Михаил Цвик
Близнаци (18)

След петнадесет години

Той не можеше да отдели устни от тази нежна, бледа и ухаеща малка длан, искаше да се хвърли в краката на Регина, чиито стъпки сънуваше там, в Индия, под обсипаното с големи трептящи звезди небе. Но се съвзе и се изправи.

— Седни — помоли я той някак несигурно и тя също така несигурно се отпусна на канапето.

Мълчаха. Регина продължаваше да го гледа все по-изненадана, а той беше застанал пред нея като пред съдия и си мислеше дали ще го познае или не.

— Колко си се разхубавил… Адалберт — наруши най-после мълчанието Регина.

И едва тогава Рудолф разбра, че тя не го позна. Не, наистина не го позна. Това, че го нарече Адалберт, го успокои.

— Не пия повече, Регина — отговори й той.

Регина си спомни за Гурие, който й казваше, че не трябва да вярва на промяната у професора, и се намръщи при мисълта, че това бледо и хубаво лице, което наблюдаваше сега, може отново да стане мораво, подпухнало, че тази бяла като сняг риза може да се покрие с петна от вино и мазнини, че от тази лекарска престилка могат да изчезнат пак всички копчета и да виснат конци… Регина ясно си представи как изглеждаше професорът при последната им среща, стресна се и затрепери с цялото си тяло.

— Какво ви е… тоест… какво ти е? — поправи се веднага Корти и се изплаши от своята грешка, но сякаш Регина не забеляза нищо.

— Спомних си как изглеждаше…

— Това никога повече няма да се повтори. Аз напълно оздравях. Завинаги, Регина, завинаги!

— А морфина?

— Не го употребявам вече и не пуша — отговори Корти.

„Как бих желала да му вярвам!“

Той продължи:

— Всичко беше толкова ужасно и знам колко мъка ти причиних, всичко знам. Толкова бих желал това въобще да не е било!

Корти обърна глава към прозореца.

— А… тя? — запита изведнъж Регина с чужд глас.

Той не разбра веднага мисълта на Регина, но си припомни сцената с Ема Зеберг и се изчерви:

— Изгоних я! Завинаги! И този кошмар завърши.

Отново настъпи мълчание. Корти се реши да я погледне и забеляза в очите й тъга и възхищение… После се сети за доктор Карстен, спомни си думите му за някакъв тайнствен мъж, на когото Регина казала една нощ в градината: „До утре!“, спомни си и наведе глава като осъден, който разбира, че няма спасение за него.

— Ти си бил в операта? — попита Регина.

— Да…

„Сега ще започне да говори за Карстен“ — помисли си той, но се излъга.

— Хареса ли ти моето изпълнение, Адалберт?

На Корти се стори, че тя особено подчертава името Адалберт, но пропъди тази мисъл.

— Ти пя прекрасно, Регина, бях възхитен! — с въодушевление каза той.

— Много се задържах при теб — каза Регина и стана.

Би желала да бъде още с този трезв и напълно нов за нея мъж, но си спомни думите на Гурие и подаде ръка на професора.

— Вече си отиваш? Боже мой! Но защо? — изтръгна се от него.

Искаше да прибави: „След петнадесет години очакване и толкова мъки — само пет минути разговор? Каква скъпа цена за всичките мъки на миналото!“. Но не можеше да каже нищо, само пребледня.

— Гурие е предал нашето заявление — спомни си Регина.

— Знам… — отговори Корти, без да я гледа.

Страстно желаеше той да се хвърли пред нея, да опита само още веднъж, да я помоли да се разберат… Но той мълчеше.

— А каква любов беше, какво разбирателство, каква вяра един в друг… — каза тя съвсем тихо, с надеждата, че нейните думи ще събудят у него спомени от хубавото минало, ще предизвикат у него сълзи на разкаяние, както се случваше често, преди да плаче на нейните гърди, молейки я за прошка. Но Корти продължаваше да мълчи, само очите му ставаха все по-тъжни.

— … Аз винаги ще си остана твоя приятелка, Адалберт, в името на нашето общо минало…

— Благодаря — каза той тъжно.

Когато Регина тръгна към вратата, Корти изведнъж избърза към нея:

— Ти… ти… поне ще идваш понякога при мен.

И протегна двете си ръце, хвана нейните и дълго не ги пусна.

— Нима би искал това, Адалберт?

— Дали бих искал! О, господи! Ако само знаеше… ако само знаеше… — шепнеше той, страхувайки се, че тя няма да му позволи да довърши мисълта си.

Нейните очи го гледаха внимателно, малко строго, с недоверие.

— Ако само знаеше… как те обичам! — изговори най-после Корти.

Но той отново си спомни за доктор Карстен и за онзи непознат от градината и млъкна. Тя погали с ръка косата му и бързо излезе. Кучето скочи от мястото си, изгледа враждебно Корти, показа зъбите си и изтича след Регина.