Тами Хоуг
Наследство на злото (16)

15.

Ковак се събуди от думкане. Часовникът показваше 7:32 сутринта. Денят беше събота.

Той се изтърколи от леглото гол както го е майка родила и отиде да погледне през прозореца. На покрива на съседната къща неговият съсед идиот бе развъртял чука. Звукът вибрираше в неподвижния утринен въздух и отекваше като изстрели.

Ковак отвори стария двукрилен прозорец и извика: — Хей! Елмър Фъд! Какво правиш, по дяволите?

Съседът погледна надолу към него с вдигнат чук сякаш се канеше да го запрати надалеч. Мъжът бе на седемдесет години и отгоре, с малки свински очички и повече коса в ушите, отколкото на главата. Не че главата му можеше да се види. Той носеше любимата си шапка на червени шотландски карета с връзки, завързани на върха на главата. Краищата на връзките стърчаха като антенки.

— Правя пилон за коледните лампички! — извика в отговор.

— В седем и половина сутринта? Да ти го начукам!

Старецът се ухили широко.

— Много мръсна уста имаш!

— Дори не съм загрял още — отвърна Ковак. — Ти в ред ли си? Да не си изгубил проклетия си мозък от шибаната си глава? Каква Коледа? Дори Хелоуин не е дошъл още!

— Гледай си работата! — викаше старият човек. — В „Земеделски алманах“ пише, че вече е ранна зима. По Хелоуин може да има виелици.

— А може ли да те застрелям на този покрив, ако не спреш да удряш с чука?

Съседът направи гримаса.

— Аз съм в правата си. Правилникът за реда гласи, че мога да вдигам шум след седем и половина.

И дядката постави пирон и го заби в покрива. Всяка година се повтаряше едно и също нещо — най-ужасяващата коледна украса препълваше двора на стареца, кукуригаше от покрива му, висеше от стрехите, светеше по дърветата. Санта Клаус носеше подаръци на бебето Исус. Ангел сияеше и изпускаше лъчи върху цяла армия шперплатови снежни човеци. Всичко това бе осветено с повече светлини, отколкото Таймс Скуеър. За осем седмици Ковак имаше чувството, че живее в съседство със слънцето.

— Някога чувал ли си за обикновена любезност и такт, гранясал стар глупак?

Старецът му се изплези.

Ковак се обърна и се помая.

И така започна денят. Душ. Пластир на порязаната буза. Кафе. Две понички, просто за спазване на традицията. Местните новини, в които се говореше само за бягството на Карл Дал и за врявата, която се бе надигнала по този повод в обществото. Нападението над Кари Мур бе на далечното второ място. Половината град вероятно смяташе, че тя си го заслужава. Сега, след като в новините съобщиха на всички домашния й адрес, вероятно щеше да има постоянен поток от автомобили, които ще минават на ниска скорост покрай дома й.

Или още по-лошо…

Ковак въздъхна, потърка с ръка лицето си и се опита да реши откъде да започне. Той или Лиска трябваше да говорят със секретарката на съдията. Да разберат дали е получила някой заплашителен имейл, писмо или обаждане. Трябваше да засекат телефонния номер от двете заплашителни обаждания с телефонните номера в дневника на съдията. Трябваше да получат разпечатка на всички освободени напоследък престъпници, които Кари Мур в качеството си на обвинител или съдия бе тикнала в затвора.

Трябваше да се срещнат с лейтенант Дос в центъра в девет часа, така че тя да им разкаже онова, което нейният шеф без съмнение вече бе изказал пред нея, и по-нагоре по хранителната верига чак до шефа, който вече бе прочел за бунта от доклада на кмета, който пък бе научил за него от главния прокурор на щата. На Ковак и Лиска щеше да бъде прочетена лекция за тежестта и сериозността на ситуацията, сякаш двамата бяха слабоумни идиоти, които сами не могат да проумеят това.

Господи как мразеше политиците и цялото политиканстване в системата! Винаги бе искал да строи в една редица всички маймуни с висши чинове, да прикани онези, които не са работили на улицата през последното десетилетие, да отстъпят голяма крачка назад и да ги изхвърли в една голяма черна дупка.

