Михаил Цвик
Близнаци (4)

„До утре“

Ръкоплясканията и виковете да се яви пред завесата нямаха край, а цветя непрекъснато прииждаха: букети, големи и малки кошници, венци.

Регина Корти — уморена, но щастлива, с грациозни реверанси предизвикваше нова буря от овации.

— Корти! Корти! — гърмеше залата и младите и звънливи гласове на студентите, които се бяха събрали в галерията, изпълваха сърцето на артистката с топли чувства и благодарност.

— Завеса! — нареди тя, още усмихната, на работниците зад кулисите, а когато тежката коприна я отдели от публиката, с леки стъпки се отправи към своята гримьорна. Там беше тихо. Нейната прислужница Кети дремеше край печката, а сгушена на коленете й, спеше голяма ангорска котка. Чувайки стъпки, Кети изхвърли котката от скута си и изтича да посрещне артистката.

— Честито, госпожо! Честито! Какъв успех! Плаках от радост! — бърбореше Кети, снемайки перуката й.

— Побързайте, Кети, уморена съм! — нетърпеливо я прекъсна артистката.

Отсечено чукане… Певицата сви голите си рамене, а любопитната слугиня изтича към вратата, там прошепна нещо с някого и на пръсти се върна при Регина.

— Доктор Карстен — каза с тайнствен израз на лицето и прибави: — Много ви моли да го приемете.

Регина помисли малко и каза:

— Помолете го да ме почака при изхода.

На улицата певицата със задоволство вдъхна свежия есенен въздух, но веднага се изплаши от студа и скри долната част на лицето си в меката кожа от сребърна лисица.

Доктор Карстен сне шапка и ниско се поклони.

— Щастлив съм за вашия успех, госпожо… — каза той.

— Благодаря ви, докторе — разсеяно му отговори Регина и се отправи към автомобила.

— Направете ми голямата чест, госпожо… — започна докторът.

— Каква, докторе?

— Имам много да ви говоря, госпожо… Зная един чудесен ресторант, където бихме могли…

Регина постави единия си крак на стъпалото на автомобила и обърна към доктора бледото си уморено лице:

— Смятах ви за по-фин, господин докторе, нима можете да си помислите, че ще приема вашата покана? Не, не вярвам. Вие се пошегувахте, нали? А сега, лека нощ — трябва да си почина.

Влезе в колата и с удоволствие се отпусна в дълбоката мека седалка.

Доктор Карстен се поизвърна. Лицето му се заля от червенина.

— Лека нощ, мадам! — отговори сухо той и се поклони подчертано ниско. А когато автомобилът зави зад ъгъла, стисна зъби.

— Какво? Останахме на сухо ли?

Доктор Карстен се стресна и се обърна. Зад него стоеше художникът Тилден. Висок слаб човек със златни очила на бледия широк нос.

— Шегата ви е неуместна — сърдито отговори доктор Карстен и бързо тръгна напред, но Тилден веднага го настигна.

— Но ето че веднага се обидихте! Вие поне познавате характера ми — аз всичко гледам през моя специална призма и виждам смешното и там, където въобще го няма. Хайде да се помирим, докторе. У Маркони има чудесно вино, а след второто шише може би ще се сприятелим. Искате ли?

Доктор Карстен се съгласи. Не му се прибираше вкъщи. Регина Корти развали настроението му, а в такива моменти неговата ергенска квартира му приличаше на средновековен затвор.

У Маркони беше топло. Канарчета скачаха в кафези, окачени над широкия тезгях, а притежателят на кръчмата, винаги полупиян, спокойно дремеше пред безброй шишета, наредени в равни редици.

Тилден събуди притежателя, удряйки го доста силно с пръст по гладкия му като праскова нос. Маркони скочи, потри очите си, позна художника и на дебелото му лице се появи блажена усмивка.

— Погрижете се за нас, Маркони! — нареди художникът.

— Значи, докторе — каза след дълго мълчание Тилден, — вие безнадеждно сте влюбен в Регина Корти?

— Мълчете! — кратко подхвърли Карстен.

— Но защо да не поговорим?

— Може би за нещо друго.

