Тами Хоуг
Наследство на злото (18)

17.

Карл знаеше, че в тази част на града, за която се бе запътил, не се мотаеха бездомници. Беше слънчева топъл есенен ден, достатъчно топъл да свали палтото на просяка и да го хвърли в контейнер зад една затворена печатница. Запази сплъстените отрязани кичури и плетената шапка, въпреки че главата го сърбеше жестоко от нещо и той не можеше да потисне чувството си на погнуса. Нямаше съмнение, че дрехите на бездомника бяха пълни с въшки.

Мечтаеше, направо копнееше до изнемогване да вземе горещ душ и да се избръсне. Въобразяваше си, че усеща как космите пробиват пътя си през кожата на гърдите й слабините му. От мисълта за това го полазиха тръпки.

Проверявайки външния си вид в затворената с решетки задна витрина на печатницата, Карл бе напълно удовлетворен. Панталоните на просяка му бяха широки и висяха, тъй като не беше едър мъж. Ако беше жена, щяха да го класифицират в категорията миньонче. Нямаше подходяща дума за мъж като него, поне той не знаеше.

Пъхна ръце в джобовете на панталоните и се прегърби в поза, приличаща на отпуснато С в профил. Това бе удачен образ — мързелив бездомник, който не бърза за никъде. Никой не би си помислил, че бяга от закона, ако се движеше със скоростта на костенурка.

В количката на просяка Карл бе намерил няколко чифта очила, някои от тях смачкани и счупени, други не. Той ги пробва, докато намери онези, които прикриваха кървясалите му очи и които биха привлекли вниманието на хората, така че да си спомнят.

Разгледа се отново във витрината и хареса онова, което видя. Но не бе напълно доволен. Не бе променил с нищо изражението на устата си или на челюстта си, а повечето хора гледаха точно там, когато виждаха някого за пръв път. Всеки в Минеаполис бе видял снимката му по новините или във вестника.

Имаше защитата на ранния час. Това беше полезно, но не достатъчно. Имаше контузии и синини от предишната нощ. Той докосна устата си и извади моста от зъбите си. Сега на неговото място остана празна черна дупка в усмивката му. Това вече беше по-добре, но пак не бе доволен. Отново се разрови в боклуците в количката на просяка за нещо, което можеше да породи идея.

Бездомниците събират и пазят най-излишните неща на света. Този имаше истинска колекция от почти празни аерозолни опаковки — главно спрейове боя и спрейове за коса. За сплашване на евентуални нападатели, досети се Карл. Евтина защита. Имаше половин дузина единични обувки, които сигурно са били намерени на улицата. Имаше една торба за боклук, пълна с алуминиеви кутии и стъклени бутилки от бира и алкохол. Това вероятно бе източникът на парите, които Карл сега носеше в джоба си и бе залепил в гащите.

Имаше чук, който закрепи с връзки за обувки към глезена си под панталоните. Имаше клещи.

Карл ги вдигна и разгледа, в главата му се завъртяха идеи.

Той сложи пръста си в тях и стисна леко.

Като стоеше пред витрината на склада, издърпа тениската върху долната си устна. Сетне вдигна клещите и методично започна да стиска устната си, достатъчно силно, че да предизвика сълзи в очите си. От единия до другия край на устата си и обратно, той надупчи устната си с клещите.

Когато започна да губи съзнание от болка, спря и се погледна отново във витрината. Устната му вече бе подута, имаше следи от зъбите на клещите, но бе продупчил кожата си само на няколко места. Приличаше на афроамериканец с бяла кожа.

Беше доволен. Засега това щеше да свърши работа.

Прегърбен, с удебелена устна, изпъкваща върху лицето му, Карл изостави количката на просяка и се върна на улицата.

Денят беше разкошен. Небето имаше нюанс на електриково синьо, а въздухът бе топъл — е, приятно топло за място, в което есента се промъкваше.

Но по улиците имаше малко хора. В тази част на града в събота сутринта не се случваше нищо. Всичко бе затворено. Чиновниците не получаваха обаждания да отидат тук или там.

Липсата на хора обаче не спираше градските автобуси от движение. Карл седна на автобусната спирка, прегърби се и зачака. Някаква самотна душа преди него бе оставила разсеяно един вестник на пейката. На първа страница имаше замазана негова снимка и снимка на съдия Кари Мур в нейната съдийска тога на съдийското място по време на някакъв процес.

Сърцето на Карл заби малко по-силно. Неговата снимка и снимката на неговия ангел една до друга, на една и съща страница. Майка му би казала, че това е поличба, знак. Карл не вярваше в поличбите, поне не до сега.

Кари Мур бе пребита от бой заради него, защото бе отсъдила и взела решение в негова полза. Той не можеше да си представи, че някой друг съдия би направил подобно нещо. Всеки човек в щата искаше смъртта му.

Тя беше смела жена. Карл почувства, че тази идея го възбужда. Една силна и страстна жена, която няма да се уплаши, нито да се отдръпне от него.

Градският автобус спря с дрънчене до тротоара, изпъшка и изсъска като старец… Карл сгъна вестника и стана, отправяйки се към своята героиня.