Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,3 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2011)
Разпознаване и корекция
Dani (2014)
Форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Михаил Цвик. Близнаци

Английска. Второ издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 1993

Редактор: Валентин Георгиев

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 954-459-049-8

История

  1. — Добавяне

Съдба

Адалберт Корти стана от кревата с натежала глава. В стаята беше студено, а от безредието, което цареше в нея, приличаше на килер, напълнен с ненужни неща.

Корти се обърна към стената, за да не гледа. Прекара миналата нощ в компанията на непознати, които седнаха на неговата маса в кръчмата, а сега чувствуваше горчивина в устата и главоболие.

— Дявол да ги вземе всичките! — проклинаше той.

Спомни си колко изпи вчера и се ужаси.

Мечтите за нов живот отдавна бяха отлетели… Куфарите с книги и започнатата работа още стояха неотворени, а дебелият слой прах по тях ги скриваше все повече и повече от очите на Корти и от неговата заспала съвест…

Не, Корти не вярваше вече, че ще може да се измъкне от калта, в която беше затънал. През деня се търкаляше в своята мрачна стаичка, на разклатения креват, а само вечер, при светлината на нощните лампи, се решаваше да покаже пред хората своето подпухнало пиянско лице. Брадата му отдавна не беше бръсната — дълга, мръсна, прошарена с белите влакна на старостта. Често я гладеше с ръка, задълбочавайки се в своите потискащи мисли. Тази брада съвсем го изменяше и никой не би могъл да познае в него някогашния професор, а освен това тя скриваше мръсната риза и старата връзка.

Не го интересуваше светът, в който беше живял доскоро, но все пак всеки ден купуваше идващия от столицата вестник, за да научи нещо за живота на брат си. Ревниво следеше Адалберт отдалеч всяка крачка на брат си и когато прочетеше нещо за неговите успехи, злобно стискаше юмруци и пиянски сълзи се търкаляха от очите му, губейки се в дългата брада…

Адалберт приличаше на ранен звяр, когато прочете за първата лекция в университета и за операцията в клиниката „Св. Франциск“.

— Тя ще го обикне! Ще го обикне! — извика той, удряйки се с юмруци в гърдите.

Хората, които седяха с него на една маса в кръчмата, започнаха да се смеят:

— Кого ще обикне? И коя е „тя“?

Корти се съвзе, изгледа ги и каза:

— Това не се отнася до вас, свини! Само защото ми е скучно, ви търпя и ви позволявам да сядате на моята маса! Кои сте вие? Никаквици! Тълпа!

След тази сцена пиянският смях на присъствуващите изпълни кръчмата и колкото по-силен ставаше смехът, толкова повече се ядосваше Корти, а хората, които пиеха с него, това и чакаха. Те отдавна бяха престанали да се обиждат от неговите грубости. Даже му бяха благодарни, че им устройваше малки развлечения в техния тих провинциален живот. Освен това Корти често ги черпеше.

Една вечер, когато Адалберт Корти влезе в кръчмата, главите на всички присъствуващи се обърнаха към него. Корти се обърка: такова всеобщо внимание го плашеше.

— Честито! — чу се от всички страни.

— Какво има? — запита той.

— Четете!

Корти бързо хвърли поглед на вестника, който му подадоха. Но това беше сън! Това е някаква отвратителна шега! Още веднъж прочете редовете, които заиграха пред очите му.

„Професор Корти е убил бившата си милосърдна сестра Ема Зеберг. Убиецът е арестуван.“

Адалберт закри лицето си с ръце и всички в кръчмата видяха как се затресе неговата прошарена брада, как затрепериха ръцете му.

„Аз тикнах брат си към престъпление. Само аз! Аз тикнах Ема в неговите прегръдки и Рудолф не е могъл да се отърве от нея, от нейната грубост, нейните диви сцени — и в отчаянието си се е решил на тази постъпка… Бедни Рудолф! Бедни братко!“ — шепнеше Адалберт и неговата съвест, която отдавна дремеше някъде в дълбочината на сърцето му, изведнъж се пробуди.

Съседите му се задавяха от смях.

— Човече, какво ви е? Сигурно е някой с вашето име. С това име има със стотици в Швейцария. Какво ви засяга? Ние само искахме да се пошегуваме. Все пак вие не сте професор, какво толкова се тревожите?

Корти махна ръце от лицето си и също се усмихна. Разбра, че е много неразумно да им показва страданието си.

— Не се тревожа, само се учудих. Да прочетеш своето име във вестника и съобщението за убийство и арестуване! Ха-ха-ха! Трябва да призная, че много се изненадах. Хей, кръчмарю, три шишета вино! — нареди Корти и когато виното беше донесено, започна с трескава бързина да си налива чаша след чаша, защото съвестта го измъчваше и трябваше някак да я заглуши.

Към полунощ той беше вече мъртвопиян, а на сутринта, когато се наспа, в натежалата му глава се роди нова мисъл и Корти се хвана за нея като за спасителка. А съвестта, която толкова го измъчваше вчера, изведнъж се успокои и се върна в своето първобитно състояние.

„Убил е, значи така е искала съдбата — мислеше Корти, — кой знае, ако не беше застанала Ема на пътя му, той може би щеше да се сближи с Регина, а това би било най-страшното за мен.“

Тази мисъл хареса на Корти, тя го спаси, върна му спокойствието, успокои болките на ревността. Освен това престъплението на Рудолф намаляваше трагедията на неговото собствено падение. „Рудолф не е по-добър от мен, може би дори е по-лош… Аз не съм убил никого, а ето че той стана убиец…“ — говореше си Адалберт Корти и почувствува как му олеква.