— Ах, оставете тези ваши рицарски принципи. Донкихотовците отдавна са измрели и вие ставате смешен, докторе. Значи влюбили сте се? Какво лошо има в това? Лошото е, че сте влюбен безнадеждно. Почти от двадесет години познавам Регина Корти. И аз някога се разхождах под нейните прозорци, всички на нашето време преживяхме тази неизбежна „детска болест“. Трябваше досега да разберете, че Регина Корти е най-непристъпното същество на света. Мнозина мислят, че в жилите на тази жена тече кръв на риба, други я считат за горделива…

— А какво мислите вие? — рязко попита доктор Карстен.

— Ха-ха-ха! Имайте предвид, че най-ефектните и тайнствените фокуси се правят по най-прост начин. Ето, хората си блъскат главите заради непристъпността на Регина Корти, а тук няма абсолютно никаква загадка, работата може да се реши съвсем просто…

— И тя е?

Карстен изви врат, очите му искряха, а лицето му леко затрепери.

— Тя обича своя мъж и в това се състои цялата загадка.

Тилден весело се изсмя, а канарчетата му отговориха с изплашено цвърчене.

— Чудна работа… — замислено каза Карстен.

— Защо да е чудно, че жената обича мъжа си? Ха-ха-ха! Ето докъде стигнахме! Маркони, още едно шише — за здравето на жените, които обичат своите мъже! — извика художникът.

— Него никой не може да го обича! — тихо, като на себе си каза Карстен. — Той е съвсем пропаднал алкохолик.

— Че какво от това? В женската природа има още съвсем неизследвани области, драги мой докторе. Жените обичат алкохолиците и развратниците, понякога дори и крадците. Защо им е нужна вашата нравственост, тя е досадна и не радва никого, освен Господ. Монахът — имайте предвид — става интересен едва тогава, когато тайно греши. Почтените мъже, пропити от нравственост, жените само почитат, но обичат — почти винаги — онези, пропадналите. Ха-ха-ха! Наздраве, докторе!

Карстен машинално изпразни чашата си и се приближи към художника.

— Кажете ми, Тилден, нима е изключена друга възможност?

— Каква?

— Регина Корти да има любовник, когото крие.

— Вие сте наивен, докторе! Няма жена, която би скрила любовника си. Освен любовта, за жената е важно и да афишира тази любов. Вие, докторе, може да не сте лош лекар, но разбирате от женска психика, колкото аз, да кажем, разбирам от изкуствено оплодяване на маймуни. Наздраве!

Карстен се успокои. Мисълта, че Регина обича някого, че има любовник, го довеждаше до лудост. Той погледна художника, който се беше вече понапил, с благодарност и извади портмонето си.

— Къде? — запита го Тилден.

— Вкъщи, драги приятелю, уморен съм.

* * *

Карстен не забеляза как стигна до къщата на професор Корти. Вероятно инстинктът го беше довел близо до нея, инстинктът и копнежът по обичаната жена. Застана пред желязната врата и дълго наблюдава бялата двуетажна къща, на чиито прозорци бяха спуснати щори.

— Спи… — промърмори доктор Карстен и на неговото зло лице с изпъкнали скули заигра светла усмивка, която за не се задържа дълго и отстъпи място на безнадеждно отчаяние.

Изведнъж доктор Карстен дочу тих шум. Някой вървеше по алеята в градината и под стъпките на невидимия човек пясъкът тайнствено скърцаше. Докторът инстинктивно се скри в сянката на старите кестени.

— До утре — чу се женски глас и докторът се впи в студената желязна ограда. Сърцето му силно биеше, а краката му изведнъж станаха слаби, несигурни.

Повече не се чуха никакви стъпки, как е възможно това? Стоеше до вратата и човекът, на когото Регина беше казала „до утре“, трябваше да мине покрай него, но докторът веднага се сети, че и на Зиингерщрасе, откъм северната страна на голямата градина, има врата, изтича, за да успее да види нощния посетител в къщата на Корти. Но докторът не беше пресметнал разстоянието и когато най-после стигна до вратата, там вече нямаше никой.

Цяла нощ доктор Карстен скита из града. Едва на заранта, когато краката му вече трепереха от умора, той реши да се върне вкъщи. Дълго търси в домашната си аптека прах за успокоение, глътна го и заспа.

„До утре“ — мяркаше се в съзнанието му и тези две съвсем обикновени думички, които бяха отекнали тихо в градината на Регинината къща, представляваха сега за доктор Карстен целия смисъл на неговия живот.