Тами Хоуг
Наследство на злото (35)

34.

Карл знаеше, че не може да остане в парка цяла нощ. Беше прекарал тук по-дълго време от безопасното, макар че никой не му обръщаше внимание. Но паркирането на коли за цяла нощ в паркинга бе забранено.

Той прекара следобеда, местейки се от пейка на пейка. Денят беше толкова прекрасен, че хората останаха да си правят грил и да ядат навън, да гледат залеза на слънцето, да уловят всяка минута от хубавото време. Миризмата на печено месо накара стомаха му да се свие. Но топлият ден вече отстъпваше място на по-хладна нощ, която щипеше и режеше направо през кафявото пончо от кашмирена вълна и се промъкваше под полата му. Беше време да се премести в някое по-топло скривалище.

Той се загледа към къщата на Кари Мур от другата страна на улицата. Един прозорец на горния и един на долния етаж светеха.

Карл я бе зърнал за кратко, когато следобед черен „Мерцедес“ седан бе излязъл от гаража. Тя седеше на предната седалка. Караше полицай. Една малка главичка с непокорна тъмна коса се виждаше на задната седалка. Показваше се и изчезваше. Детето на Кари Мур.

Той затвори очи и си я представи бременна. Прекрасна гледка. Истинска Мадона. Неговият ангел. Запита се какво ли прави точно в този момент. По-късно вечерта един мъж излезе от друг седан, паркиран зад полицейската патрулна кола, отиде до шофьора и каза нещо на офицерите вътре, сетне прекоси двора и застана близо до осветения прозорец долу. Още едно ченге. Цивилно.

Времето продължи да се влачи и не се случи нищо.

Докато се ядосваше за това развитие на нещата, вратата на гаража се вдигна и черният седан излезе само с един човек вътре. Съпругът, предположи Карл. Той караше бързо, както когато човек е ядосан за нещо. Другият седан се отдели от тротоара и го последва. Цивилното ченге тръгна няколко мига след съпруга.

Важното бе, че съпругът бе излязъл.

Скоро щеше да дойде неговото време да говори с Кари Мур. Да й благодари, че бе така добра към него. Да й обясни чувствата си и колко много означава тя за него. В целия му живот никога не бе имало някой, който да вземе неговата страна в каквото и да е. Тя бе рискувала живота си, за да вземе неговата страна в процеса.

Той си представяше как ще коленичи в краката й и ще излее сърцето си пред нея. Представяше си как тя казва, че го разбира. Във въображението му тя бе осветена отзад със златиста светлина и стоеше с разтворени ръце, приличаше точно на статуята на Дева Мария, която майка му пазеше в гардероба си. Беше прекрасно видение. Красива мечта.

Карл погледна към звездите в ясното нощно небе — човек не може да види никакви звезди в града! — и си помисли, че това може би ще се превърне в най-прекрасната нощ в живота му.

След малко той стана и като оправи полата си, тръгна към паркинга и към волвото на Кристин Нийл.

Стан Демпси караше през квартала на Кари Мур, без да приближава дома й. Той знаеше, че полицаите в радиоколата пред къщата й записват регистрационните номера на всички минаващи коли и моментално ги пускат в системата, търсейки съвпадение с възможен заподозрян.

Затова обиколи съседния квартал, сви в тъмната алея на неосветена къща в края на улицата и остана да чака там.

Един тъмен седан излезе с висока скорост от гаража и се понесе по улиците. След няколко секунди го последва кола без полицейски знаци. Малко след тях тръгна втора кола без отличителни знаци. Когато мина под уличната лампа, на Стан му се стори, че Сам Ковак бе зад волана.

Ковак беше добро ченге, истински стрелец, може би най-добрият детектив в отряда. Щеше да му бъде трудно да измъкне каквото и да е под носа на Ковак. Но сега той се бе отдалечил от къщата на Кари Мур и от предградието, така че Стан видя пролука. Един прозорец, който му даваше възможност да го отвори.

Той нямаше намерение да му отнема случая. Искаше само да свърши своята си работа. Когато приключеше, щеше да остави на Сам Ковак честта да закрие случая.

Когато свършеше работата си…