си на осмия етаж в „Хилтън“. Зазоряваше се и първите лъчи на слънцето вече гонеха тъмнината от вашингтонските улици. Микробуси с вестници и камиони за доставки бучаха из празните авенюта, нарушавайки тишината на ранното неделно утро.

Някой почука на вратата. Той се отдалечи от прозореца и пресече стаята с няколко бързи крачки. Дискретен поглед през шпионката показа познатото бледо лице с дълъг нос на Фред Клайн.

— Радвам се да те видя, полковник — каза шефът на Първи секретен отдел веднага след като влезе вътре и вратата бе затворена и заключена.

Той огледа стаята и забеляза, че леглото не е използвано, а телевизорът е включен без звук на новинарски канал. На екрана вървяха кадри от военния и полицейски кордон, разположен около Курньов. Огромни тълпи французи се събираха зад барикадата, викаха и скандираха. Плакати и табели обвиняваха ле-з-америкен и техните „арм диаболик“ — сатанински оръжия — за бедствието, при което по последни данни беше отнет животът на поне двадесет хиляди жители на предградието.

Клайн повдигна едната си вежда.

— Все още си превъзбуден и не можеш да заспиш, а?

Смит се подсмихна.

— Ще спя в самолета, Фред.

— О? Да не би да планираш пътуване? — попита Клайн.

Смит сви рамене.

— Не е ли така?

Фред се ухили. Хвърли куфарчето си на леглото и седна в единия ъгъл.

— Всъщност си съвсем прав, Джон — призна той. — Искам да заминеш за Париж.

— Кога?

— В мига, в който те откарам на „Дълес“ — отговори Клайн. — Самолет на „Луфтханза“ излита за „Шарл дьо Гол“ към десет. Билетът и документите ти са в моето куфарче. — Той посочи към превръзката около лявата ръка на Смит.

— Тази рана от нож има ли опасност да ти създаде неприятности?

— Няма да е лошо да ми направят няколко шева и да взимам антибиотици за всеки случай.

— Ще го уредя — обеща Клайн и си погледна часовника. — Ще пратя лекар да те чака на летището преди полета. Дискретен е и ни е вършил услуги в миналото.

— Ами Питър Хауел? — попита Смит. — Може да разчитам на помощта му за мисията, която ще ми възложиш в Париж?

Клайн се намръщи.

— Хауел трябва сам да се добере до там — каза той категорично. — Не мога да рискувам да компрометирам Първи секретен отдел, като уреждам пътуване за неизвестен британски агент. Освен това трябва да поддържаш версията, че работиш за Пентагона.

— Убеди ме — каза Смит. — А прикритието ми за тази екскурзия?

— Никакво прикритие — отговори Клайн. — Ще пътуваш като доктор Джонатан Смит от американския Военен институт за изследване на инфекциозните болести. Уредил съм ти временна акредитация в посолството на САЩ в Париж. При тая растяща политическа истерия — той посочи с глава към телевизионния екран, който в момента показваше как демонстрантите палят американския флаг — френското правителство не може да си позволи да работи открито с американска разузнавателна служба или с американските военни. Властите обаче са готови да приемат медицински и други експерти като „наблюдатели“. Поне докато тези експерти си вършат работата максимално дискретно. Разбира се, ако попаднеш в беда, местните власти ще отрекат, че си поканен официално.

Смит изсумтя.

— Естествено. — Той се върна до прозореца, погледна надолу към все още празната улица. После се обърна. — Имаш ли конкретни поръчения за там или се предполага, че ще душа, за да разбера какво става?

— Ето нещо конкретно — каза тихичко Клайн. Той се протегна и измъкна жълт плик от куфарчето си. — Хвърли око на това.

Смит отвори плика. В него имаше два листа — копия от свръхсекретни телеграми от парижката станция на ЦРУ до Ленгли. И двете бяха изпратени през последните два часа. В първата се докладваше за поредица шокиращи наблюдения от екип, който следеше заподозрян терорист в Курньов. Смит усети как му настръхва косата, след като прочете описанието на „сензорните кутии“, инсталирани на уличните лампи в квартала. Втората телеграма информираше за постигнат напредък в издирването на номерата на автомобилите, шофирани от онези, които бяха замесени. Той погледна към Клайн с недоумение.

