Тами Хоуг
Наследство на злото (9)

8.

— Мислиш ли, че някой се е опитал да я убие?

— Засега няма да правя коментар. Не е моя работа да размишлявам.

Катлийн Кейси произнесе това с пренебрежение. Лиска гледаше сестрата, докато отпи голяма глътка от кутийката „Ред Бул“, освободи ръцете си и мързеливо вдигна средния си пръст.

Кейси се засмя уморено. Репортерите се бяха измели от болницата веднага след като разбраха, че нямат никакъв шанс да чуят и една дума от съдия Мур. Лиска и Кейси се излежаваха в приемната и се наслаждаваха на мига самота.

— Мразя пресата — призна Лиска. — Все едно да се опитваш да обясниш на група четиригодишни хлапета защо небето е синьо.

— Защото то е — отвърна Кейси.

— Но защо?

— Защото Бог го е направил такова.

— Но защо?

— За да може да пресее всички лоши деца, които задават въпроса „Но защо?“ и да ги прати в ада.

Лиска накриви вежди.

— Трябва ли да изпратя Службите за защита на децата у вас, Кейси?

— Късно е. Вече се отървах от телата — отвърна сестрата и се ухили. — Извинявай. Шегата бе неуместна при такива събития.

Сирените на „Бърза помощ“ завиха отдалеч.

Лиска бутна напитката си на масата и поклати глава.

— Сещам се какво е направил този Карл Дал на децата и не мога да престана да мисля за моите момчета като малки. Бяха толкова невинни, така уязвими, толкова доверчиви!

Тя все още мислеше за тях по този начин. Кайл, по-големият, бе почти на тринадесет и обичаше да подчертава това по три пъти на ден. Да, вече си почти тийнейджър, но все още си дете, напомняше му Лиска.

Ар Джей, по-малкият, все още бе малко момче. Той бе наследил бащините си очарователни, но палавнически качества на Питър Пан. Можеше да се обзаложи, че ще си остане момче, докато му опадат зъбите и отиде в старчески дом.

Ники не можеше да си представи какво ще прави, ако нещо се случеше с тях…

— Ще полудея — каза тя. — Ще откача.

— Помисли си само за Уейн Хас — рече Кейси. — Как ли се е почувствал, когато е чул за решението на съдия Мур днес?

Уейн Хас беше един от първите хора, които трябваше да разпитат, помисли си Лиска. Ковак щеше да го обработи по мъжки. Щеше да застане на негова страна срещу съдия Мур. „Проклетата либерална съдийка! Какво си мисли?“ Щеше да се преструва, че е на негова страна, че му е приятел, главно заради надеждата, че Хас ще се изтърве и ще му каже нещо, което да го уличи.

Лиска щеше да поеме сина Боби, на седемнадесет години. Щеше да задава въпроси от рода на „Къде беше между шест и половина и седем?“, сякаш горките хора не бяха преживели достатъчно. Сега обаче щяха да ги разпитват като възможни заподозрени. Те сигурно щяха да бъдат сърдити, ядосани, да се чувстват обидени. И с пълно право. Кой би могъл да ги обвини?

Но това не биваше да има значение за нея или за Ковак. Тяхната жертва беше Кари Мур. А Уейн Хас и синът му имаха най-голямо основание да я мразят и нападат.

Сирената зави по-наблизо.

Лиска погледна часовника си. Ковак скоро щеше да се обади. Пред тях все още стоеше дълга нощ. А всичко, което тя искаше, бе да се прибере вкъщи и да прегърне момчетата си.

— Мислиш ли, че Дал ще се измъкне? — попита Кейси. Тя вече ставаше от стола в очакване на онова, което сирената щеше да донесе.

— Няма никакъв шанс със или без съдия Мур. Единственият начин Карл Дал да излезе от затвора е да бъде похитен от извънземни.

— Неотдавна изпратихме в лудницата един, който твърдеше, че може да го уреди.

От неочакваната експлозия от човешки викове в приемната Лиска подскочи от стола си.

Един смразяващ кръвта ропот, последван от викове „Дръжте го долу, по дяволите! Хванете го за гръдния кош!“.

Кейси тръгна към вратата.

— Там някой пее моята песен.

Лиска я последва в коридора. Беше пълно с хора, които тичаха и викаха. Заместник-шерифи със зачервени лица, доктори в зелени одежди, екипи на бърза помощ, които бутаха колички от рампата, където спираха линейките. Лиска хвана един от заместник-шерифите за ръката и завря значката си в лицето му.

