Михаил Цвик
Близнаци (2)

Цветята на доктор Карстен

В ресторанта имаше малко посетители и Корти беше доволен от това. Някога, на върха на своята лекарска слава, той обичаше да се показва, обичаше пълния с уважение и възхищение шепот, който предизвикваше всяка негова поява. Но през последните години го нервираха учудените погледи на тълпата и триумфиращите усмивки на завистниците, които изобщо не се опитваха да крият, че виждат неговото падение. Корти зае маса в ъгъла, зад голямата холандска печка, която го скриваше от останалите посетители.

— Коняк! — каза той кратко на келнерката в снежнобяла престилка.

Първата чаша изпи почти с отвращение. Впечатлението от посещението при болната баронеса му вгорчаваше питието.

— Няма ли да ви преча, професоре?

Корти повдигна своята натежала глава и забеляза доктор Карстен. Никога не беше обичал този човек. Трудно беше да се каже с какво го отблъсква неговата външност.

Карстен не беше грозен, но изпъкналите скули, винаги изразително свитите му устни дразнеха събеседника му. Въпреки многобройните си пациенти и репутацията си на добър лекар, доктор Карстен не се ползуваше със симпатиите на болните, които се обръщаха към него за помощ. Не го обичаха и колегите му. И все пак у него имаше нещо, което харесваше на жените.

— Позволявате ли да седна на вашата маса? — попита Карстен и доктор Корти нямаше какво да прави, просто кимна с глава.

Професорът имаше много причини да мрази този човек. Знаеше, че красивите цветя, които получава неговата жена, са от доктор Карстен и в ревнивото сърце на професора отдавна тлееше омраза към този човек. Но Карстен беше свикнал с нелюбезното държане на мъжете към него и не отдаде голямо значение на гримасата, която се появи на подпухналото лице на професора.

— Как е вашата съпруга, професоре? — изведнъж съвсем не на място попита Карстен.

Професорът пламна:

— Така както й се харесва. Би трябвало ние, лекарите, да задаваме такива въпроси само на пациентите — грубо отговори професорът и напълни чашата си с коняк.

Карстен презрително се усмихна.

— Ние всички сме пациенти, професоре. И онези, които лежат в болничните легла, и онези, които се разхождат по улиците, и онези, които се смеят и които плачат, дори и онези, които стоят в ресторантите. Като нас.

Корти се сепна: да не би този отвратителен човек да иска да го подсети за слабостта му към алкохола?

— Значи според вас и аз съм болен? — попита той предизвикателно.

— Казах — всички! У всеки от нас са се спотаили бацили от бъдещи болести, които само чакат удобен момент да се проявят в тази или онази форма и като резултат нас ни очаква неминуема смърт. Вземете за пример мен, професоре. Пуша непрекъснато и с това създавам предпоставки за хроничен катар, за ангина пекторис, за преждевременно отслабване функциите на храносмилателната система, респираторните пътища и т.н. Вие, професоре, пък сте свикнали да натоварвате с алкохол вашия организъм и…

— Извинете — прекъсна го професорът, почервенявайки, — не позволявам на никого да ми прави забележки. На никого! Запомнете го!

Но доктор Карстен спокойно продължи:

— Вие се нервирате без причина, професоре. С това само потвърждавате моята теза. Нервите изобщо не помагат за дълголетие, тъкмо обратното…

Корти погледна Карстен намръщено и без да дава израз на омразата си, съвсем неочаквано го запита:

— Кажете, докторе, не се ли страхувате, че ще се разорите заради цветята, които изпращате на моята жена.

Карстен се стресна. Такъв обрат най-малко беше очаквал и не беше подготвен, но неговото смущение бързо премина.

— Нима има нещо лошо в поднасянето на цветя, професоре? Мисля, че и на вашата съпруга е приятно да получава цветя на сцената. Това само допринася за успеха на артистката, дава й сили за нов полет.

— Вие искате да ме убедите, че имате алтруистични намерения?

— Може би — неопределено отговори доктор Карстен.

— Лъжете! — извика пияният вече професор и силно удари с юмрук по масата. — Лъжете! Защо не изпращате тези цветя на Франциска Бут? Защо, дявол да ви вземе, не харчите за Елинър Лангрен?

Доктор Карстен пребледня, само на скулите му играеха червени петна. Беше готов да удари професора, но се въздържа навреме и отговори през зъби:

— Няма да ми стигнат цветята за всички знаменитости, професоре, а и не трябва да се молим на много богове…

— Така ли! И вие, доктор Карстен, сте избрали за свой бог точно моята съпруга?

— Днес сте в лошо настроение, професоре.

— Това не ви интересува! Питам ви: Още дълго ли ще отрупвате моята жена с цветя? Искате да я компрометирате ли? Да предизвикате клюки в обществото? Това няма да позволя! Няма! Разбирате ли?

Посетителите от съседните маси бяха започнали да се ослушват. Карстен забеляза това и стана. Очите му блестяха, на слепите му очи трептяха сини жилчици.

— Кой от нас повече компрометира Регина Корти оставям да съди същото това общество, за чието мнение толкова се тревожите, господин професор — каза докторът и без да подаде ръка на Корти, бързо се отправи към вратата.

— Мръсник! — извика извън себе си професорът и към доктор Карстен през масите полетя наполовина изпитото шише коняк.

Хората станаха от масите. Келнерките се разпискаха. Корти хвърли пари на масата и без да погледне наоколо, напусна ресторанта.