И накрая, ако можеше да избегне тази среща, или поне да я отложи, докато случаят се реши, би го направил с огромно облекчение.

Трябваше да говори със Стан Демпси.

Човече, ти си отчаян.

Ковак не пропускаше случай да преследва някое лошо ченге. Кофти човекът си оставаше кофти независимо дали носеше значка или не. Той дори се бе опитал да работи за „Вътрешно разследване“ преди милион години. Работата не му харесваше, но я вършеше. Въпросът бе в това, че Стан Демпси не беше лошо ченге. Ковак чувстваше само жал към него.

Демпси беше от хората, които се блъскат през целия си живот, но главно извън обхвата на радара. Едно честно ченге, на което никой от началството не обръщаше внимание, докато не решиха, че има лабилна психика. Беше от хората, които нямат приятели, защото беше особен, тих и необщителен. Стан Демпси вероятно щеше да се чувства много по-добре и по-удобно, ако работеше в моргата, отколкото на улицата, но той бе ченге и това вероятно бе всичко, което някога бе искал да работи.

Ковак се съмняваше, че някой, с когото Демпси е бил партньор, го познаваше по-отблизо и знаеше повече за него. Но всички знаеха, че Демпси бе изтървал нервите си в стаята за разпити, когато за пръв път разпитваха Карл Дал за убийството на семейство Хал. Той бе избухнал в огромен гняв. Напълно бе изгубил контрол. Двама детективи едва го откъснали от Дал. С пяна на устата, с въртящи се подбелени очи, напълно полудял. Трябвало да бъде упоен.

Ковак се опита да си представи как Стан Демпси стои притаен в очакване на съдия Кари Мур на рампата на паркинга, сетне се втурва и скача отгоре й, събаря я на земята и я блъска, рита и удря отново и отново.

Ти, скапана кучко! Проклета гадна пачавро!

Да, имаше ярост. В него имаше скрита ярост, затворена зад навъсено лице и безчувствено държание. Ковак грабна един молив и квитанция от „Пица Домино“ и надраска набързо една бележка — да провери дали част от видеозаписа може да се увеличи и да се види нещо повече от оръжието на нападението. Ако беше полицейска палка… това нямаше да бъде никак добре.

Стан Демпси живееше на около километър и половина от Ковак. Къщата му бе малка, на един етаж и половина, със сиви дъсчени керемиди и бяла украса. Дворът бе покрит с окапали блуждаещи листа, които бяха довлечени през алеята от кленовото дърво на булеварда.

Ковак отиде до предната врата и позвъни на звънеца. Къщата беше тиха. Нямаше куче да лае, нито собственикът се виждаше някъде. Позвъни отново и изчака.

Къде би могъл да отиде Стан Демпси толкова рано в събота сутринта? В супермаркета за продукти. Според Ковак бе човек, който би живял само на дроб с лук… и евтини ресторанти… и всички онези видове храна, която нормалните хора няма да ядат. Език… волски опашки.

Стан все още не идваше да отвори. Ковак опита да натисне дръжката на вратата. Заключено.

Може да е излязъл на разходка. Може да е напуснал града за уикенда. В паметта му изплува някакъв бегъл стар спомен, че Демпси е рибар. Може би имаше барака на някое от десетте хиляди езера в Минесота.

Ковак слезе по предните стълби и отиде до прозореца, който гледаше към улицата. Завесите бяха пуснати. Не можеше да надникне вътре.

Той заобиколи къщата. На един прозорец, който може би бе на дневната, имаше дантелена завеса. Но прозорецът бе по-тесен от предния и доста по-нависоко, а Ковак не бе достатъчно висок да надникне вътре.

Заобиколи отзад. Един грил с въглища стоеше на мястото си близо до задната врата. Евтина бяла пластмасова градинска мебел бе разположена на бетонно патио. Един-единствен стол и малка масичка. Самотна картинка. Ковак взе стола и се върна обратно при прозореца с дантелената завеса.

