Михаил Цвик
Близнаци (22)

На горния етаж

След първата среща с Регина Рудолф Корти беше обхванат от спомените за отминалите години. Постоянно се ослушваше какво става горе, на Регининия етаж. Дори и по време на работа Корти-лекарят машинално превързваше раните, преглеждаше, инжектираше, разпитваше болните, а Корти-човекът инстинктивно поглеждаше към тавана и се стараеше да разбере какво прави сега жената на неговия брат.

В свободното си време Рудолф мислеше напрегнато: „Слез долу! Чакам те! Нима не чувствуваш копнежа ми да те видя!“.

О, да, неговите мисли, няма съмнение, достигаха до нея. Тя чувствуваше силата, която се стремеше към нея. И Регина често сядаше на пианото, за да отговори с музика на Рудолф: понякога свиреше тъжни мелодии, в които той чувствуваше нейната умора и разочарование от всичко, което беше обичала. Понякога отгоре долитаха сребристите звуци на Шопенови валсове, така живи, нервни и недоверчиви. И Корти ги разбираше посвоему, също така, както си представяше нейното душевно състояние: тя би желала да бъде отново щастлива, отново да познае любовта, топлия шепот на жадна за целувки уста, чара на незавършените фрази… За съжаление от сърцето й беше изчезнала и последната частичка вяра, в него сега се бяха настанили страх и съмнение и нищо друго.

Случваше се на мълчаливите въпроси на Рудолф Регина да отговори с тържествен марш, в който той съзираше нейната победа над всички съмнения и триумфиращия смях на радостта.

„Тя е повярвала, повярвала е…“ — шепнеше си тогава Рудолф и с нетърпение очакваше нейното идване и отваряше вратата на кабинета. Но тя не идваше.

А Регина, затваряйки пианото, се ослушваше не идва ли той по стълбата към нейната стая. Ослушваше се и се измъчваше с въпросите: „Защо не идва? Защо не направи опит да ме види, да изличи в душата ми следите от миналото?“.

Той не можеше да се реши да се качи при нея. Не можеше да се реши, защото не беше сигурен в искреността и почтеността на своята игра… Достатъчни биха били една непредпазлива дума, необмислен отговор на неин въпрос — и ще бъде принуден да й разкрие истината. Не, той нямаше смелост, обичаше своя нещастен брат, не можеше да използува отсъствието му и своята необикновена прилика с него. Рудолф не можеше да й открие истината още по една причина: какво би станало, ако тя му каже, че никога не е обичала него — Рудолф, а е обичала само Адалберт и продължава да го обича?

Най-много се плашеше от това. Или… да я прегърне, без да й разкрие истината? Да приеме нейните ласки, определени за друг? Колко унизително е това за мъжа, който обича, колко болно и тежко е да чува чуждо име вместо своето… А ако… ако доктор Карстен все пак й е близък, въпреки неговите уверения, че няма нищо между тях.

А онзи, който според думите на доктор Карстен късно една нощ напуснал къщата?

Желанието да разбере всичко това ставаше все по-непоносимо и един ден, когато отгоре долиташе „Есенна песен“ от Чайковски, Рудолф не можа да издържи повече това напрегнато състояние и се качи при Регина.

Отваряйки му вратата, Кети се изненада и изчерви. И Корти се смути от този прием.

— Вкъщи ли е? — попита Корти, стараейки се да не гледа момичето.

— Вкъщи е, господин професор, вкъщи? Сега ще й кажа… една минута, моля… — каза Кети и изтича в стаята.

Рудолф забеляза огледало на стената и инстинктивно приглади косата си и поправи връзката си.

Кети се върна. С нея беше и кучето… И отново кучето се наежи и започна да ръмжи.

— Полудял ли си? Нима не можеш да познаеш господаря? — извика му Кети и помоли Рудолф да влезе в стаята. Той тръгна след нея.

— Госпожата моли господин професора да почака, тя сега ще дойде… — развълнувано каза прислужницата.

Кети предвиждаше интересни събития и вече обмисляше зад коя врата да заеме позиция.

Корти внимателно се оглеждаше на всички страни. Намираше се в малък салон. В ъгъла имаше пиано, а върху него — голяма ваза, пълна с хризантеми. Позлатените мебели, големият светъл килим и нежният абажур от преплетени бронзови листенца придаваха на стаята особено очарование.

„Какво ще й кажа?… Какво ще й кажа? — трескаво мислеше Рудолф. Не можеше да си прости, че не се е подготвил долу. — И защо дойдох? Гурие е уредил вече почти всичко… А… ако не е подал заявлението за развода… какво ще стане тогава? Бих ли могъл аз, Рудолф Корти, да искам от нея да остане и занапред в тази къща? С мен? С чужд мъж? В какви отношения бих бил с нея? Тя е жена на Адалберт Корти.“

От прозореца в далечината се виждаха Алпите, покрити със синкав сняг.

„Тя всеки ден гледа тези планини…“ — с тъга и ревност мислеше Рудолф, но в този момент се отвори вратата и в стаята влезе Регина.

Рудолф веднага забеляза, че неговото посещение я е развълнувало, но забеляза също, че се беше зарадвала на това посещение.

— Извинете… извинявай… — поправи се той веднага — че дойдох, Регина. Аз… аз само исках да видя как си.

