Михаил Цвик
Близнаци (3)

Милосърдната сестра Ема

Ема Зеберг беше на квартира у леля си, стара жена, глупава и клюкарка. Свободното си време старицата прекарваше в редене на пасианс, докато лежеше на стария диван и пушеше.

— Искаш ли да ти хвърля карти? — предложи леля й.

Ема без възторг стана от дивана и влачейки по пода изтъркани пантофи, се приближи до масата, на която бяха разхвърляни стари пожълтели карти.

— Гледай! — каза тя равнодушно и високо се прозя.

В стаята беше тихо. Някъде в паяжина жално бръмчеше муха. Картите, наредени като ветрило, изглеждаха още по-мръсни на бялата покривка. Лелята ги разгледа внимателно и загриза сбръчканите си устни.

— Слушай, Ема, очаква те голямо щастие — каза тя изненадано и с известна завист. — Обича те някакъв богат господин, много важен, рус, висок…

Във вестибюла иззвъня звънецът.

— Чудесно! — промърмори Ема и отиде да отвори вратата.

На прага стоеше професор Корти. Ема се изплаши и отстъпи крачка назад.

— Вие? Господин професор? Каква чест! — прошепна тя с искрено възхищение, след това бързо изтича назад в стаята да пооправи разхвърляното легло.

В стаята миришеше на евтина пудра, лекарства и дим от цигари.

— За миг, господин професор, само един миг — повтаряше тя объркана и събираше разхвърляните по стола дрехи.

Професор Корти стоеше с шапка, палто и бастун в ръка. Той машинално се отпусна на стола, който тя му подаде, и заразглежда едно гипсово украшение, сложено на етажерката.

— Хубаво е у вас, Ема, даже много хубаво — каза той и въздъхна.

Изоставен от всички, той бе трогнат от смущението и явната обърканост на девойката, нейното лутане из стаята, този изпокъсан стол, който тя му предложи.

— Хубаво! — повтори той и погледна своята милосърдна сестра с очи, в които се четеше искрена благодарност.

— Аз съм толкова щастлива, господин професор… Това е такава чест за мен!

— Ема, скъпа моя, идете да купите коняк… Ето пари, вземете още нещо. Не обичам гордите жени, не ги обичам! Същността не е в гордостта, Ема, а в топлотата и в любовта. Колкото повече простота, толкова по-добре! Да, да! Целунете ме, Ема, целунете стария пияница, известния професор Корти, мъжа на известната певица Регина Корти… Целунете ме, аз съм старо, никому непотребно животно! Ха-ха-ха!

Професорът я хвана за ръка и я привлече към себе си. Старата леля стоеше зад вратата и гледаше през ключалката. Тя безшумно се смееше със своята беззъба уста. След половин час вече седеше при съседката си и въодушевено разказваше:

— Лично професор Корти! Сама видях, със собствените си очи видях! Какво щастие за моята малка Ема, какво щастие! Той я обича, много я обича. А когато по-възрастен мъж обича, той дава последното, дава всичко. Уверявам ви, фрау Либен!

Двете жени дълго се смяха, бършейки с престилки старческите си сълзи.

* * *

Когато на сутринта професор Корти се събуди и потърка очи, се учуди, като видя, че до него спи Ема Зеберг. Въпреки че ярката слънчева светлина на златни потоци влизаше в стаята, крушката, обвита в розова хартия, още светеше… На масата имаше недопито шише коняк, а в чинии — остатъци от снощната вечеря, цигарени угарки и парчета хляб.

Корти отново затвори очи. Срамуваше се от самия себе си, от Регина, от целия си живот… Идваше му да удари шамар на спящата до него жена и да бяга, да бяга, без да знае къде.

„Да, да, Регина има право. Аз съм животно — мислеше той и като всички мъже без характер, започна да търси оправдание за своите постъпки. — Жена ми ме отблъсна — помисли си той, — презира ме… А доктор Карстен всеки ден й изпраща цветя.“

Но тези причини не го успокоиха и тежестта, която беше притиснала душата му, ставаше все по-неудържима.

Корти с омраза гледаше дебелия розов врат на Ема. Не искаше да я събуди. Срамуваше се, че ще го види изтрезнял при тези необикновени обстоятелства. Беше го срам да я погледне в очите и да отговори на утринния й поздрав с някое банално изречение, но се сети, че в десет часа трябва да бъде в университета и внимателно я пипна по ръката. Ема промърмори нещо и продължи да спи. Корти се разсърди и я блъсна по-силно.

— Какво има? Кой е? — сънливо попита Ема, после обърна към него своето подпухнало от коняка лице и отвори очи.

„Каква вулгарна физиономия…“ — помисли си Корти.

— Как спа? — запита го Ема и това фамилиарно „ти“ го смая и унижи.

Да бяга! Да бяга оттук колкото е възможно по-скоро!

— Толкова рано? Нали започваш да приемаш едва в единадесет? — запротестира Ема и Корти почувствува в това намерението й да сложи ръка на неговата свобода, на неговата личност. Това толкова го ядоса, че той просто я блъсна, скочи и започна да се облича. Ема обидено се намръщи.

— Колко грубо от твоя страна — подхвърли тя.

— Слушайте, госпожице Ема, не може така!… Ние снощи спахме, това е вярно, аз съм легнал малко да си почина… Но това не значи… Не значи, че ние сме мъж и жена… Не трябва да се забравяте, аз не обичам това.

Сънливостта на Ема изчезна моментално.

— Чудно, господин професор, вие сам дойдохте при мен, напоихте ме с коняк, оплаквахте ми се от вашата самота, останахте да пренощувате при мен, а сега ме обиждате. Аз съм честна жена, господин професор, и ако се реших на тази постъпка, тя е само от съчувствие към вашите страдания и от уважение към вас… Не очаквах това… — завърши тя, готова да заплаче.

Корти се обърка.

— Аз нищо не казвам, но признайте, скъпа, че всичко трябва да има граници… Безгранични са само човешките знания и може би, може би човешката глупост… Всичко останало трябва да има граници, дете мое.

Набързо навлече палтото си и сложи шапката си.

— Дори не ме целунахте на излизане! — извика Ема.

Професорът се поколеба за миг, но все пак се обърна и наведе глава. Ема го целуна нежно по необръснатото лице. На професора му беше приятно.

— Вие сте добра девойка, госпожице Ема — каза той, стараейки се да заглади своята предишна грубост, а Ема започна да се смее. В тъмния вестибюл професорът се сблъска с лелята на Ема Зеберг.

— Добро утро, господин професор — поздрави го сладникаво старицата.

Лицето и вратът на професора почервеняха от срам. Той не й отговори и бързо изскочи на улицата. Колкото е възможно по-бързо навън, по-далеч от тези мръсни чинии с петна по тях, от миризмата на евтина пудра от сладникавата леля. Сигурно вече цялата улица знаеше за тази Емина победа и името на професора за една нощ беше станало в това предградие не по-малко популярно, отколкото в кръговете, където той беше прекарал живота си, само с тази разлика, че там той го беше спечелил със своята дългогодишна упорита работа, а тук беше достатъчно да прекара една нощ в квартирата на госпожица Ема Зеберг… която нито беше докоснал, нито даже целунал.