Михаил Цвик
Близнаци (48)

Кратко приятелство

Франц Годар седеше в чудесно настроение в малкия ресторант „Базел“ и умело пускаше кълбета дим от цигарата си. Той пресмяташе:

— Едно, две, три, четири…

— Вие имате истински талант за това, господин Годар!

Годар прекъсна приятното си занимание и погледна високия господин, който беше се приближил към него.

— Да не би да грешите? Аз не ви познавам! — нелюбезно каза Годар.

— Нищо, че не ме познавате. Аз ви познавам отлично.

— Кой сте вие?

— Художникът Тилден. Човек, който като вас презира работата и предпочита да гледа през прозореца на ресторанта как другите хора работят.

Годар се засмя.

— Дявол да ви вземе, вие ми харесвате! — каза той, сега със съвсем приятелски тон, и с галантен жест покани художника да седне при него.

Тилден се съгласи веднага.

— Откъде ме познавате? — с любопитство попита Годар.

— Моля ви се, аз познавам почти всички постоянни гости на заведенията, в които се пие вино, ракия и коняк.

Двамата се засмяха и този безгрижен смях ги сближи. Годар, поласкан от вниманието на художника, реши да му каже нещо приятно.

— Аз много обичам изкуството, господин Тилден. Не мога да си представя живота без хубави картини и книги. О, и аз някога, знаете ли, давах големи надежди, но животът, съдбата, борбата за съществуване…

Годар беше много доволен от себе си в този момент и с удоволствие слушаше собствените си думи.

— Да, да, във вашето лице има нещо артистично — каза Тилден и се изплаши от своята шега — да не би Годар да се обиди, но той прие комплимента и започна да глади мустачките си.

— Вие неотдавна преживяхте голяма трагедия, господин Годар — продължи Тилден, за да прекъсне комплиментите си.

— О, да, аз изгубих моята прекрасна годеница, която много обичах! — каза Годар, приемайки тъжно изражение.

— Приемете моите съболезнования — каза Тилден и силно стисна ръката на Годар.

Франц беше зашеметен от толкова искрено внимание и съвсем се размекна. Той стана от мястото си, изтича до тезгяха, там дълго обяснява нещо, показваше с пръст разни шишета и мезета, които се намираха на полиците, после се върна на масата, на която след малко се появиха прекрасни мезета.

— Ах, вие сте много разточителен, господин Годар — скромно отбеляза Тилден.

— О, нищо! Умея да ценя приятелството. Аз съм, знаете ли, без средно и висше образование, но моята вродена интелигентност струва повече, отколкото разни професорски знания на такива типове, какъвто е Адалберт Корти, който така жестоко уби моята нещастна годеница.

— А как стана това? — попита Тилден, правейки се на съвсем равнодушен.

— Това е пълна загадка — каза патетично Годар, въздъхна пак и продължи: — Така казах и на следователя: Моля ви се, повдигнете завесата на това мрачно дело и отмъстете на онзи, който разби моето щастие, моя живот!

— Кажете ми, господин Годар — прекъсна го художникът, — как така вашата годеница е отишла през онази нощ на брега на езерото? Доколкото знам, тя имаше навик вечер да се разхожда из центъра на града.

Този въпрос много обърка Годар. Той не знаеше, че Тилден е толкова добре осведомен.

— Сигурен съм, че професор Корти я е намерил в центъра, но я е завел там и я е убил — отговори Годар.

— Чакайте, известно е, че убитата през онази нощ сама е посетила няколко локала на брега на езерото — сама, без Корти, разбирате ли?

В очите на Годар блесна искрица подозрение. Той се вгледа в Тилден. Художникът разбра, че беше избързал. Все пак Годар отговори:

— Възможно е професорът да й е определил среща в някой от локалите и вероятно Ема го е търсила. А когато го е намерила, Корти я е завел на място, където не е имало хора, и там я е убил…

— Това наистина е възможно — съгласи се Тилден и Годар се успокои.

