Тами Хоуг
Наследство на злото (12)

11.

Минаваше полунощ, когато успяха да разпитат Джеръм „Стинч“ Уолдън. Вратата им отвори майката на хлапето. Беше пияна и пушеше цигаре. Изключително очарователна жена.

Джеръм изглеждаше объркан, задето го намираха в мръсна къща, която миришеше на кисела бира, печен лук и евтин тютюн. Облечен в чист сив пуловер, тениска с надпис с кафявочервени печатни букви, той изглеждаше толкова неуместно, колкото Боби Хас, коленичил до баща си в опит да го успокои. Не бе изненадващо, че историята на Джеръм за това как са прекарали времето след училище и за вечерните им приключения съвпадаше с версията на Боби Хас.

Ковак не им вярваше, но той рядко вярваше на хората. Беше свикнал да го лъжат. Всички лъжеха ченгетата, дори и невинните. Не би повярвал и на собствената си баба, ако няма надежден свидетел. Когато се върнаха в управлението, касетата от охранителната камера на паркинга в Правителствения център бе на бюрото му. Двамата с Лиска отидоха в залата за конференции, изгледаха безброй пъти касетата и пиха някакво отвратително кафе. Нямаха желание за разговор, но бяха партньори от дълго време, така че се чувстваха добре, макар и всеки да бе потънал в мълчанието си. Никой не каза нито дума, докато гледаха касетата първия път.

Записът бе лош и ако не знаеше, че гледа Кари Мур, Ковак никога нямаше да я разпознае. Тя вървеше към колата си — черно БМВ седан. През едното й рамо висеше преметната чанта, а в другата си ръка носеше голямо куфарче, което изглеждаше тежко. Куфарчето на баща й.

Съдия Мур пъхна ръка в чантата, за да потърси ключовете за колата си, и изтърва няколко неща. Спря, остави куфарчето и се наведе да ги събере.

В този момент от лявата страна на екрана се появи нападателят. Беше трудно да се определят височината и размерите му заради ъгъла, под който снимаше камерата — беше насочена от горе на долу. Човекът бе с джинси и тъмно палто с вдигната качулка. Невъзможно беше да се види лицето му.

Той я удари силно в гърба с нещо като тояга или палка, може би малка бейзболна бухалка. Атаката беше бърза и яростна и на Ковак му се стори, че нападателят е повече заинтересуван да я нарани, отколкото да вземе нещо.

От онова, което съдия Мур им бе разказала, вече знаеха, че е успяла да се докопа до алармата за колата, при което престъпникът се бе изправил, беше я изритал силно отстрани и бе грабнал портфейла й. Сега видяха как той се завъртя, грабна куфарчето, което тя бе оставила на земята, и избяга. Излезе извън кадър, вероятно бе тръгнал към стълбите, предположи Ковак. Според пазача на гаража, който седеше в касата за плащане на нивото на улицата, никаква кола не бе слязла от рампата по време на нападението, нито някой бе бързал да напусне паркинга.

Лиска върна лентата и натисна отново бутона.

— Гадно е.

— Да. Какъв смисъл има от тези камери, когато лентите се използват толкова много пъти, че със същия успех бихме могли да гледаме анимационни филми от Луната?

— Трябва да минат на цифрови камери.

— Много са скъпи.

— Така ли? Ако аз трябваше да паркирам на тази рампа всеки ден, щеше да се наложи да направя втора ипотека на къщата си. Мисля, че те могат да си го позволят.

На сутринта единият от тях щеше да занесе касетата в лабораторията, където щяха да се опитат да подобрят образите до степен да бъдат полезни. Но Ковак се съмняваше, че това въобще е възможно.

Той подхвърли един въпрос, за да накара мозъците им да заработят.

— Кого още търсим, освен Леополд и Льоб^[1]?

— Тези ми изглеждат почтени хлапета.

— Гореспоменатите също — отбеляза Ковак. — И Тед Бънди^[2].

Лиска сви рамене.

— Ще ни бъде трудно да потвърдим тяхното алиби. Кой би забелязал и запомнил някого от тях? Прекалено са нормални. И на касетата има само един човек. Къде е партньорът?

— Искам касетите от входа на гаража. Да видим дали някоя от колите им случайно не влиза по някое време преди шест и половина. Те може да са оставили колата, да са слезли по стълбите на улицата и после, когато всичко е свършило, да са се върнали да си приберат колата. Да проверим дали униформеният, който записва номерата, случайно не ги е пуснал през системата на Отдела за моторни превозни средства.

— Може да са паркирали навсякъде в града — рече Лиска. — Би било глупаво да дойдат точно на тази рампа.

— Те са едва седемнайсетгодишни. На тази възраст предвидливостта не е особено характерна черта.

— Благодаря за подсещането. Смятам да се върна вкъщи и да заключа по-големия си син в стаята му за следващите десет години.

— Мисля, че можем да изключим Уейн Хас — замислено каза Ковак. — Той е прекалено голям, за да бъде мъжът от касетата, и май не може да тича бързо. Наистина има най-много основания да мрази съдия Мур, но нещо не го виждам в тази роля.

— Аз също. Може да е някой бивш затворник, който й има зъб. Може да е някой побъркан, който следи случая Дал.

— Какво знаем за родителите на осиновените деца? — попита Ковак, като се намръщи, когато тази мисъл мина през ума му.