— Исусе! Тия сведения са съвсем пресни. Какво правят момчетата от Ленгли по въпроса?

— Нищо.

Смит се учуди.

— Нищо?

— ЦРУ — обясни търпеливо Клайн — е твърде зает в момента да разследва себе си за злоупотреби, убийства, пране на пари, саботаж и тероризъм. Същото се отнася и за ФБР.

— Заради Бърк и Пиърсън — осъзна Смит.

— Вероятно и други — съгласи се Клайн. — Има сведения, че поне един висш служител на МИ-6 също е замесен в ТОКСИН. Шефът на техния отдел за Движението на Лазар е бил убит при автомобилна злополука преди няколко часа… Злополука, която местната полиция вече определи като подозрителна. — Той погледна към върховете на пръстите си. — Трябва да те уведомя, че службата на шерифа е открила Хал Бърк и Кит Пиърсън.

— Те също са мъртви, предполагам — каза мрачно Смит.

Клайн кимна.

— Телата им са били намерени сред останките на изгорената къща на Бърк. Предварителните изследвания показват, че те са били застреляни, преди да избухне пожарът — Клайн подсмръкна. — Честно казано, намирам всичко това за прекалено удобно. Някой си играе мръсни игрички с нас.

— Важна клечка.

— Положението не е розово, Джон — съгласи се шефът на Първи секретен отдел. — Провалът на тази незаконна операция връзва ръцете на три от най-добрите разузнавателни служби в света — точно сега, когато техните умения и усилия са много необходими. — Той бръкна в джоба на сакото си за лулата и кутията с тютюн, забеляза табелката за забрана на пушенето, поставена на видно място върху вратата, и ги пъхна обратно с намусена физиономия. — Любопитно, не мислиш ли?

Смит подсвирна лекичко.

— Смяташ, че всичко това е нагласено, нали? От онези, които са отговорни за нападенията с нанофаги?

Клайн сви рамене.

— Може би. В противен случай трябва да има някакво гадно съвпадение.

— Аз не вярвам много-много на съвпадения — каза Смит.

— Нито пък аз. — Високият и строен шеф на Първи секретен отдел се изправи, — което означава, че се намираме пред много опасен враг, Джон. С огромни ресурси и безмилостен в желанието си да използва цялата сила, с която разполага. И още по-лошо — добави той, — враг, чиято идентичност ни е изцяло непозната. Което означава, че не разполагаме с начин да разберем целите му или да се защитим срещу него.

Смит кимна, чувствайки се като попарен от предупреждението на Клайн. Той отново се върна до прозореца и погледна тихите улици на столицата. Каква ли бе целта на двете нападения с нанофаги в Санта Фе и Париж? Без съмнение да бъдат избити десетки хиляди невинни хора, но имаше много по-лесни — и по-евтини — начини за постигане на масово убийство в подобни мащаби. Наномеханизмите, използвани на двете места, бяха плод на свръхмодерно биоинженерство и производствена технология. Тяхното създаване струваше десетки милиони, дори стотици милиони долари.

Той поклати глава. В нищо от онова, което се случваше, нямаше логика поне на пръв поглед. Терористични групи с толкова много пари биха намерили много по-лесен и безопасен начин да закупят ядрено или химическо, или от съществуващите биологични оръжия на световния черен пазар. Никой обикновен терорист не би могъл да има достъп до подобно високо усъвършенствано лабораторно оборудване и пространство, необходими за производството на нанофагите убийци.

Смит се изправи, осъзнавайки внезапно, че невидимият враг имаше по-дълбока и по-страшна цел, която следваше методично и с прецизност. Масовите убийства в Ню Мексико и Франция бяха само началото, помисли си той ужасено. Те даваха само предварителна представа за още по-сатанинските и разрушителни действия, които вероятно щяха да последват.