Михаил Цвик
Близнаци (27)

Невярна диагноза

Ема взе чантата си от масата, оправи дантелата на гърдите си и тръгна напред. Корти тръгна след нея и с омраза гледаше нейния широк гръб и чувствуваше, че никого в живота си не е мразил така, както тази жена сега.

В кабинета Корти заключи вратата.

— Седнете! — каза той строго и тя покорно седна.

— Искате пари? Колко? Кажете ми сумата и ние ще уредим всички формалности.

— Какво е това… какви формалности… аз не разбирам?…

— Това е съвсем просто. Ще бъдете принудена да подпишете, че Ема Зеберг няма повече никакви претенции към професор Адалберт Корти и че няма да го безпокоите повече…

— Аха! Я вижте! А какво ще стане с детето? — пламна Ема.

— С какво дете? — Изненадан, Корти направи крачка назад.

— Детето… което ще имам от вас…

— Какво? — Корти се облегна на масата, почувствувал изведнъж страшна слабост.

— Да, да. Или може би искате да хвърля невинното дете в езерото? Не, господине, аз не съм престъпница.

— А каква е гаранцията, госпожице Ема, че това дете е наистина мое?

— Не мислете, че съм толкова глупава. Има съд, който може да реши чие е детето… Леля ми ви видя при мен… И съседите ми са ви видели, когато на сутринта сте излизали от моята стая. Видели са ви! Ето, те ще докажат, че сте имали връзки с мен, а после съдът ще реши.

Думите на Ема падаха като камъни върху неговата глава. Тя продължи:

— Аз искам за детето си месечна издръжка до неговото пълнолетие, господин професор.

Изведнъж Корти стана и се приближи до Ема. Тя направи движение, като че ли иска да се защитава и го погледна с изплашени очи.

— Пак ли мислите да ме душите?

— Съблечете се!

— Чакайте… Как така? — Кръвта нахлу в главата й.

— Събличайте се! — отново каза Корти и я хвана за ръката.

— Защо… моля ви се… вие нямате право…

— Искам да ви прегледам.

— Аз не искам. — Ема с треперещи пръсти започна да закопчава копчетата на палтото си. Изобщо не беше очаквала такъв обрат, а и Франц Годар не беше го предвидил.

— Ако не позволите веднага да ви прегледам, ще повикам полицията…

Ема заплака.

— Постоянно ми се повръща.

— Искам да видя защо ви се повръща… Може би от коняка, който вие обичате… — грубо каза Корти и почти злобно добави: — Трябва ли още дълго да чакам?

— Господин професор…

— Не искам да разговарям с вас преди прегледа.

— Позволете ми да ви кажа само няколко думи.

— Е?

— Аз, аз съм в много окаяно положение… леля ми и Годар довеждат мъже… от улицата…

— Това не ме интересува. Очаквате ли дете или не?

— Не… — отговори тихо Ема и заплака силно.

Корти седна зад писалището, написа нещо на един лист и даде на Ема писалката.

— Подпишете! — каза той.

— Какво да подпиша? — Сълзите й капеха върху листа.

— Вие ще подпишете, че днес, 29 септември 1939 година, сте дошли при мен и сте заявили, че всичко това — сте измислили, за да можете по този начин да получите пари от мен…

— Господи, а ако дадете това писмо на полицията?

— Ако не ме безпокоите повече, няма да го дам. Нищо не искам от вас, а и вие от мен. Но нямам повече време за разговори.

Ема взе писалката и се подписа. Той сгъна листа, сложи го в чекмеджето и отвори вратата.

— Сега си идете и забравете, че съществувам. Вън!

Ема излезе като пребита.

Корти затвори вратата, върна се при писалището, изпи чаша вода и хвана главата си с ръце.

— Ужас!… И докога ще продължава така? — простена той и му се струваше, че таванът ще се срути върху му.

Тази вечер Регина не свири. Не се чуваха даже нейните стъпки…

* * *

Щом Ема влезе в кръчмата, в която трябваше да се срещне с Годар, я обхвана страх. Нейният съветник и приятел разбра по израза на лицето й, че нищо не е направила, и чертите на лицето му станаха остри като на мъртвец. Дори не посмя да седне, а и той не настоя. Навън, на чист въздух, му беше по-лесно да се отдаде на обхваналата го злоба.

— Много пари ли получи? — запита той злъчно, когато седнаха на една пейка.

Ема само заплака.

— Стига си плакала! Защо ми са твоите сълзи, достатъчно съм ги гледал. Разказвай!

— Ти си виновен за всичко, само ти! Как не се сети, че професорът ще поиска да ме прегледа.

— По дяволите! Че аз не те изпратих при него, а при жена му — викна Годар.

— Аз отидох при нея, но тя го извика.

Франц пламна и й обърна гръб.

— … Трябваше да подпиша…

— Какво? — бързо се обърна той.

— … Че всичко това съм измислила.

— И ти подписа?

— Какво можех да направя?

Франц силно я удари по лицето.

— Помощ! — извика Ема, но друга плесница, по-силна, веднага прекъсна вика й и тя започна да стене тихо и жално. Франц я хвана за ръката и с едно движение я изправи на крака.

— Хайде!

На улица „Св. Гален“, където се простираше голямата ограда на гарата, той пусна ръката й, блъсна я в гърба и каза:

— Марш! И ако днес не ми донесеш пари, ще ти одера кожата. — Говореше тихо, за да не го чуят минувачите, и Ема послушно тръгна към фенерите, където, потрепервайки от вечерния хлад, стояха други леки жени.