Не знаеше какво да очаква. И не очакваше онова, което откри. Малка традиционна дневна, стените боядисани в бледозелено. Традиционният черешов бюфет. Традиционната маса за хранене от черешово дърво… върху която лежеше цял арсенал от оръжия. И една видеокамера на триножник, насочена към един от столовете, издърпан от масата.

— По дяволите! — изруга през зъби Ковак и стомахът му се сви от лошо предчувствие.

— Мога ли да ви помогна?

Ковак погледна през рамо и видя една малка възрастна дама, облечена в домашна дреха на лилави цветя и чехли с форма на бели зайчета с меки розови ушички.

— Аз съм полицай, госпожо — каза той, като слезе от стола. Извади баджа си и идентификационната си карта от джоба на палтото и й ги показа.

Тя им хвърли кос поглед.

— Господин Демпси също е полицай — рече. — Детектив.

— Да, мадам. Знам това.

— Аз съм съседка. Хилда Торенсън.

Той искаше да й каже, че не е особено умна идея да приближава до непознат мъж, който може да е дошъл да обере къщата, но сега не бе подходящото време.

— Знаете ли дали господин Демпси си е вкъщи?

— О, не. Не бих могла да знам това. Защо? Случило ли се е нещо?

— Може би — отговори Ковак.

Умът му препускаше. Представяше си картината как Сам Демпси е налапал дулото на пистолета си и си е пръснал главата. Не искаше да го намери така. Беше се сблъсквал с няколко полицаи самоубийци през кариерата си. Не искаше да види още един мъртъв полицай и да си мисли: „Ето къде по благоволението на Бог ще отида и аз.“ Не искаше да съобщава на още една съпруга, дете, приятелка, че техният любим е избрал да приключи живота си, защото емоционалната болка от него е била прекалено голяма.

Семейството никога не разбираше защо. Защо техният съпруг, съпруга, баща, приятелка, приятел не са дошли при тях, за да разтоварят тежестта? Да споделят болката, която ги мъчи? Защо тя или той не е отишъл при отчето, свещеника, кюрето, равина, имама или психиатъра за помощ? Те не разбираха — ченгетата чувстваха, че никой не може да ги разбере, освен друго ченге. И все пак, ченгетата не споделяха помежду си своите проблеми. Те не искаха да изглеждат слаби пред своите колеги, не искаха да дават поводи на началниците си да ги наблюдават.

Ковак неочаквано почувства страшна вина, че не бе направил повече усилия да опознае Стан Демпси през годините. Може би ако го бе направил, човекът щеше да има два пластмасови стола в задния двор.

— Трябва да вляза вътре в къщата на господин Демпси — съобщи той на Хилда Торенсън. — Страхувам се, че може да му се е случило нещо.

Старата жена се огледа тревожно.

— Мили Боже!

Ковак отиде да провери дали задната врата не е отворена. Беше затворена. По дяволите! Беше прекалено стар да се прави на герой и да чупи врати с рамо.

— Аз имам ключ — съобщи съседката. — За спешни случаи. Почакайте тук. Ще ви го донеса.

Ковак я гледаше как върви малко по-бързо от пълзене на охлюв. Докато се върне, щеше да стане на осемдесет години. Точно в този момент Демпси може би седеше в тоалетната и се опитваше да събере кураж и да натисне спусъка.

Сигурно вече се бе почувствал напълно отчаян, вързан насилствено за бюрото, докато другите хора разследваха случая, който го бе докарал до този нервен срив. Сигурно бе много ядосан на съдия Мур и нейното решение, може би до такава степен, че да реши да действа срещу нея. А бягството на Карл Дал със сигурност го бе докарало до ръба.

Ковак не можеше да чака за ключа.

Той отиде при задната врата и блокира мрежестата врата. Сетне взе малка галванизирана саксийка и счупи едното от старите стъкла на вратата. Десет секунди по-късно вече бе в къщата и викаше името на Демпси.

Без дори да се огледа, Ковак тичаше из малката къща.

— Стан? Аз съм Сам Ковак. Къде си? — викаше той, като блъсна и отвори вратата на малката баня в края на коридора. Празно. Домашният кабинет на Демпси. И той празен. Качи се по стълбите, като вземаше по две стъпала едновременно и се подготвяше да чуе звука от изстрел.

