Михаил Цвик
Близнаци (67)

Пияница, но не и убиец

Доктор Адалберт Корти плачеше с пиянски сълзи.

— Братко мой, бедни мой братко… — бърбореше той под юргана в леглото си.

Цялото му тяло, изтръпнало от алкохола, гореше, а сърцето му така биеше, че той едва можеше да диша.

— Братко мой! Бедни мой братко… Аз, аз те докарах дотам — измъчваше се Адалберт, но все пак прозираше пиянската неискреност. Някъде в подсъзнанието му се появи мисълта: „Рудолф е убил Ема. Правосъдието иска той да отиде в затвора, да изкупи своето престъпление“.

Адалберт въздъхна и плачеше само защото му правеше огромно удоволствие да убеди сам себе си, че у него още не са умрели човешките чувства и инстинкти. Обаче не изпитваше истинско съчувствие към брат си.

В съзнанието му имаше още една мисъл, която искаше да пропъди. Беше доволен, че брат му е в затвора. И вече не го измъчваше ревност. Сега знаеше със сигурност, че е изключено всякакво сближаване между Рудолф и Регина. Също така беше сигурен, че брат му ще излезе от затвора, когато Регина е прехвърлила петдесетте.

— Тогава няма да мисли за любов… — мърмореше той в безсънната нощ, седейки пред чаша вино, и злорадо се усмихваше.

Мислите на Адалберт се нижеха по-нататък. А когато Рудолф бъде осъден, той ще трябва да се върне в Женева. Там ще започне отново да работи… Каква сензация ще бъде, когато каже в очите на всичките си противници: „Пияница съм, но не съм убиец!“.

Когато Корти научи от вестниците за полудяването на доктор Карстен, се зарадва. Цялата вечер, замаян от алкохола, той мърмори:

— В манастир, Регина! В манастир! Това е единственото, което ти остава!

И облягайки пияната си глава на ръката си, усмихваше се с удоволствие.

Но една вечер, връщайки се в квартирата си, завари пред вратата непознат мъж, висок и слаб. В тъмнината не можеше да види лицето му, а и Корти не се опита да го направи. Всички хора му бяха станали безразлични. Човекът се надвеси над него, погледна го изпитателно и каза:

— Професор Адалберт Корти?

Професорът се загледа в непознатия и се облегна на стената.

— Не ме ли познавате?

Едва тогава Корти прошепна:

— Тилден! Художникът Тилден!

Но изведнъж се изплаши и започна да вика, стараейки се да промени гласа си:

— Какво говорите вие? Аз не съм никакъв професор.

— Тогава как можахте да ме познаете? — спокойно попита художникът.

— По снимките от вестниците… Видях ви някъде…

В тъмнината отекна тих смях.

— Оставете глупостите, професоре. Няма да ви издам, повярвайте ми! Постъпвате чудесно, че криете името си, но за мен ще направите изключение. Видях вашия брат, професоре…

— И нея… Регина? — не можа да се въздържи Корти и хвана Тилден за яката на палтото.

— Да, вчера…

Корти сне шапката си и прокара ръка по челото си. Изведнъж изтрезня, прегърби се и се смали. На Тилден му беше мъчно за този велик човек, който миришеше на алкохол и беше толкова мръсен.

— Искам да поговоря с вас, професоре. Затова и дойдох тук.

— За Регина ли? Да не й се е случило нещо?

— Не — отговори Тилден.

Корти въздъхна. Той искаше да научи нещо за нея, и то колкото е възможно повече.

— При мен не е кой знае какво, но да влезем, Тилден.

Влязоха в стаята.

— Как научихте, че съм тук? Всичко това е някак тайнствено, чудно… Или може би брат ми ви е казал, че съм тук?

— Не, не — прекъсна го художникът. — Никой, освен мен не е научил вашата тайна и мога да ви уверя, че ще я запазя също така, както вие и вашият брат. Оценявам вашата постъпка и жертвата ви, професоре.

Корти тъжно кимна.

Седнаха. Тилден се правеше, че не забелязва безредието и мръсотията в стаята и Корти му беше благодарен за това. Като се настани удобно на стола, художникът извади от джобовете си две шишета с бургундско вино и ги постави на масата.

