Михаил Цвик
Близнаци (58)

Любов-безумие…

Съвзел се след сърдечната криза, доктор Карстен цяла нощ гори разни непотребни писма и книжа, които извади от чекмеджетата на писалищната си маса. Когато и последната хартийка превърна на пепел, той довлече два големи куфара и започна да слага в тях дрехи, бельо, връзки… А когато свърши това, легна изморен на канапето. Вече се съмваше и при слабата светлина, която проникваше в стаята, той приличаше на елегантно облечена мумия. Слаб, с жълто като пергамент лице, тъпо гледаше в тавана.

— Тилден… Тилден… Проклет да бъде! — бъбреше той със сините си устни и влагаше в това проклятие цялата си болка, страх и разочарование.

В десет часа каза на прислужницата си, че ще напусне Женева за известно време.

— Да, да, господин докторе, необходимо ви е… Вие сте болен… тежко болен — съгласи се с него старата жена и въздъхна. Тя виждаше как се мъчи този чуден затворен човек, който винаги се стараеше да скрие болката си, и й беше мъчно за него.

По-късно доктор Карстен позвъни на вратата на къщата на Корти. Трепереше от студ и вълнение. Зъбите му тракаха като на трескав.

— Вкъщи ли е госпожата? — попита той Кети, която му отвори вратата.

— Вкъщи е, но… — И момичето млъкна.

— Какво? Какво има? — попита той нетърпеливо Кети, гледайки я като обезумял.

— Струва ми се, че госпожата е болна… Цяла нощ плака… — реши се да каже Кети.

— Плака? Защо? Но все едно, Кети, все едно, кажете й, моля ви, че искам да я видя… Много е важно…

В гласа на доктора се чувствуваше молба.

— Добре — съгласи се Кети и отиде при Регина.

— Карстен? Доктор Карстен? Господи! Не! Не, страхувам се от него! Не искам да го видя! Страхувам се… Или не… кажете му да влезе, да влезе! Само че веднага телефонирайте на художника Тилден, кажете му, че Карстен е при мен, нищо повече, но веднага… Така му кажете, Кети!

Регина напудри зачервеното си от сълзи лице, пооправи косата си, дори се усмихна.

Карстен влезе с несигурни крачки. Изглеждаше остарял с няколко години, лицето му беше жълто, а долната челюст, колкото и да се стараеше да бъде спокоен, потреперваше.

Когато Регина, както винаги, му протегна ръка, той впи устни в нея, както жадният — в изворна вода…

Когато неговите сухи и студени устни се допряха до кожата й, Регина потрепери от отвращение, но се овладя и му показа стол. Ала той не седна, а се хвърли в краката й и започна да кърши своите тънки и сухи пръсти. Безцветните му очи, пълни със сълзи, се впиха в Регина.

— Погледнете ме, Регина, и ако и сега не ме съжалите, значи нямате сърце. Животът на вашия мъж вече е загубен завинаги, но вие скоро ще бъдете свободна жена и ето пред вас е мъжът, който е готов да ви даде цялата си любов, безпределната си любов от цяло сърце! Искам да ви спася, Регина, да спася и вас, и себе си! Не ми отказвайте, моля ви! Вие виждате на какво приличам… Едва имах сили да дойда тук, за да ви кажа колко ви обичам! Моля ви заклевам ви във всичко, което е скъпо за вас, да заминем днес оттук. След няколко дни ще бъдем далеч от Женева, където ви очакват само скандали и срам! Да отпътуваме от този град, в който зад всеки камък ви дебне опасност! Знам това! Знам! Само вие нищо не знаете.

Регина разбра, че той е полудял и направи крачка към вратата, но докторът я хвана за роклята и продължи:

— Не се страхувайте, моля ви, не се страхувайте! Аз ви обичам, обичам ви! Знаете ли вие какво е любов? Не, и не, вие никога не сте познавали истинската любов и затова ви казвам всичко това. Всичките ми мъки изглеждат като безумие, но вие се лъжете — аз съм напълно нормален и здрав човек…

Думите на Карстен прозвучаха доста убедително и Регина малко се успокои, но все пак направи още една крачка към вратата.

— Вашите страдания са напразни, докторе! Няма да се разведа с мъжа си и днес адвокатът Гурие трябва да ми върне моето и това на мъжа ми заявление за развод. Едва нощес разбрах коя е истинската причина за вашето съчувствие, вашата готовност да ми помогнете, вашата работа в кабинета на моя мъж и вашия Барте, когото вие представихте за мой ангел пазител. С какво доверие приех вашата помощ вашите грижи за мен! И как се срамувам сега от това! О, да знаете само как ме е срам, как ви презирам и мразя! — извика Регина.

Карстен скочи от килима, сякаш го беше ухапала змия.

— Кой, кой ви наговори това? Кой? — викна той, впил в лицето й широко отворените си безумни очи.

— Аз! — Чу се откъм вратата.