— Стан? Къде си? Трябва да говорим.

Една спалня. Втора спалня. И двете празни.

Като си пое дълбоко дъх, Ковак сложи ръка върху дръжката на вратата. Това бе мястото, където обикновено го правеха, най-често банята, защото кървавата каша можеше най-лесно да се почисти.

Ковак отвори вратата.

Празно.

Поредното облекчение.

Той изтича надолу по стълбите и навън през задната врата, почти покосявайки по пътя си любопитната съседка.

Гаражът.

Въглероден двуокис. Но малкият пристроен гараж също беше празен.

Нямаше никакъв Стан Демпси. Нито кола.

По дяволите!

— Какво се е случило? — попита старата дама. — Ранен ли е господин Демпси?

— Той не е тук, госпожо — отвърна Ковак.

— Ами аз не знам къде може да е — оправда се тя, сякаш въобще не можеше да си представи, че Стан Демпси може да води някакъв личен живот.

Ковак потърка отзад врата си и въздъхна тежко.

— Госпожо, трябва да ви помоля да се приберете у вас. Полицията ще запечата това място.

Жената изглеждаше объркана и уплашена.

— О, божичко!

— Благодаря ви за помощта — рече Ковак.

Старата дама се обърна и тръгна. Докато вървеше, заешките ушички на чехлите й се надигаха и падаха.

Децата бяха обесени на тавана в мазето на къщата на Хас. Имаше известна логика да си помисли, че Стан Демпси може да е избрал мазето и да се е обесил там.

Ковак отново влезе вътре и бутна вратата към мазето.

— Стан? Аз съм Сам Ковак. Слизам долу — предупреди той, вървейки бавно.

Облицовка с чворести чамови дъски, евтин зелен килим и пожълтял таван, покрит с акустични плочки, по който бе наслоен многогодишен цигарен дим. Нямаше стени, които да разделят пространството. В единия ъгъл имаше място за пералня. В другия — нещо като склад за вещи. Останалото помещение Стан Демпси бе превърнал в собствен команден център.

Няколко дъски за бюлетини бяха покрити със снимки от сцената на убийството на Хас, имаше снимки и от аутопсията. Копия от доклади, копия от личните бележки на Демпси. Той бе залепил бяла амбалажна хартия на стената над дъските, на която бе нарисувал време линии: кой къде е бил и кога; кога са били открити телата; приблизителното време на смъртта, установено от медицинския екип. Кутии върху една стара маса за карти съдържаха копия от папките и файловете по случая.

Нищо от това не порази Ковак като особено необикновено. Неговото собствено мазе беше пълно с документация по стари случаи и лични бележки. Повечето от детективите, които познаваше, също го правеха. Те ги пазеха по най-различни причини — суеверие, параноя, в случай че някое старо дело бъде възобновено, в случай че полицейският участък изгори до основи и оригиналите бъдат унищожени. Той също бе носил досиета и папки в дома си, така че да може да размишлява над тях в свободното си време.

Онова, което разтревожи Ковак в мазето на Стан Демпси, беше столът. Един-единствен стол с права облегалка стоеше точно в центъра пред дъската със снимките. Огромен червен пепелник стоеше на пода до него, пълен с пепел и угарки.

Ковак можеше да си представи как Демпси седи на този стол с часове, особено напоследък, втренчил поглед в клането. Образи, изплували направо от най-мрачните кошмари, които човек може да си представи. Бруталността — вкочанена и жестока, замръзнала в мига. Лицата на жертвите, бледи и втренчени. Умът не искаше да приеме идеята, че това са били реални хора, живи човешки същества, само часове преди да са направени снимките. Или че в часовете преди смъртта тези хора — тази майка и двете малки деца — са били обект на неописуемо мъчение, че са изпитали ужасяващ, шокиращ смъртен страх и вероятно са знаели, че ще умрат.

