Михаил Цвик
Близнаци (12)

Заговор

Ема Зеберг сърдито сложи чашата на масата.

— Хайде, върви по дяволите — каза тя на мъжа, който седеше до нея.

И двамата бяха мрачни и тъжни. Той приближи устните си, над които стърчаха червеникави мустаци, до нейното зачервено от изпитото вино ухо и прошепна:

— Слушай, Ема! Веднъж в живота се открива такава възможност. Но — само един път! Запомни това! Ако изпуснеш този случай, нищо вече няма да те спаси.

Той толкова се беше навел над нея, че тя го блъсна. Това го разсърди.

— Дръж се прилично!

— Виж го ти! Аристократ!

— Слушай, Ема, ако изпуснеш твоя професор…

— Не ставай глупав, Франц!

— Не, Ема, не съм глупав! Аз познавам хората. Разбери, душичке, ти можеш да направиш кариера, и то каква кариера! Твоят професор няма да живее дълго. Това е съвсем ясно, щом като казваш, че вече е престанал да познава пациентите си. Използувай това негово забравяне и го накарай да ти подпише някакъв документ, или…

— Няма да подпише.

— Това зависи само от теб. Нямаш представа на какво са способни такива старци, когато ги убедиш в искрената си любов. На тази възраст те са готови на всичко. Това е от прекалена благодарност… Накарай го да осигури бъдещето ти и той ще го направи. Помисли сама, глупачке, той има такава хубава къща, пари… И каква мебелировка! Само библиотеката му струва не по-малко от десетина хиляди. Къщата му има дванадесет стаи… На горния етаж би направила хотел, а долу ще отворим ресторант. И мястото е хубаво, в самия център. През лятото ще сложим в градината двадесетина масички, ще вземем едно хубаво трио…

— А ако иска да се оженим?

— Че какво от това?… Аз ще почакам… Той няма да кара дълго, после ще се оженя за теб.

— Зная ги аз тези женитби. Всички сте добри, докато…

Франц Годар я помилва с голямата си длан по главата.

— Обичам те, Ема — каза той и шумно отпи от чашата си.

— Казвам ти, че той е полудял.

— Още по-добре!

— Хайде, опитай се ти да говориш с него. Той днес беше съвсем побеснял. И много прах имало в кабинета му, и инструментите били мръсни, и болните не мога да превързвам. Не ми дава дума да кажа, нахвърля се върху мен като бясно куче. А вчера малко остана да ме удуши. Целият ми врат е син — каза Ема и повдигна глава, за да покаже на Франц синините по врата си.

— Ще му мине, ще видиш. Докато е трезвен, мъчно ще се справиш с него, но щом започне пак да пие, действувай! Говори му колкото можеш повече за твоята сантименталност, за твоята самота, за жестокостта на неговата жена, която го е оставила сам на неговите години… Това ще го запали, Ема, ще видиш, ще го запали и той съвсем ще омекне.

— А ако не се запали, Франц? — каза Ема някак колебливо.

— Нищо, тогава аз ще се заема.

— Ти?

— Защо не? Нали си моя годеница?

— Годеница!

— Чакай! Нали той пренощува веднъж при теб?…

— Да… но…

— Това е достатъчно! — Франц скръцна със зъби. — О, ще му превия врата на този твой професор. Ти не познаваш Франц Годар. Той ще ми играе, както аз му свиря, това дърто магаре. Няма да му позволя, чуваш ли, няма да му позволя да се подиграва с девойката, която аз смятам за моя годеница. Няма да позволя!

На устата на пияния Франц се появи пяна и той удари с юмрук по масата.

— Пазете тишина вие там! — подвикна му кръчмарят, който седеше зад тезгяха.

Франц му се изплези и продължи:

— Ще му кажа: Господин професор, вие сте измамили моята годеница. Трябва да се ожените за нея. Тя сега не може повече да се омъжи. Ако не искате, тогава трябва да я обезпечите, а аз ще се оженя за нея и така ще спасим честта й.

Франц толкова се беше вживял в ролята на благороден защитник на невинността, че Ема едва можа да го успокои.

— Е, ти си мъж, Франц, истински мъж, обичам истинските мъже — прошепна му тя и го целуна по страната с мокрите си устни.

Франц беше поласкан от нейните думи.

— Не се грижи, мила моя, всичко ще се уреди — утешаваше я той.

После тръгнаха с несигурни крачки към къщи. Високо над тях в ореола от малки и големи звезди светеше луната — вечната свидетелка на човешкия живот…

Франц й се закани с ръка:

— Глупачка такава, нищо не разбираш ти…

* * *

Рудолф Корти страдаше, както страдат всички хора, свикнали със самотата. Мъката за Регина, желанието да я види след толкова години, в същото време страхът, че при срещата ще се издаде, се бореха в съзнанието му и той денем и нощем се наблюдаваше, мъчейки се да разбере какво точно става с него. Гласът на разума и гласът на сърцето се сливаха в една тъжна мелодия, която не му даваше спокойствие. Там далеч, в Индия, той се беше постарал да свикне с мисълта, че Регина е изгубена завинаги за него. Мисълта, че голямото разстояние ги разделя, заглушаваше любовта му, неговите чувства бяха парализирани, като знаеше, че тя не е свободна, но да живее с нея под един покрив, да слуша от сутрин до вечер нейните стъпки над себе си, нейното пеене и свирене и да не смее да я погледне, да стисне ръката й и да й каже поне една дума, само да я поздрави — това беше непоносимо. Но най-страшна от всичко беше голямата му ревност към доктор Карстен, когото не познаваше. Гласът на разума му казваше да запуши уши, да не слуша пеенето на Регина, да затвори сърцето си, което пак се бе отворило за любовта, и отново да се задълбочи само в работата.

— Да, да, само така трябва да постъпя, само така! — говореше си Корти и все пак се ослушваше и затаяваше дъх, когато горе, над неговата стая, се чуваха леките стъпки на Регина.

Знаеше кога се събужда, кога става от леглото, кога пие кафето си. Беше се научил да различава нейните стъпки от стъпките на прислужницата й, а когато Кети слизаше в кабинета му, с жажда вдишваше парфюма, който оставяше тя след себе си, защото знаеше, че това е парфюмът на Регина.