Вкъщи легна на дивана, завря глава във възглавниците и заплака.

— Боже, колко глупости само за един ден, колко непоправими глупости!… — стенеше той, осъзнавайки през алкохолната мъгла целия ужас на своето стремглаво сгромолясване в бездната.

Но благодатен сън вече обземаше неговия измъчен мозък и успокояваше нещастното му сърце.

В стаята влезе неговото куче, помириса господаря си и усещайки алкохол, легна на килима до дивана.

* * *

Регина Корти гореше стари писма. Те бяха много, все от него, от професора. И във всяко писмо, което пламъците изпепеляваха, тя виждаше своите изгубени, разбити мечти. Тези писма беше получавала в Париж, където беше учила пеене. Професорът тогава беше лекар в Женева и обещаващ учен. За него говореха и пишеха. Първата му отпечатана книга беше станала наръчник за студентите и бе заела почетно място в университетските библиотеки.

На нея предсказваха блестящо бъдеще и двамата, обладани от любовта, смело крачеха напред — известни и щастливи. Колко хубаво беше това време! Надеждите не ги излъгаха. Той получи катедра, а тя пееше с голям успех на всички европейски сцени. И името Корти, озарено с нейния талант и неговите знания, спечели уважение, почести и завист.

Минаха години. Усилената работа на професора, който прекарваше нощите в работния си кабинет или в лабораторията си, беше изчерпала силите му. Той чувствуваше умора, мозъкът му започна да работи тромаво, нямаше я някогашната бързина, оригиналните и нови идеи идваха все по-рядко и по-рядко. Отчаяние обхвана професора. Виждаше рушенето на своите планове, а имаше още много и много неразрешени проблеми. Беше разбрал, че трябва на всяка цена и с всички средства да запази способностите си на учен и започна скришом да прибягва все по-често и по-често до морфина.

О, професор Корти отлично знаеше вредата от такова изкуствено съживяване на изгубените сили, но не искаше, а вече и не можеше да се раздели с отровата.

Много скоро морфинът загуби своята сила, защото организмът свикна с него и Корти прибегна към алкохола.

Когато Регина Корти разбра с какви средства и на каква цена нейният мъж „купува“ своето научно вдъхновение, беше потресена, но беше вече много късно. Той се бе превърнал в алкохолик и морфинист.

Тя дълго се бори с тези му пороци, но нейните усилия останаха напразни. Беше по-слабата в тази борба и скоро се убеди, че няма никаква надежда за спасение на мъжа й. В моменти на осъзнаване Корти плачеше пред нея като дете, но с течение на времето тези сълзи вече не я трогваха. Сега изгаряше писмата, понеже тази сутрин, след отвратителната сцена с мъжа й, у нея беше умряло и последното чувство към него — чувството на съжаление, а без него вече нямаше нито смисъл, нито възможност да продължава съвместния живот с този почти непрекъснато пиян човек. Беше ходила и при адвоката си, беше му поверила своята болка и бе изказала желанието си да се разведе с професора колкото е възможно по-скоро.

Сама в тишината на своя будоар, тя скъсваше с миналото, унищожаваше всичко, с което беше живяла толкова дълго. Между снимките, писмата и бележките, пълни с любов, тя не намираше нищо, което би имало стойност, за да го запази като спомен от миналото.

Миналото се заличаваше, а плановете за бъдещето бяха вече готови, след развода щеше да напусне Женева и да замине за Париж. Не беше мислила в подробности, но се надяваше, че известността й ще помогне да си намери работа.

Пламъкът весело играеше в камината, поглъщайки жадно новите листове, които Регина хвърляше. След известно време тя позвъни. Влезе прислужницата.

— Ето какво, мила… — започна Регина, но смутено спря. Беше й неудобно да открие пред това съвсем чуждо момиче своята душа, своята трагедия. — Ето какво… съберете моите неща, после кажете на градинаря да доведе хора да пренесат пианото, моя креват и всичко останало горе…

Прислужницата добре знаеше какво се крие зад това преместване, но от учтивост изрази учудване.

— В последно време професорът не се чувствува много добре и моето пеене му пречи — продължи Регина и почувствува как се изчервява при тази лъжа.

Прислужницата излезе, но веднага се върна.

— Извинете, госпожо, донесоха цветя… и…

Регина не я остави да довърши, каза намръщено:

— Не трябва… вземете ги във вашата стая.

— А писмото, госпожо?

— И писмото не ми трябва, мила Кети… Вземете и него и други, ако се получат, а един ден ще ги потърся от вас и ще ги прочета — разсеяно каза Регина и хвърли в огъня последния лист.

Прислужницата внимателно изгледа господарката си, въздъхна и излезе.

* * *

Вечерта професор Корти почука решително на вратата на жена си. Регина бавно превъртя ключа, притисна ръка до сърцето си, което немирно туптеше, и притаи дъх.

— Регина — тихо извика професорът, но отговорът беше мълчание. — Слушай, това е детинщина — говореше професорът зад вратата и в гласа му се чувствуваше раздразнение.

Регина знаеше добре, че сега ще започне грозна сцена, че гневът ще размъти разума му и че ще започне да беснее, но по-леко й беше да преживее тази сцена зад затворената врата, отколкото да го види пиян да се търкаля в краката й и да моли за прошка.

Беше се излъгала. Този път професор Корти се ограничи с няколко ругатни и си отиде. Той се върна в своя кабинет, изпи още една чаша коняк, постоя известно време дълбоко замислен край отворения прозорец, после се облече и излезе на улицата.