„Той още не е пиян!“ — помисли си художникът и обърна по-голямо внимание на шишето. След час те седяха, прегърнати като стари приятели. Годар беше съвсем пиян, а Тилден, който носеше много повече от своя партньор, все още се държеше.

— Харесва ми вашият костюм, Годар — каза той.

Годар отвърна:

— Истински английски! Само за шев платих 150 франка, уши ми го самият Рике. Този костюм, драги мой, струва над 400 франка.

— Хайде да научите и мен как трябва да се живее! Завиждам ви, Годар, завиждам ви! Нищо не работите, а имате чудесен костюм, фино бельо, а и черпите със замах. Научете ме, Годар! Или може би сте получили някакво наследство?

— Чуден човек сте вие, Тилден. Кой може да ми остави наследство? Няма такива хора! Всичко това, драги приятелю, е съдба, моята съдба!

— Как така?

— Така… Днес, да кажем, сте гладен и беден, а утре някоя добра фея ще ви пъхне чек в джоба…

Годар се засмя.

— А къде мога и аз да намеря някоя фея?

— Невъзможно е да я намерите, тя сама трябва да дойде.

— При вас сама ли дойде?

— Разбира се! Сега живея като граф!

— Разкажете ми как стана това?

Тилден постави ръка на рамото му и зачака отговор, но Годар изведнъж се освободи и каза:

— Вие сте много любопитен, драги мой. Всеки сам си върши работата!

— Това не е честно — обидено каза Тилден, но Годар изведнъж се разбърза и поиска сметката от келнера. Извади като Крез едра банкнота и нехайно я хвърли на масата. Тилден забеляза в портфейла му голяма пачка банкноти и на сухото му лице се появи усмивка.

— Нима вече си отивате?

— Отивам си. Вие не се месете в чужди работи… Аз не обичам това! — каза грубо Годар, после протегна сухо ръка на художника и излезе с несигурни крачки.

Тилден разбра, че Годар го заподозря, но все пак тръгна след него. На ъгъла Франц се обърна, но Тилден успя да се скрие зад един минувач, а после побърза да го настигне.

Тилден следваше Годар, криейки се зад вратите по тихата улица „Магдалена“. Изведнъж Годар се изгуби, изчезна, сякаш потъна в земята. Тилден внимателно зави в една, напречна уличка и тръгна бавно по нея. Внезапно почувствува толкова силен удар, че падна по гръб, но мисълта, че е в опасност му даде сили и той веднага скочи на крака. Пред него стоеше Годар. От неотдавнашното му пиянство, освен може би дъха на алкохол, не беше останало нито следа.

— Следиш ме, а? Пи моето вино, на моя сметка гуля, а сега ме следиш? С какво право? Кажи ми с какво право? — пресипнало извика Годар.

Въпреки силната болка в гърба, Тилден се приближи до оградата и се облегна.

— Когато такъв нехранимайко има толкова пари и облекло, както ти, вагабонтино, тогава човек трябва да се заинтересува. А ако направиш крачка към мен, утре ще те предам на полицията.

— Така значи! А какво ще ми направи твоята полиция? Кой може да ми забрани да нося скъпи дрехи, щом като си ги плащам честно?

— С какви пари ги плащаш?

— С швейцарски франкове, разбира се. Може да съм спечелил с някакъв гешефт. Може моята годеница да ми е оставила наследство. Кого интересува това, като не съм хванат в кражба?

Годар сърдито плю на земята и си тръгна. Тилден едва се домъкна до един файтон и каза да го закарат вкъщи.

Цяла нощ лежа с компреси на гърба. Стаята му беше пълна с недовършени картини, но сега изобщо не мислеше за тях. Беше го завладяло напълно тайнственото убийство на Ема Зеберг и той знаеше, че няма да се успокои, докато не разкрие тази тайна.