Михаил Цвик
Близнаци (20)

На края на безумието

Още един човек не можа да заспи тази нощ — доктор Карстен. Неговата среща с трезвия Корти го беше потресла и беше разколебала и без това крехката му надежда, че той със своето постоянство и преданост ще спечели Регина Корти.

Карстен разбираше, че тя не го обича, но израсъл сред Алпите, знаеше, че с упорита борба всичко може да се постигне. Той, роденият в бедната селска колиба, умееше да се бори. Може би затова от неговото лице никога не слизаше суровият израз. Може би затова се усмихваше толкова рядко и още по-рядко се смееше.

Карстен ходеше на училище без обувки, в университета с ботуши наистина, но гладен, без закуска, без надежда за обяд… Живееше в мансарда под самия покрив и в най-студените зимни дни се завиваше със своето тънко и късо палто… Но Карстен знаеше да стиска зъби, знаеше да търпи, когато имаше някаква цел, винаги постигаше своята цел. Неговите бедни родители отдавна почиваха под кривите дървени кръстове в забутаните селски гробища, а той, Карстен, живее богато и се ползува с уважението на най-отбраното общество на столицата.

Нима и сега той можеше да мисли другояче? Нима можеше да се усъмни във всемогъщата сила на своята упоритост? Колкото повече потъваше надолу пияният и със замъглен от морфина ум доктор Корти, толкова повече вярваше Карстен в успеха си пред Регина. Но последната среща с професора, изненадващата и потресаваща метаморфоза в него, отказът да изпие чаша вино, фрапиращата промяна във външността му — всичко това беше изплашило Карстен: този Корти Регина нямаше да напусне.

Никога досега, никога до тази нощ Карстен не беше мразил толкова много професор Корти. В тишината на своя кабинет той, който не знаеше какво е да бъдеш победен, разбра едно — не би му пречило и равнодушието на самата Регина да осъществи мечтата на своя живот, а само присъствието на този нов Корти, който не помирисва вече вино, чието облекло не е покрито с мръсните петна, а лицето му не е подпухнало и пиянски мораво…

Доктор Карстен беше готов за тази борба. Само че дали ще трябва да воюва с новия Корти? „А онзи, другият — нощният гост на Регина? Няма ли той да бъде по-страшен неприятел от самия професор?“ — питаше се доктор Карстен, но веднага пропъди тази мисъл: законният брак на обичаната жена все пак го плашеше повече, отколкото тайната любовна авантюра.

Беше един часът през нощта. Карстен не можа повече да издържи завладелите го противоречиви мрачни и ревниви мисли и телефонира на адвоката Гурие, когото познаваше от доста години. Гурие не спеше, но беше много изненадан, когато толкова късно чу в слушалката познатия глас.

— Какво се е случило, докторе? — попита той.

— Можете ли да ме приемете?

— Кога? Веднага ли? През нощта?

— Ако можете… веднага!

След половин час Карстен вече беше в кабинета на адвоката.

— Знаете ли, Гурие — започна замислено лекарят, гледайки в един ъгъл на стаята, — ние сме свикнали да смятаме за луди онези, които се намират зад болничните решетки… А аз твърдя, че много от нас, които сме на свобода, са също така луди, както и онези, изолирани от обществото, и ви уверявам, че и ние сме способни на безумни изстъпления и постъпки и че сме също толкова опасни, колкото и онези, които се намират под ключ…

Гурие внимателно наблюдаваше доктора и спокойно се въртеше на стола си.

— И вие дойдохте посред нощ при мен, за да ми съобщите това? — запита той.

— Нима моето посещение посред нощ не е акт на безумие, може би безопасно, но все пак безумие? — попита лекарят, не чувайки думите на адвоката.

— Какво ви накара да ме посетите? — реши се да го запита открито Гурие.

Карстен сграбчи ръката му.

— Разведете ги, Гурие! — с пресипнал глас каза той и очите му станаха така злобни и неприятни, че старецът се изплаши.

— Ами че… аз… аз подадох тяхното заявление, докторе.

— Зная, зная — нетърпеливо го прекъсна Карстен, — но аз видях Корти, разбирате ли? Видях го трезвен, такъв беше някога, когато го харесваха жените… И вече не вярвам, че Регина ще го напусне.

Гурие мълчеше. Той си спомни за последния разговор с Регина, нейния неопределен отговор, когато той започна да говори за развода, нейния някак неприятелски тон към него, адвоката й.

— Защо мълчите? — попита Карстен с треперещ глас.

— Имате право… Двамата много са се променили напоследък. И професорът, и жена му…

— Ах, така!

Карстен инстинктивно сви юмруци. Това, което Гурие му каза, беше предполагал, но сега съмнението му се потвърждаваше.

— И допускате ли, че е възможно да се помирят? — попита той.

Гурие малко се позабави, но все пак отговори:

— Ако професорът не започне постарому, всичко е възможно…

— А тя, Регина, нима тя не се гнуси от връзката му с онази милосърдна сестра Ема Зеберг?

Гурие тъжно се усмихна.

— Доктор Корти е скъсал и с нея, както и с другите си пороци.

Тази новина потресе още повече Карстен. Лицето му съвсем се промени и той стана. Беше видял пропаднали всичките си надежди и беше готов да удари Гурие, който му беше казал истината.

Карстен се обърна към адвоката и изведнъж започна гласно да се смее. И този негов смях в нощната тишина беше по-страшен, отколкото изразът на злите му очи.

— Всички ние вървим по пътя на безумието, драги Гурие… Слаб удар, един по-силен повей на вятъра и…

Карстен не завърши мисълта си. Взе шапката и бастуна си и протегна ръка на адвоката.

— Лека нощ! — каза му Гурие.

И когато остана сам, си помисли, че ако доктор Карстен отиде при психиатър, може би покрай безумието ще открият у него и още нещо.

Помисли и се изплаши от своята мисъл.