— Много умно, Тилден — отбеляза Корти. — Вие сте отличен психолог. Ха-ха-ха!

— И аз самият обичам вино, професоре, и стоя повече в „Маркони“, отколкото в ателието си — добродушно каза Тилден.

— Кой ви каза, че с брат ми Рудолф разменихме ролите си? И че живея в този град? Кой? — попита нетърпеливо Корти, докато Тилден наливаше вино.

— Никой, професоре, вашата тайна още не е разкрита. Сам стигнах до нея и никой друг не я знае.

— Как успяхте, Тилден?

— Просто не можех да повярвам, че е възможна такава голяма промяна, каквато стана изведнъж, и започнах да наблюдавам брат ви. Една вечер непрекъснато следих погледа на брат ви в операта. Беше облечен с фрак и видях, че е съвсем друг човек, макар да прилича на вас. Ние художниците, виждаме много повече от другите хора. Вашият брат има много по-нежни движения, в неговата походка я няма нервността като при вас. Вашият поглед беше винаги неспокоен, като у човек, които знае, че общественото мнение не е на негова страна. Никога по-рано не бях виждал вашия брат, но знаех, че той живее някъде на Изток, че сте близнаци и че много си приличате. За всичко това се сетих, когато го видях в операта.

— Но как разбрахте, че съм тук?

— Много просто! След арестуването на брат ви претърсих кабинета му и в едно чекмедже умерих разписка от главната женевска поща, от която разбрах, че той ви изпраща всеки месец по хиляда франка. Разбира се, на разписката беше и адресът ви.

— Значи вие ми изпратихте пари миналия месец? — попита изненадан Корти.

— Разбира се, че аз. Кой друг би могъл да ви ги изпрати. Парите, приготвени за изпращане, намерих в същото чекмедже в кабинета. Ето разрешението на загадката.

Корти дълго стоя с наведена глава, замислен обхванат от спомени. Тилден го гледаше с мъка. „Как се е променил и как бързо пада все по-надолу и по-надолу!“ — мислеше той.

Изведнъж Корти се сепна.

— А тя Регина… знае ли, че сме…

— Не, не знае — прекъсна го художникът. — Вашата жена е сигурна, че вие сте там.

Дълбока въздишка се изтръгна от гърдите на Корти и Тилден разбра какво става в неговата душа.

— Вашият брат е арестуван, тя въобще не го вижда сега — успокои го Тилден.

— Да, да, разбира се… Но защо не е отишла в чужбина? Защо?

— Нима не разбирате, професоре? Тя все пак се интересува за съдбата на човека, когото смята за свой съпруг.

— Съпруг… Но сигурно вече отдавна сме разведени.

— Не! Доктор Карстен искаше това. Но аз го осуетих.

— Как? Карстен искаше? Карстен, а не тя, Регина? — скочи от мястото си Корти.

Тилден разбра, че направи грешка и побърза да го успокои.

— Но Карстен нямаше никакъв шанс при нея. Тя не можеше да го търпи.

— Кога полудя Карстен? Във вестниците писаха само, че лудее, но не дали напълно…

— Напълно… Преди седмица.

— А защо вие попречихте на развода?

— Защото знаех, че в дълбочината на душата си вашата жена не иска да се разведе, а я подтикваха към това Гурие, Карстен и Барте, който е адвокат на Карстен и се е намесил в делото на брат ви.

— Аха, така! Значи не е пожелала. Сигурен ли сте в това?

— Сигурен съм…

— И мислите, че тя ме обича? Кажете ми, Тилден, заклевам ви във всичко, което ви е свято, мислите ли, че ме обича?

— Да — такъв, какъвто ви представя вашият брат Рудолф — отговори художникът.

— Така. Но той е затворен, моят брат Рудолф. Стои зад железните решетки и ще остане там много години, Тилден! Ха-ха! Нека тя го обича такъв, а той нека да блъска главата си в стената. Между тях са решетките и мога сега да бъда спокоен. Ха-ха-ха!