— Какво става?

— В затвора е имало бунт! Водят ранени!

Един болничен санитар им извика да направят път. Лиска отскочи към стената, докато покрай тях профуча легло на колела. Пасажерът бе с оранжева затворническа униформа. Пациентът в следващата количка пръскаше фонтан артериална кръв, третата се бе огънала под тежестта на затворник с размерите на морж. Той бе завързан към нея от един униформен пазач, който се бе проснал върху него с целия си ръст, опитвайки се да го удържи. Целите бяха в кръв — и главите, и лицата им. А затворникът мучеше и ревеше като луд.

Един доктор викаше за охрана, за да го обуздае и да му се бие венозно валиум. Кейси приближи към големия със спринцовка в ръка. Той се бореше с пазачите и заместник-шерифа. Леглото се плъзна и блъсна количката с лекарства. Тласъкът запрати шерифа към стената и той падна тежко на пода.

Затворникът издаде силен рев, а Лиска видя как един вързан крак в ботуш колкото горната част на ръката й се стоварва върху количката.

Тя извади тактическата палка от джоба на якето си и я разгъна с едно движение на ръката. Преди да успее да реши дали да се приближи или да остане на място, затворникът се блъсна заедно със задната дъска, за която бе вързан, и се приземи върху заместник-шерифа.

— Хвани му ръката! — извика Кейси, опитвайки да стигне до него със спринцовката.

Въпреки че още един заместник-шериф се хвърли върху затворника, той се изправи на крака и стана, като се въртеше и бореше с всички. Освободи едната си ръка и изтласка юмрук с размера на ковашки чук, удари заместник-шерифа и го събори на земята. От носа на човека рукна кръв.

Лиска не можеше да приближи съвсем. Мъжът се клатушкаше заедно с дъската от количката на гърба му. Приличаше на чудовището на Франкенщайн, изпаднало в ярост. Един заместник-шериф, който стоеше между него и вратата за приемане на пациенти, извади оръжието си.

Спешното отделение беше пълно с персонал и хора, които чакаха по столовете и пейките. Те викаха, крещяха, някакво бебе плачеше. Ако той стреляше…

Като се наведе и мина под линията на зрението на затворника, Лиска се втурна към него и размаха палката си. Почувства задоволителното раздрусване от контакта, палката се удари в пода и се претърколи. Затворникът падна на едно коляно и зави с глас. Един от пазачите се хвърли върху него отзад, вкопчи се в дъската, за която бе вързан, и двамата се затъркаляха.

Пазачът се хвърли напред и удари с пистолета си слепоочието му. Всички мъже в униформа крещяха.

— На земята! Залегни! Замръзни, кучи сине!

Катлийн Кейси успя да дотича, когато един от пазачите притисна ръката на затворника към пода. Лиска се намръщи, докато наблюдаваше как иглата прободе изпъкналата пулсираща синя вена.

Затворникът закрещя и зави като диво животно.

— Кракът ми? О, боже! По дяволите! Счупен е! Махнете се! Господи!

Кейси отстъпи със спринцовката в ръка. Лиска също стана на крака и оправи якето си.

— Мъжете са големи лигльовци — рече сестрата с презрение.

— Така е — съгласи се Лиска. — Когато мъжете се лигавят, женичките управляват.

Тя подпря края на палката си в пода и я прибра. Охраната влачеше чудовището по гръб. Сега той се бе укротил, докато сърцето му изпращаше валиума по вените му. Един от докторите в спешното приклекна до мъжа, разряза кървавия крачол на оранжевия затворнически костюм и разкри стърчащата остра кост, излязла през кожата.

— Мамка му — промърмори Лиска, а раменете й увиснаха. — Ще има да пиша обяснения.

Кейси поклати глава.

— Не си знаеш силата, момиче.

— Къде е Дал?

Главата на Лиска моментално се обърна към шерифа, който зададе въпроса. Той вече вървеше към носилката в дъното на коридора.

— Дал ли? — извика тя и също се втурна натам. Ритъмът на сърцето й се ускори.

Един от другите шерифи я изпревари с извадено оръжие. Зад себе си Лиска можеше да чуе как някой се обажда по радиото и вика подкрепление.

— Дал? — повтори с учудване и нетърпение. — Карл Дал?

Пазачът, който бе най-близо до леглото с колелца, изруга. То беше празно, белите чаршафи бяха смачкани и изцапани с кръв там, където бе лежала главата му.

— По дяволите! Избягал е!