Ако човешкото съзнание позволеше на тези реалности да проникнат в него, тогава ставаше много лесно да се чуят писъците, да се види истинският ужас в тези сега празни очи и лица. Ставаше прекалено лесно да се видят събитията, които се развиват пред очите ти като най-кошмарния филм на ужасите.

Ако едно ченге позволеше това да се случи, ако превърнеше един такъв случай в нещо много по-лично, ако позволеше на логиката, на процедурата, на професионалната дистанция да бъде превзета и победена от емоциите и реакцията… оттук нататък пред него стоеше само пътят на лудостта.

Едно ужасно предчувствие лежеше като камък в корема на Ковак, докато се изкачваше по стълбите на мазето. Този път той видя и забеляза всичко, когато премина отново из къщата.

В кухнята цареше пълна бъркотия. Зърнената закуска бе разпиляна по плота и навсякъде по пода, сякаш кутията бе експлодирала. Стафидите бяха разхвърляни като мишини. Кутията с мляко бе обърната. Млякото се бе разляло на плота и капеше в единия му край.

Кутията с корнфлейкс изглежда многократно бе проводена с нож. По плота имаше същите следи — многобройни резки, като рани. Ножът не се виждаше, но имаше малко кръв.

„Стан Демпси е загубил разума си в тази стая“ — помисли си Ковак, като се огледа из царящия хаос. Малък телевизор на плота. Местните новини все още вървяха на екрана, но звукът бе изключен. Размазана снимка на Карл Дал и физическите му белези вървяха изписани на екрана.

Особено опасен.

Не правете опит да го доближите.

Обадете се веднага на 911.

Ковак отиде в трапезарията. Оттук можеше да види дневната стая, която също бе подложена на унищожение. Старият кафяв диван бе прострелян до смърт. Настолната лампа бе разбита. Малката масичка за кафе бе преобърната.

Какво бе станало тук, по дяволите?

Ковак за миг прецени възможността да е влизал крадец, но къщата бе плътно затворена. Не. Това бе вследствие гнева и яростта на самия Демпси. Следствие от онова, което се бе трупало в този тих, кротък, саможив човек през месеците откакто бе повикан за разследване на тройно убийство през една буреносна, нощ през август миналата година.

Строените в боен ред оръжия на масата за хранене бяха впечатляващи. Пушки, ловни карабини, няколко пистолета, нещо, което приличаше на винтовка от Втората световна война. Ножове с различни дължини и остриета. Стара кожена торба, пълна с пясък или едри сачми. Търговците на коне са ги носели в онези далечни дни преди да влезе в сила Поправката Миранда^[1]. Едно плясване зад ухото с подобна торба мигновено е можело да гътне едър мъжага, ако е било направено правилно. Вече никой не ги използваше. Не и легално.

И спретнато подредени в редичка над оръжията — медали. Едно Пурпурно сърце^[2]. Една Бронзова звезда^[3]. Няколко похвали от полицейския департамент. Всички поставени на показ, сякаш Стан е очаквал хора да дойдат в къщата му. Това са били нещата, които той е искал да бъдат видени, и наградите, които са маркирали целия му живот на части — армията, войната, полицейския участък.

На бюфета зад масата стояха няколко снимки в рамки. Стан облечен в лош костюм от седемдесетте и прекалено широка вратовръзка. Права до него — мило изглеждаща жена с красива руса коса, обграждаща като истински шлем главата й. Едно момиче, може би на пет или шест години, седеше пред тях и бе единственият усмихващ се човек с черна дупка вместо преден зъб.

Семейството. Ковак дори не знаеше, че Демпси някога е бил женен. Трудно бе да си го представи. В тази къща нямаше следи от жена. Нямаше дрехи в гардероба, нито женски принадлежности на нощното шкафче или тоалетката. Жената си бе отишла. Развод или смърт. Малкото момиченце бе пораснало и отдавна не живееше тук.

Накрая, с чувство на смъртна тежест в гърдите, Ковак погледна видеокамерата, поставена на триножника и насочена към празния самотен стол пред масата. Той отиде зад нея и включи записа.

