Михаил Цвик
Близнаци (21)

Сенки от миналото

Часовникът на старата кула удари дванадесет и дълго тихият въздух потрепваше от звука на напуканата камбана…

В също толкова старото ресторантче, колкото и кулата, седеше професор Адалберт Корти и несвързано разказваше на дебелия сънлив кмет:

— Всичко е суета, драги мой. Ето, вие ме виждате, но аз съм призрак!

— Никакъв призрак не сте вие, уважаеми, а само сте пиян — отговори му добродушният човек.

— Така е, пиян съм! Но нима пияните винаги губят паметта си? Не, алкохолът даже избистря ума, ако искате да знаете. Погледнете ме: вие виждате пиян и мръсен мъж, а да знаете само каква прекрасна жена ме обичаше! Каква красавица, каква голяма артистка! И как ме обичаше! Около този врат се обвиваха нейните атлазени ръце… А после, когато станах животно…

Професорът махна с ръка и изпи нова чаша.

— Аз съм в изгнание, господине! Да, в изгнание! Нямам никакво право да живея в столицата. Какво ще кажете на това? А доскоро същата тази столица смяташе, че й правя голяма чест, като съм неин гражданин.

Дебелият господин не вярваше нищо от онова, което му разказваше Корти, но го слушаше от учтивост. Освен това обичаше да пие на чужда сметка, а Корти не беше скъперник.

Хората в това малко градче вече бяха свикнали с професора, с неговата мръсна широкопола шапка, с палтото му, на което се беше запазило едно-единствено копче, бяха свикнали с неговото държане. Корти беше станал атракцията на Аделбоден и патриархалните жители на това малко градче го бяха приели без голямо въодушевление в своята среда, но и без предубеждение. Когато не беше пиян — това наистина се случваше много рядко — Корти, седнал при някоя маса в кафенето даваше много ценни медицински съвети на минаващите оттам граждани.

Отначало съветите на пияния чудак се посрещаха скептично, но когато веднъж самият пастор се вслуша в дадените напътствия и почувствува облекчение на болката си, гражданите на Аделбоден започнаха да се отнасят към него не само с доверие, но и с някакво снизходително почитание.

— Да — продължи да разказва Корти на кмета, който беше вече захъркал, — всичко е суета, драги мой, и няма нищо ново под слънцето. Нито слава, нито богатство, нито любов, нищо няма… Един, само един — чувате ли, — само един слаб удар по гърба и вие се търкулвате надолу, по дяволите… Но вие вече спите, приятелю. Дявол да ви вземе! Спете! И не ми трябва да ме слушате, вие и не трябва да знаете с кого имате честта да седите на една маса в този ваш никакъв Аделбоден!

Корти плати виното и излезе.

Градчето спеше спокоен сън. Корти крачеше покрай затворените прозорци и мислеше: „Господи, всеки от тях има свой дом, всеки има жена, деца… задължения… Само аз се скитам като куче по земята, непотребен никому. И само един-единствен път съществува за мен: от моята колиба до кръчмата и — обратно…“.

Корти не забелязваше сълзите, които се стичаха по лицето му. Това не бяха пиянски сълзи. Изведнъж той се спря пред кметството и се загледа в осветения от луната барелеф — Амур и Психея. Мислите му по някаква странна асоциация се прехвърлиха към Рудолф и Регина. Ако са заедно в тази прекрасна нощ…

Тази мисъл беше толкова страшна, че Корти беше принуден да се облегне на стената, за да овладее слабостта, която почувствува под влияние на ревността, обхванала го неочаквано.

Изведнъж от една врата излезе нощен пазач.

— Движение, движение, господине! Всички порядъчни хора вече спят!

Корти не отговори нищо. Неговото честолюбие, което напоследък беше понесло толкова жестоки удари, отдавна беше изгубило чувствителността си. Той покорно продължи пътя си.

Корти запали лампата в своята стаичка и без да се съблече и да снеме шапката си, седна на един стол. „… Но Рудолф ми каза, обеща ми, даде ми честна дума…“ — мислеше той.

После си спомни, че Гурие сигурно вече е подал заявлението за развода, спомни си, че Регина ще отпътува за чужбина завинаги — и се успокои.

Забеляза на стената голямата си неподвижна сянка и се изплаши. Толкова злокобен беше този силует на висок прегърбен човек с голяма шапка на главата, който заемаше цялата стена.

Спомни си за Ема Зеберг… Корти даже почувствува миризмата на нейната пудра и неочакваният копнеж към тази глупава девойка, който обхвана цялото му същество, подчерта още повече безнадеждната му самота. Спомни си за нощта, която прекара в нейната квартира, и тук, в тази малка стаичка, тя не го тревожеше вече, не чувствуваше срам, даже му беше приятно да си спомня за тази своя единствена изневяра: лампата, обвита в розова хартия, буклите по челото на Ема, нейните обли рамене, широкия топъл гръб и краката й.

Корти почувствува чудна нежност към тази жена, която го беше приела, когато всички го бяха изоставили.

„А аз исках да я удуша…“ — помисли си Корти, махна с ръка и започна бавно да се съблича.

Тесният железен креват изскърца под неговата тежест и наруши нощната тишина. Зад стената хазайката се обърна на другата страна и промърмори нещо насън. Близостта на друго живо същество му напомни, че той все пак не е съвсем сам поне в тази къща и това го успокои.

„Утре ще работя, на всяка цена, ще подредя бележките си, ще напиша нещо…“

Мечтата за възстановяване на някогашното славно име беше последната му и единствена надежда в изгубения му и проигран живот. Корти нямаше сила да се раздели с нея.

Така минаваха дните, така минаваха нощите на професор Корти в малкото алпийско градче.