Знаеше, че говори глупости, тя не вярва на нито една негова дума и в този момент се намрази, че е такъв.

Регина се усмихна, протегна му двете си ръце и Корти пак забрави ролята си и може би прекалено бързо и прекалено страстно целуна ръцете й.

Когато повдигна глава, забеляза на лицето й същата онази усмивка, когато я видя за пръв път в кабинета си.

„Тя ме е познала! Познала ме е!“ — мина като светкавица в ума му, но следващия миг Регина позвъни и каза на Кети, която се яви веднага:

— Направете ни кафе!

Регина беше облечена в домашна рокля, семпла, но скъпа и ушита с вкус. Дългите ръкави и якичката, бродирани със злато, правеха роклята строга. Нейната коса при последните слънчеви лъчи, които влизаха в стаята, добиваше червеникав оттенък и това още повече подчертаваше белотата на красивото й лице.

Кети донесе кафе и ликьор и дълго нарежда на масата чашките и чинийките, но най-после Регина така я погледна, че Кети, която добре познаваше господарката си, веднага побърза да напусне стаята.

Регина сама сервира на своя гост. Наля кафе, а Корти с възхищение гледаше хубавите й, добре гледани ръце, гривната, която постоянно падаше на китката, грижливо лакираните нокти. Регина забеляза погледа му и отново усмивка заигра на устните й, но този път това беше усмивка на задоволство.

Тя му подаде чашката.

— Благодаря — каза той и си остана така, с чашка в ръка, продължавайки да гледа Регина.

— Какво ти е? — попита тя малко изненадана.

Корти се стресна. В желанието си да скрие своето смущение, започна да пие кафето, като избягваше погледа й. Но чувствуваше как Регина го гледа внимателно.

— Имаш нов костюм…

— Да… поръчах си няколко…

— Добре си направил. Сега си станал елегантен.

Той се усмихна и се изчерви.

— Време е… — каза той неопределено.

— И не пиеш?

— Не, не пия, Регина.

После той въздъхна и добави:

— Не пия и никога повече няма да пия.

— Сигурен ли си?

— Сигурен! Мразя алкохола! — съвсем искрено каза Рудолф.

— Откога, Адалберт?

Той се обърка. Разбра, че беше прекалил.

— Откакто си дадох дума да не пия повече.

— Колко пъти си давал дума?

— Регина!

— А… морфина?

— И него захвърлих.

— И пак си способен да работиш, Адалберт?

— Чувствувам се чудесно!

Рудолф знаеше, че сега тя ще започне да говори за Ема Зеберг и чашката потрепери в ръцете му.

— А твоето приятелство с онази?…

— Моля те, Регина, ако… ако още изпитваш към мен поне малко уважение, не ми напомняй повече за нея. И аз никога не ти говоря за доктор Карстен — добави изведнъж Корти и сам се изплаши от думите си.

Регина пламна:

— Какво говориш? Защо ме свързваш с този човек?

— Той те обича, Регина.

— Той ме обича, Адалберт.

— Аха… така, а ти него, Регина?

Не усети как хвана ръцете й и я привлече към себе си.

— Дори не ми е симпатичен, Адалберт.

— Наистина ли, Регина?

— Нима съм те лъгала някога?

— Тогава… тогава ти обичаш друг?

— Адалберт!

— Прости ми, но… но… бих могъл да те загубя. Убих любовта ти към мен. Отблъснах те от себе си…

— След всичко, което преживях, не ми беше лесно да се доверя на друг мъж, още повече че…

— А онзи, който през нощта е…

Някой почука на вратата.

— Влезте! — нервно каза Регина.

Беше Кети.

— Извинете, госпожо…

— Какво има? Вие понякога сте непоносима, Кети.

— Викаха спешно господин професора в клиниката „Св. Франциск“. Много спешно, госпожо… — обидено каза Кети и веднага се скри зад вратата.

Корти бързо стана. Въпросът, който го измъчваше, остана без отговор, но едва ли би посмял да го зададе втори път, а Регина го гледаше и си мислеше как се е променил той и как се е променило отношението на всички в града към него. Отново бяха започнали да го викат в клиниката „Св. Франциск“, от която го бяха отблъснали преди половин година, след една операция. Асистентите този ден бяха забелязали, че Корти е дошъл пиян на операцията и бяха поискали веднага да го замести друг хирург. Постъпката му е могла да струва живота на болния, който вече лежал упоен на операционната маса. Регина почувствува в този момент, че отново се гордее с него, както през годините, когато болните, знаейки, че животът им се намира в ръцете на Корти, без страх отиваха в операционната. Да, сега тя беше горда със своя мъж, но все още се страхуваше да не би тази метаморфоза да е сън, да е измама.

— Извинявай, трябва веднага да отида — каза Корти.

— Върви! — нежно му отговори Регина и въпреки съмненията си, вложи в тази дума толкова топлина, толкова симпатия, че той неволно каза:

— Колко си прекрасна, Регина, каква чудесна жена си!

Каза и побърза да излезе от стаята, за да не види тя лицето му, възбудено и зачервено. Тя остана на мястото си, очарована от думите му, а в душата й, разцъфнала като пролетно цвете, беше така весело…