Тилден мълчеше. Когато Корти се успокои, взе чашата и я изпразни.

— Ще осъдят ли Рудолф?

— Ако наистина е убил Ема Зеберг, тогава да…

— Че какво, вие съмнявате ли се, че я е убил?

Тилден внимателно изгледа професора и каза:

— Да, аз се съмнявам…

— Вие сте луд човек!

— Не, професоре, не съм луд, а дълбоко потресен, че вие, неговият брат, искате той да бъде осъден.

— Това никого не интересува! — каза Корти, обръщайки лицето си настрани.

Изведнъж Тилден здраво хвана професора за ръката и се наведе над лицето му.

— Слушайте — каза той, снижавайки гласа си до шепот, — какво сте правили вие в Женева през нощта, когато е била убита Ема Зеберг?

Корти измъкна ръката си и скочи от стола.

— Това е лъжа! Лъжа!

— Не, не е лъжа, професоре! Вашето тайно идване в Женева би останало завинаги незабелязано, но вие сте направили непоправима грешка. На следващия ден след убийството на Зеберг сте положили голям букет на гроба на майка си…

— О, боже! — изтръгна се от Корти.

— Да. И това ми е известно, както виждате. Имам навик да се скитам и да рисувам из гробищата, особено зимно време. Може би сте виждали моите картини от гробищата? Това е една от любимите ми теми. През нощта на 16 декември беше убита Ема Зеберг, а в десет часа на другата сутрин аз, както обичайно, минах към гробищата. Вниманието ми беше привлечено от напълно пресните цветя на един гроб. Бях изненадай, когато прочетох на паметника името на вашата майка. По-късно, когато претърсвах писалището на брат ви, разбрах, че сте тук, в Аделбоден. Тогава, много учуден заради цветята, разпитвах пазача на гробищата, разпитвах в разните цветарски магазини около гробищата и не беше трудно да разбера, че на 17 декември в цветарския магазин „Ланс“ дошъл брадясал мъж и купил букет хубави свежи цветя. Този човек миришел на вино. И аз вече знаех, че на гроба на майката на доктор Корти е идвал онзи от братята, който е на свобода…

Корти стоеше като вкаменен. А Тилден забеляза как брадата му трепери от дълбоко вълнение.

— Признайте, докторе, че сте били в Женева през нощта, когато е била убита Ема Зеберг?

— Да… — тихо каза Корти.

— И вие сте я убили, а след убийството сте занесли цветя на гроба на майка си и сте напуснали града също така, без да ви забележат, както сте и дошли.

— Не, не! Въобще не видях Ема през онази нощ! Обичах майка си повече от всичко на света! В деня на годишнината от нейната смърт нещо непреодолимо ме влечеше да посетя гроба й… Всички живи хора ме изоставиха и споменът за майка ми ми стана по-мил. Тайно дойдох в Женева и занесох на гроба й цветя. Вярно е, че купих цветя от „Ланс“… Всичко е вярно. Но нямах нито желание, нито намерение да се срещна с Ема Зеберг! Мразя я!

— Но още повече мразите брат си! Дори се съмнявам, че вие сте телефонирали на брат си след скандала пред операта и сте му препоръчали да уреди работата по мирен начин и даже сте го упътили към брега на езерото… И докато той е тичал от един локал в друг, вие сте убили Ема Зеберг и на другия ден сте се върнали тук… Цветята ви издадоха, професоре, и ви моля, признайте, че вие сте извършили престъплението и освободете невинния човек от затвора.

— Никога! Никого не съм убил и през онази нощ не знаех ни най-малко къде се намира Ема Зеберг. Вие сте се домъкнали тук да хвърлите върху мен обвинението и да измъкнете от затвора моя брат. Не, не, аз няма да отида в затвора заради неговото престъпление. Никога!

Тилден стана.

— Давам ви три дни да размислите — каза той сухо.

— Така значи! А какво ще направите, след като изтекат тези три дни, които така милостиво ми отпускате? — Ще съобщя на следователя за вашето тайно идване в Женева.

— Така значи!

— Да. Три дни, професоре. Нито час повече — каза решително Тилден и напусна стаята на професора.