Михаил Цвик
Близнаци (26)

Съперници

Ема Зеберг позвъни. Не й беше лесно и би се радвала, ако можеше да не отиде при Регина, но Ема знаеше, че на близкия ъгъл в малката кръчма седи нейният господар Франц Годар и не смееше да се върне, без да изпълни нареждането му.

Кети, която отвори вратата, разшири очи от изненада.

— Вкъщи ли е госпожа Корти? — попита Ема и без да дочака отговор, мина покрай прислужницата.

— Вкъщи е, но трябва да й кажа… — неопределено избърбори Кети.

— Добре, кажете й, че съм дошла. Все едно!

Кети почука на вратата на Регинината стая. Знаеше, че госпожата е в добро настроение и й беше мъчно, че ще го развали.

— Госпожо… Така съм изненадана. Такова неочаквано посещение… — започна Кети.

— Кой е?

— Ема Зеберг.

— Зеберг?

Регина пребледня, погледна белите рози във вазата и каза:

— Добре, поканете я…

Влезе Ема — зачервена, напудрена, с букли, които висяха изпод шапката, със светло лятно палто, с дантелена блуза.

„Моята съперница“ — помисли си Регина с болка, но все пак я покани да седне.

— Госпожо — започна Ема, — аз съм честна и бедна девойка… Честно печелех хляба си при господин професора…

— Зная това, госпожице, кажете ми веднага какво има — прекъсна я Регина. Искаше колкото е възможно по-скоро да се освободи от това момиче, от неговия писклив глас и неприятната миризма на пудра.

— Господин професорът имаше връзка с мен, а после му омръзнах и той ме изхвърли на улицата… Чакайте, госпожо, честните хора не постъпват така… Мълчах през цялото това време, докато почувствувах, че ще стана майка…

— Какво? Майка? — ужаси се Регина и притисна ръце към слепите си очи.

— Да, госпожо, помислете си само! Вие никога не сте имали дете и няма да разберете каква отговорност е това за…

— Млъкнете, за бога, млъкнете!

Регина се сгърчи като от физическа бока. Този страшен разговор в нейната стая с аромат на белите рози, които беше получила от мъжа си като знак на отричането от миналото с цялата му мръсотия! Беше прекалено грубо и жестоко…

А Ема гледаше Регина в очакване и на челото й потреперваха смешните й букли.

— Аз няма да оставя това така — продължи Ема.

— По-тихо, за бога, по-тихо! — замоли Регина, защото знаеше, че Кети седи зад вратата и подслушва.

— А, не! Много мълчах, много плаках в моята самота!

— Как мога аз да ви помогна? Аз съм…

— Вие сте жена, госпожо, вие ще ме разберете по-добре, отколкото той, моят прелъстител.

Регина имаше само едно желание — да скочи от прозореца и да бяга, да избяга далеч от тези букли над напудреното лице и тези страшни и груби думи на том момиче, но момичето очакваше отговор и Регина трябваше да й каже нещо, за да се избегне скандалът, които вече витаеше във въздуха.

— Сега… това е ужасно… Това трябва да се реши…

Не познаваше майчинството и сега, когато пред нея седеше девойката, която скоро щеше да стане майка, Регина чувствуваше голямо отвращение от постъпката на мъжа си и съжаление към това малко същество, което вече живееше под сърцето на момичето.

„Господи, аз трябва да направя нещо“ — мислеше си тя и без да знае самата защо, спусна завесата на прозореца. Срамуваше се от небето, от Алпите, от слънцето…

— Момент само, момент, да размисля… — каза тя на Ема, страхувайки се, че ще чуе още нещо страшно от нея. — Да, да, разбира се, вие искате пари!

— Разбира се! Какво ще правя без пари? Вие сама разбирате колко разноски ще имам…

— Да, да мълчете! Зная, зная всичко. Само трябва да размисля.

— Вие мислете каквото искате, но аз няма да изляза оттук без пари — заяви изведнъж Ема.

Регина позвъни. Влезе Кети. На лицето на прислужницата можеше да се прочете: „Зная всичко и много ми е мъчно, че госпожата пак има неприятности“.

— Повикайте тук господин професора — каза Регина.

— Веднага.

Корти, не подозирайки нищо, се зарадва на поканата.

— Идвам, идвам… само да облека сакото си… — каза той и забърза.

— Влезте! — каза Регина на неговото почукване и той у се зачуди защо тя каза „влезте“, а не „влез“.

Но когато видя седналата на канапето Ема и треперещата от срам и болка Регина, разбра, че онази кула, която той градеше с толкова усилия, сега ще се срути като Вавилонската, че всичко ще пропадне.

— Моля ви, спасете ме от тези интимности. Разговаряйте сам с тази особа — каза Регина и излезе от стаята.

Корти, блед и разтреперан, изтича след нея в спалнята й и там се хвърли в краката й.

— Регина… аз не съм, не съм виновен. Прости ми, ако можеш! Господи, как мога да ти докажа, че не съм виновен? Как?

Съвсем отчаян, Корти искаше да извика, че да го чуят и Регина, и Ема: „Слушайте, аз не съм Адалберт, аз съм Рудолф и нямам повече сили да изкупвам греховете на брат си, да се боря с неговите постъпки. Аз съм чист, Регина, чуваш ли, чист съм и през тези петнадесет години, изпълнени с любов към теб, не съм направил нищо, което би могло да опетни любовта ми“.

Но той не можеше да каже това, а Регина го наблюдаваше с големите си очи, пълни с въпроси, и мълчеше. Корти продължаваше да повтаря:

— Не съм виновен, Регина, само ми вярвай…

— Говори с нея… уреди това някак… — каза Регина тихо и чудно: в гласа й имаше повече съжаление, отколкото омраза.

— Добре, добре, ще разговарям, ще уредя, ти само ми вярвай.

Той стана и се изправи пред нея с наведена глава, нещастен и безпомощен.

— Да, трябва… сега ще уредя това — каза Рудолф и отиде в стаята, в която беше Ема.

— Елате с мен — каза той през зъби. — Тук не можем да разговаряме.

— Извинете, господин професор, но аз не желая да разговарям с вас! Познавам ви, слава богу! Ще искате пак да ме душите или ще повикате полицията… Дойдох при госпожата и ако тя…

— Слушайте, госпожице Ема, моята жена няма нищо общо с вас. Обещавам ви, че няма да ви душа. Ние спокойно ще обсъдим положението. Хайде, елате.