На малкия екран се появи Стан Демпси, мина пред камерата и седна на стола. Когато започна да говори, нямаше никакви емоции. Съвсем делово. Той говореше за нещата, които бе свършил в живота си, как единственото, което искал някога, било да стане полицай. Детектив. Говореше колко много обичал работата си през всички изминали години. Говореше за няколко случая, по които бе работил и от които бе особено горд.

Зад него Ковак можеше да види през коридора в кухнята един буркан за бисквитки и курабийки с форма на прасенце, което седеше на задните си части върху плота. Той погледна от видеоекрана през коридора в кухнята. Там наистина имаше такъв буркан, глупава вещ, напълно несъответстваща на притежателя й. Едно просто, нормално нещо, което бе в пълен контраст с мрачния смразяващ тон, възпроизвеждан от видеото.

Всичко изглеждаше нереално. Демпси бе прекалено спокоен на видеоекрана. От онзи вид спокойствие, което обхваща хората, когато са взели трудно решение и се чувстват вече свободни и умиротворени. Той взе един нож и започна да гали острието му с любов, докато обясняваше какъв вид е и за какво се употребява.

Остави първия нож и взе друг, който бе широк, с блестящи и смъртоносни зъбци. Обясни как може да бъде използван за прерязване на гърлото на животно, как можело да бъде използван, за да се изкорми животно или да се свали кожата му.

Сетне взе нож за обезкостяване и обясни процеса на отделяне на костите и срязване на месото от тях. Работата изисквала много остър нож. Стан говореше как смазвал и заточвал остриетата на своите ножове лично и беше много горд от работата си.

Сега от масата липсваха ловджийският нож и ножът за обезкостяване, отбеляза Ковак.

На видеозаписа Демпси вдигна дълга двузъба вилица, от онези, които се продават с комплектите за барбекю.

„В зависимост от това как човек използва този инструмент — изрече с равен и монотонен глас — той може да бъде много ефективен.“

Исусе Христе…

Сетне Стан говори за оръжията си — първите две от колекцията му били на баща му, неговият собствен пистолет от Втората световна война и другият, който бил взел от един мъртъв германец.

После говори за убийството на семейство Хас, колко много и упорито бил работил по случая, за гнева си в стаята за разпити към мъжа, който бе измъчвал и убил една жена и две малки деца. Колко бил ядосан, когато лейтенантът не само го отстранил от случая, но и от работа, и го пратил на бюрото.

„… и сега съдията реши предишните провинения на Карл Дал да не бъдат представени като доказателства пред съда. Журито може да приеме това доказателство за наистина важно и значително. Нещо, което подсказва за бъдещия убиец, което е изградило тройния убиец. Съдия Мур смята, че то било вредно и провокиращо. Е, нали всъщност в това се състои цялата идея? Не е ли това целта на занятието? — питаше Демпси. — Да не би да трябва да се преструваме, че Карл Дал е бил един обикновен бой скаут, преди да заколи и накълца Марлене Хас и двете дечица? Разбира се, че не е бил. Той е бил престъпник и перверзен тип, но съдебните заседатели няма да чуят и да разберат това.“

Демпси бавно поклати глава.

„Това не е правилно. Не е правилно съдията да отнема случая на обвинението. С решението си съдия Мур поставя Карл Дал една стъпка по-близо до оправдаването и трябва да се срамува от себе си.“

„Чух, че тя има малка дъщеричка. Чудя се колко различно ще се почувства, ако дъщеричката й бъде изнасилена, содомизирана и обесена от тавана като заклана овца. Мисля, че тогава ще запее друга песен.“

Ковак почувства, че му става лошо.

Света Майко Богородице! Мили Боже!

„Разбира се, това сега няма значение — продължи Стан Демпси. — Карл Дал е на свобода и се разхожда необезпокояван на воля. Избягал. Измъкнал се. Не разбирам как може да стане това, но е станало. И аз имам да свърша нещо по този случай. Някой трябва да поеме отговорност. Това ще бъда аз. Аз ще го направя. Виновният трябва да си плати. Виновният трябва да бъде наказан.“

„Вината трябва да бъде заплатена…“

Екранът се превърна в снежинки.

Стан Демпси изчезна.