— Майката е в затвора с присъда за наркотици. Бащата също е с присъда за нападение, което го прави истински лауреат за нас.

— Освободен ли е?

— Да.

— Повечето престъпления са прости и директни. А убил В, защото В е имал нещо ценно, или е преметнал А в някоя сделка с дрога, или В е спал с гаджето на А, докато А е бил извън града. Обичайните заподозрени почти винаги се оказват престъпници. Завъртените и сложни конспирации обикновено са измислени само във филмите и романите.

— Ще трябва да говорим с Демпси.

— Той ще ни бъде полезен източник на информация.

— А също така и добър заподозрян — поклати глава Лиска.

Ковак я изгледа учудено.

— Какво трябва да означава това?

— Хайде, Сам. Демпси свърши страшно много работа, за да бъде обвинен Карл Дал. Знаеш, че министерството просто се опитва да го държи под похлупак, докато всичко приключи. Те не искат да го уволнят и да дадат на защитата повече амуниции, отколкото вече имат срещу него. Но веднага след като процесът приключи, това ще бъде краят. Адиос, Стан. Той едва ли е президент на фенклуба на Кари Мур.

Ковак гризеше нокътя на палеца си, обмисляйки възможностите. Сякаш чуваше твърденията в съда. „Водещият детектив е бил обсебен. Демпси не е могъл да води разследването безпристрастно, защото е изпаднал в психологически срив.“ Той искаше Дал да бъде неговият виновник, неговият убиец; решението на съдия Мур беше шамар в лицето на неговото разследване…

Всичко това щеше да даде храна за приказки. Министерството не уволни Стан Демпси, защото това щеше да изглежда зле в очите на медиите и защото се страхуваха, че Демпси може да ги даде под съд. Бедният стар Стан беше прецакан във всяко отношение, без значение как.

— Господи! — промърмори Ковак, прекарвайки ръце по лицето и косата си. — Не ми харесва цялата работа.

— Че някога харесвала ли ти е?

— Не ми харесва да говорим с него. Никой не познава по-добре играчите по делото Дал от Стан.

— Ще трябва да се видим с него. И ти ще бъдеш човекът, който ще го направи — рече Лиска. — Познаваш го. Той е от старата школа. Ще го преглътне по-лесно, ако го чуе от теб.

Ковак въздъхна тежко и стана от стола.

— Добре. Но ти ще се заемеш с Мут и Джеф^[3] и тяхното алиби. Струва ми се, че и двамата имат нужда от майка.

Лиска завъртя очи.

— Е, да, това съм аз. Майката Земя, която дава топлина. Второстепенен филм категория В^[4] от петдесетте.

Тя стана от стола и се протегна, пуловерът й се вдигна нагоре и излезе от колана на панталоните, като разкри деветмилиметровия Глок, който носеше в кобур на колана.

— Изчезвам оттук, Коджак^[5]. Ще те видя сутринта.

— Вече е сутрин.

— Не ми го казвай. Няма ме.

Когато тя си отиде, Ковак тръгна нервно из офиса. Винаги беше неспокоен в началото на всеки случай. Искаше да работи непрекъснато, цяло денонощие. Да влезе в детайлите, да ги проследи. Да се идентифицира с извършителя, да го разнищи.

Ченгетата от отдел „Убийства“ в полицията на Минеаполис имаха „прозорец“ от около три дни за едно убийство, преди следващото да излезе на преден план и да остави предишното на слаб огън. Или може би той се държеше така, защото нямаше нужда да бъде друг. Работата беше неговият живот. Вкъщи нямаше нищо и никого, заради които да се прибира.

Ковак облече палтото си, излезе от сградата и застана на широките предни стълби, които водеха към голямата готическа сграда с цвят на суров черен дроб. Искаше да пуши, но не запали. Цигарата, която запали на верандата на Хас, беше само за ефект.

В този край на града улиците бяха почти пусти. Всички петъчни нощни забавления бяха в другия край, където около Тарджет Център, седалището на вълците от Националната баскетболна асоциация, бяха струпани всички барове и клубове. Нощният живот там наистина вреше и кипеше. Сравнението бе сполучливо.

Ковак отиде до паркинга, където оставяше колата си всеки ден.

Паркингът бе кръстен на един полицай, убит в края на осемдесетте години без никаква друга причина, освен че носел униформа. Човекът си седял в една пицария и си мислел може би как скоро щял да се пенсионира, когато някакъв смахнат пънкар дръпнал спусъка и го застрелял пред дузина свидетели.

Човекът бе живял с реалната опасност да е ченге всеки ден и бе доживял до пенсия само за да бъде застрелян, докато си яде пицата и не е на работа.

Никой няма намерение и не планира да стане жертва.

През онзи фатален ден Марлене Хас едва ли е мислела за ужаса, който щял да се развихри в къщата й няколко часа по-късно.

Кари Мур си е отивала вкъщи, мислейки за малката си дъщеричка, може би за отсъстващия си съпруг, може би за бурята, която току-що сама бе предизвикала с решението си за предишните деяния на Карл Дал. И бам! Изневиделица, отникъде, някакъв идиот я блъска и пребива до смърт.

Ковак се намръщи заради посоката, в която поеха мислите му — горката Кари Мур! Той не искаше да мисли за нея като за човек с проблеми, неразрешени въпроси и емоции. Все пак, когато излезе от паркинга на улицата, не тръгна към дома си. Обърна в обратна посока и подкара към езерото с островите.