Михаил Цвик
Близнаци (71)

Селска гувернантка

Художникът Тилден крачеше бързо по прашния селски път, който водеше към село Блумендорф, и пееше весело, но фалшиво. Изведнъж прекъсна песента си и загледа внимателно една стара жена, която бавно се изкачваше по хълмчето вдясно от пътя.

— Добро утро, лелче! — весело поздрави Тилден. — Има ли още много път до Блумендорф?

— Има още час път, момко. И аз отивам там. А ти какво си се разпял рано-рано?

— О, божиите птички започват рано да пеят! Кажете ми, лелче, колко семейства има в Блумендорф?

— Сигурно около двадесет-тридесет.

Тилден извади от джоба си писмото, което беше намерил, погледна го и попита:

— А има ли във вашия Блумендорф човек Зигфрид Кисл?

— Как да няма! Кисл е добър стопанин, има много крави. Но миналата година умря жена му, беше млада и добра домакиня…

— Е, какво, да не се е оженил втори път?

— Не, не е, но му беше тежко с децата. Трички ги остави жена му… Сега малко му поолекна, откакто взе бавачка, която се грижи за тях.

— Това е чудесно, лелче — викна Тилден, запя отново и с бързи крачки се отправи към селото, което вече се виждаше зад хълма.

Когато показаха на художника къщата на Зигфрид Кисл, той изведнъж стана сериозен. Почука на вратата. Домакинът беше учуден от появяването на гражданин в ранно утро, но все пак го покани да влезе.

— Кажете ми, моля ви, имате ли бавачка от града?

— Да!

— Как се казва?

— Анна-Мари Тирфелд. Защо, какво има?

— Има ли тя документи?

Кисл се обърка.

— Извинете, да не би да сте от полицията?

— Не съм, но само искам да знам.

— Тя каза, че си е изгубила документите и че ще получи нови едва след две-три седмици.

— Откъде е?

— От Цюрих. Да не би нещо да не е наред?

— Не, няма нищо. Анна-Мари ми е роднина и бих желал да се видя с нея.

— Тя отиде на разходка с децата. Ако искате, ще извикам едно момче да ви заведе… Не е далеч, зад черквата, до гробищата…

След няколко минути Тилден беше вече на селските гробища, които се намираха на склона. Нахлупвайки шапката над очите си, сякаш не желае да го познаят, той започна бавно да се приближава към малката къщичка, зад която се чуваха детски гласове. Изведнъж иззад къщата изтича млада жена и поглеждайки бързо Тилден, затича към малкото мостче, което се намираше на стотина метра от гробищата. Тилден хукна след нея.

— Чакайте! Няма да ви направя нищо лошо! Спрете! — викаше той, но жената не отговаряше и затича още по-бързо. Дългите крака на Тилден и този път му направиха добра услуга. Той настигна жената и я хвана.

— Моля ви се… Моля! — мърмореше жената.

Беше бледа, задъхана и в очите й имаше чисто животински страх. Тя се опитваше да се изтръгне от ръцете на Тилден.

— О няма да ми избягате, Анна-Мари!

Зад къщата се появиха децата и с ужас гледаха високия черен господин, който почти носеше на ръце бавачката им.

Тилден остави жената на земята и се обърна към децата.

— Не се плашете, деца, не съм лош човек…

— Моля ви се… моля!

— Хайде, оставете, Анна-Мари, вие поне ме познавате. Женските сълзи и молби не ме трогват много…

Извади часовника си и го погледна.

— Трябва да вървим. В четири часа трябва да сме в Росби, защото в пет тръгва последният влак за Женева. Побързайте!

— Имайте милост към мен, Тилден.

— Добре, добре, само не тук! Хайде да приберем тези деца и да вървим.