Михаил Цвик
Близнаци (33)

Обувка на брега на езерото

— Седнете, господин професор — любезно каза началникът, когато Корти влезе в стаята му, придружен от агента и полицая.

Корти седна и обърса с кърпа потта от челото си.

— Вие, вярвам, сте разбрали защо ви арестувам? — попита го началникът.

— Не…

— Сериозно ли, господин професор?

— Не, не знам… — отговори Рудолф.

— Тогава ще бъда принуден да ви припомня някои неща.

— Моля.

— Снощи пред операта се е разиграла една сцена…

— Да.

— Ема Зеберг направила скандал в присъствието на много свидетели.

— Да.

— След този скандал вие сте закарали вашата съпруга вкъщи, а после сам сте излезли в града.

— Да.

— Видели са ви в много локали и ресторанти, но нито в един не сте седнали. Вие сте търсили някого.

— Да.

— Кого търсихте, господин професор?

— Ема Зеберг.

— С какви намерения?

— Имах намерение веднъж завинаги да свърша с тази история.

— Как искахте да свършите?

— Исках да й дам една по-голяма сума.

— И дадохте ли й?

— Не.

— Защо?

— Защото не я намерих.

— Така ли! Чудно!

— Не разбирам какво чудно има в това.

— Скоро ще разберете, господин професор… Вие сте използували и такси през нощта?

— Да.

— Наредили сте да ви закара към езерото?

— Да.

— Защо?

— Там се намира заведението „Париж“, където се надявах да намеря Ема Зеберг.

— Така. Защо тогава не сте отишли до самото заведение с таксито, а сте слезли от него по-рано?

— Всички ме познават в града… Моята страст към алкохола е позната почти на всички шофьори, които по-рано често ме докарваха вкъщи в пияно състояние. Не исках шофьорът да разбере, че отивам там. Това би могло отново да хвърли сянка на моята репутация, която оправих напоследък и на която сега много държа…

— Всичко това би било чудесно, господин професор, ако по тези причини сте освободили таксито.

— Какви други причини бих могъл да имам?

— Вие не сте искали шофьорът да знае каква е последната цел на вашето пътуване.

— Не ви разбирам… Сам ви казах, че отивах в „Париж“.

— Да, вярно е, вие сте надзърнали там, но какво сте правили след това е известно само на вас. Шофьорът не може да каже нищо за това. Но мога да ви съобщя, че това все пак е известно не само на вас. Ние знаем повече отколкото вие бихте желали да знаем…

— Какво знаете?

— Че снощи сте удавили в Женевското езеро Ема Зеберг. Сутринта, в пет часа, на брега са намерени нейните ръкавици, чанта, лисица и една обувка, които, изглежда, че тя е изгубила в опита си да избяга от вас!

Корти се вкамени от тези думи. На лицето му не трепна нито един мускул, само устните му се свиха.

— Какво ще кажете за това? — попита полицаят.

— Ще ви кажа само, че всичко това чувам от вас — едва можа да каже Корти.

— Аха! Не очаквах, че без всякакъв опит да се защитите от обвинението ще потвърдите всичко, за което ще бъдете отговорен.

— Не, не е вярно…

— В този момент аз не се ръководя от психологически изследвания, господин професор, а само от факти.

— Защо не допуснете предположението, че Ема Зеберг е могла и сама, в пияно състояние, да се хвърли във водата с намерение да се самоубие, или се е спънала, паднала е в езерото и се е удавила?

— Вие сигурно искате да повярвам в това. Вие и така сте замислили вашето престъпление, но сте пропуснали някои подробности, които за нас имат огромно значение. Ако предположим, че Ема Зеберг е паднала във водата, тя би паднала с ръкавици, обувки и кожата от лисица. Да допуснем, че тя доброволно се е хвърлила във водата с намерение да се удави. Самоубийците скачат във водата с обувките… или без тях. С една обувка никой не се самоубива, господин професор. Но и обувката не е единственото доказателство, че Ема Зеберг е била убита на брега и после хвърлена в езерото. Там все още се виждат кървави следи.

— Търсихте ли трупа в езерото? — с треперещ глас попита Корти.

— Да, но безрезултатно.

— И какво излиза от това?

— Че вълните са отнесли трупа.

— Значи вие се съмнявате в мен само защото снощи Ема Зеберг ми направи сцена?

— О, не! Вече събрах сведения за вашите отношения с тази девойка и разбрах, че имате основания да я мразите.

— Нима ние убиваме всеки, когото мразим?

— Ако не ни пречат, тогава — разбира се, не… Но вие сигурно няма да твърдите, че Ема Зеберг не ви е пречила?

Някой почука на вратата. В стаята влезе дежурният полицай и даде на началника някакво смачкано писмо. Корти за голям свой ужас позна почерка си. Началникът държеше в ръцете си бележката, която той беше написал снощи на Регина, преди да излезе в града да потърси Ема Зеберг.

— Във ваше отсъствие ние претърсихме къщата ви — каза началникът. — Ето какво сте написали за целта на вашето нощно скитане: „Регина, трябва да извадя този трън от нашия живот. Не съм в състояние да живея в постоянен страх. Трябва да направя безопасно това пияно животно Ема и да ти върна спокойствието“. Какво ще кажете за това, господин професор?

— Само онова, което вече съм казал. Имах намерение да я направя безопасна, като й дам голяма сума, както се и прави главно в такива случаи…

Началникът недоверчиво поклати глава.

— Вие отказвате да признаете престъплението си?

— Не съм извършил никакво престъпление.

— Добре, тогава ще бъда принуден да ви дам време и пълно усамотение на разположение. Тези два фактора добре влияят на упоритите.

— Моля ви, не правете това! Господи! Аз — в затвора. Положих толкова труд, толкова усилия, за да възстановя своето име, своя живот, семейното си щастие! Едва преди няколко дни възстанових и положението си в университета… И всичко това сега ще се срути, разбирате ли? Всичко ще загине заради едно недоказано съмнение господин началник!

Корти беше изгубил власт над себе си. Той ту сядаше на канапето, ту ставаше и удряше по масата.

— За съжаление не мога да ви помогна, господин Корти. Още повече че вие сам усложнявате нещата с нежеланието си да признаете…

— Но аз не съм я убил. Никого не съм убил! — извика извън себе си Корти.

Началникът позвъни. Дежурният полицай се яви и с очакване загледа професора.

Рудолф Корти тежко стана от стола и тръгна към вратата. След няколко минути той беше в предварителния арест.