Михаил Цвик
Близнаци (30)

Тилден обича загадките

През една дъждовна вечер художникът Тилден влезе в ресторант „Маркони“. Беше някак потиснат. Точно днес един критик го беше нарекъл начинаещ, който прави първите си крачки в изкуството. Критикът беше отрекъл новата картина на Тилден, в която той беше вложил толкова надежда.

Да, Тилден беше в лошо настроение и неговата самота днес го потискаше. Търсеше компания, в която да може да говори, да наругае критика и бързо забеляза девойката, която, също така сама седеше на една маса пред чаша бира.

Тилден я повика с пръст.

— Седнете, малката. Мисля, че чаша вино ще ви достави по-голямо удоволствие от вашата бира — каза той, правейки й място до себе си. После я погледна изпитателно и продължи: — Но имайте предвид, скъпа моя, че аз мога само да ви почерпя с вино и да ви дам някой франк за дребни разноски. Няма да мога да ви предложа сърцето си, то е заето и пренаето и се съмнявам, че ще се освободи някога за вас…

— Благодаря — каза девойката и свали от раменете си червената лисица, мокра от дъжда.

Това се случи около девет часа вечерта. Около полунощ Тилден знаеше, че тя се казва Ема Зеберг, че е работила като сестра в кабинета на прочутия професор Корти и че професорът е разбил нейния живот и нейната кариера.

— А, така ли? — учуди се Тилден. — Това е много интересно, ако не лъжете…

— Че защо да лъжа? — обиди се Ема.

— Тогава вие сигурно познавате и жената на професора? — попита художникът.

— Как да не я познавам! Много избухлива и надута особа.

— Така ли? Напротив, тя е много симпатична.

— На кого?

— Кажете ми, Ема, коя е причината за тази необикновена промяна у професора? Защо престана да пие така изведнъж?

— Кой го знае. Сигурно жена му се е наложила.

— Хъм… а защо не е могла и по-рано да се наложи?

Ема се замисли и Тилден забеляза, че неговият въпрос я изненада.

— Не знам — каза тя разсеяно и в пияния й мозък се мярна някаква мисъл. — Кажете ми, има ли някакво средство, някакъв прах, да кажем, който може да се сложи в яденето?

— Мислите за средство против алкохол?

— Да, да!

— Не знам, не познавам такова средство. Наистина понякога алкохолиците се лекуват с хипноза, но това невинаги е ефикасно.

— А трябва ли дълго да се лекуват с хипноза?

— О, да, понякога с месеци.

— С месеци? Чудно!… — каза сякаш на себе си Ема.

— Защо? Какво?

— Че Корти престана да пие изведнъж. През нощта стана трезв, през нощта намрази и мен…

— През нощта?

— Да… Нима не е чудно?

Тилден не отговори нищо, но Ема забеляза, че той изведнъж утихна и започна да говори без удоволствие с нея. Беше напълно зает с мислите си и тъпо гледаше в чашата и се усмихваше, като че ли виждаше в нея нещо весело.

В един часа Ема се сети, че трябва да отиде на улицата. Не й се излизаше от това топло място вън на дъжда, но мисълта за утрешния ден, за леля й и Франц Годар я накара да се реши.

Да, да, трябва да отиде. На гарата по това време има много непознати мъже, които не знаят какво да правят със своето време и с парите си.

— Какво, нима трябва да тръгвате? — попита Тилден.

— Време е — отговори Ема.

Той й поръча още чашка коняк и каза:

— Изпийте я, преди да излезете, ще ви бъде по-топло.

— Вие сте добър човек! За ваше здраве!

Ема изпи коняка, подаде на Тилден ръката си в плетена ръкавица и излезе.

— … Чудно — каза глухо художникът и пак се усмихна, но някак със съмнение този път.

Тилден чувствуваше слабост към всичко неясно, което би накарало човек да се замисли. Затова съдбата на неизлечимия пияница професор Корти го заинтересува.

— Няма ли да ви преча?

Тилден вдигна глава и позна доктор Карстен.

— О, докторе! Каква изненада! Точно за вас мислех.

— Защо? Какво ви боли?

— Седнете, докторе. Нищо не ме боли, ако не говоря за джобовете си. Интересно нещо! — оживи се изведнъж Тилден.

— Не обичам загадките! — отсече Карстен.

Докторът беше блед и неговите зли очи неспокойно се преместваха от един на друг посетител.

— Слушайте. Мисля си за професор Корти…

Карстен се сепна.

— Какво му е?

— Кажете ми, възможно ли е някой да изтрезнее така, през нощта? Няколко години човек пие, прави чудеса и изведнъж — за една нощ престава. Възможно ли е това?

— Щом като се е случило, значи е възможно… Само че дали ще трае дълго това въздържане от алкохол? Ще покаже бъдещето.

— Мислите ли, че пак може да започне постарому?

— Сигурен съм в това.

Карстен си спомни за своята среща с Корти в операта, после за разговора си с него в ресторанта, където професорът дори се намръщи, когато докторът му предложи вино, и сам се замисли. И той блъскаше главата си над тази чудна промяна у професора, и не само той, а още мнозина в града.

— Може би се напива вкъщи и избягва да се показва пред хората в такова състояние… — неуверено прибави Карстен, но сам малко вярваше в своето предположение, защото и самата външност на професор Корти противоречеше на тази версия.

— Или само се въздържа, за да си върне любовта на жена си, която тези дни окончателно ще го напусне… — каза Тилден.

Тук Карстен въздъхна. И лицето му се измени.

— Тя няма да го напусне. Корти вече е постигнал своето.

Художникът подсвирна.

— Така ли? А какво ще правите вие, докторе? Нима отстъпихте позициите си?

Карстен не отговори. Той се направи, че не е чул думите на художника.

— Точно сега си отиде милосърдната сестра на професора. Корти я изхвърлил на улицата.

— А, с вас е била Ема Зеберг?

— Да.

— Колко ли го мрази тя! — каза Карстен.

— О, да! Той има в нейно лице най-големия си неприятел.

— Тя ли ви каза?

— Разбира се. Едва я успокоих.

Карстен се умълча, но си личеше, че напрегнато мисли за нещо.

— Къде са мислите ви, докторе?

— В облаците… Там, където няма хора…

— Господ да ви е на помощ, докторе. Че там сега няма по-малко луди, отколкото в тази кръчма. В най-малкия бомбардировач най-малко двама-трима души, и то добре въоръжени! Ха-ха-ха! Хорската злоба и омраза постепенно се преселват на небето, докторе.

Тилден безгрижно се надигна и поръча още шише вино.