Тами Хоуг
Наследство на злото (32)

31.

Съдебният процес бе приключил. Нещата не се развиха добре за Кени Скот, ескуайър^[1] и правосъдието бе раздадено. Бързо и ужасно.

Стан се чувстваше разтреперан, изпотен, възбуден. В мозъка му имаше само една мъничка част, която бе ужасена и уплашена, измъчвана от други емоции — различни от онези, които го водеха. Но тази част се свиваше и ставаше все по-малка и по-малка, все по-слаба и по-слаба. Силата идва със справедливостта. Правото възтържествува. Силата е право.

Правосъдието на Стан беше чисто и простичко. Нямаше игрички на дребно, далавери, извъртания, вратички, нямаше позоваване на вещи лица. Имаше само черно и бяло. Вярно и невярно.

За пръв път в живота си Стан Демпси се чувстваше могъщ.

За всеки обикновен случаен минувач, който вървеше по улицата, Кени Скот просто отсъстваше, не си беше вкъщи. Когато си тръгна, Стан изключи телевизора. Взе колата на Кени й я паркира един квартал по-надолу, сетне се върна за пикапа си.

Ако бившите му колеги откриеха адвоката много скоро, те щяха да ограничат територията, където да го търсят и интензитетът на това издирване щеше да бъде свиреп. Стан не можеше да позволи да бъде хванат, преди да е свършил работата си.

Той отиде спокойно до друго предградие и паркира пикапа на чичо си. Седна в задната част на камиончето, скрит под чергилото и изяде два болонски сандвича с малки резенчета краставички, после пийна кафе от термоса.

Не мислеше за онова, което току-що бе направил. Не се опитваше да си припомни паниката в очите на адвоката, виковете и писъците му, които трябваше да преглъща зад лепенката, с която бе запушена устата му.

Вълната на спомена от изпълнението на наказанието бе нещо уникално за престъпниците, за серийните убийци, за мъжете като Карл Дал. Подобна реакция принадлежеше и бе присъща на криминалните елементи, които се отдаваха на жестокостта само защото ги възбуждаше. За тези мъже спомените бяха толкова важни, колкото и самото престъпление. Те съживяваха и възстановяваха подвизите си отново и отново.

Стан не се смяташе за престъпник. Просто бе извършил необходимото, онова, което никой друг нямаше да направи.

След като приключи с обяда, той почисти ръцете си с мокра кърпичка. Беше време да се заеме със следващото име в списъка от хора, които трябваше да бъдат наказани.