Тами Хоуг
Наследство на злото (3)

2.

Най-доброто време за контролирано излъчване на лоши новини към публиката е петък следобед. Ако данъците растат, ако икономиката пада, ако още военни части се изпращат в някоя точка от третия свят всички тези съобщения се правят в петък следобед. Хората са достатъчно заети с края на работната си седмица, приготвят се за кратката свобода, измъкват се по-рано, за да прекарат уикенда край някое езеро. Съществува огромният шанс цялото им внимание да бъде насочено някъде другаде, но не и към новините.

Детектив Стан Демпси знаеше как работи светът на политиците. Той беше прекарал доста години в най-гадния край на този живот — в армията и полицията. В голяма степен изпитваше отвращение към хората, които държаха позициите на силата. Хората, които бяха способни да махнат с ръка, да свият рамене, да вдигнат вежди и да променят живота на онези под тях, без да ги интересуват последствията и какво ще стане след това. Хора като съдия Кари Мур.

Беше му трудно да мисли за нея като за човек с положение във властта, държаща в ръцете си съдбата на случаите, за които той бе работил. Тя изглеждаше прекалено млада и прекалено хубава. Неговата душа беше колкото стара, толкова и омърсена. Той бе облякъл полицейската униформа, когато е била дете.

Беше работил с Кари Мур, докато тя се издигаше нагоре в кариерата от кабинета на областния прокурор. Беше добър обвинител. Твърда. Упорита. Непреклонна. Въпреки големите си сини очи и вирнато носле никога не бе ставала изкупителна жертва или пионка.

Демпси не знаеше какво бе станало с нея, откакто бе станала съдия. Ченгетата вярваха, че на скамейката ще имат човек, който няма да слуша глупостите на адвокатите по защитата, няма да губи време за изтупване на торбите с мръсотия по време на процеса. Те очакваха светкавични присъди — „Няма измъкване, отиваш направо в затвора.“^[1]

Но не се случи нищо подобно. Откакто седна на съдийския стол, Кари Мур стана напълно различен човек. Според него тя се забавляваше с ходовете на защитата, позволяваше работата на полицията, на която тя самата някога разчиташе и се осланяше, да бъде подлагана на съмнение, да бъде поставяна под въпрос и осмивана. А с издадените от нея присъди тя със сигурност никого не беше наказала сурово.

И така, Стан Демпси не бе изненадан, когато този петъчен следобед чу новините. Съдът дори не беше провел заседание. Срещата се бе състояла в кабинета на съдия Мур.

Тъй като нямаше какво друго да прави, той остави чиновническата си работа на бюрото, където го бяха закотвили през последните месеци, и прекоси улицата към Правителствения център.

Шефовете на отдела се тревожеха, че след разследването по убийството на семейство Хас не бил достатъчно стабилен психически, за да остане на оперативна работа на улицата. Те се притесняваха, че ще представлява риск и може да се нахвърли върху всеки по всяко време, както бе направил с Карл Дал в стаята за разпити в нощта, когато онзи звяр бе арестуван.

Дълбоко в сърцето си Демпси не беше наясно дали наистина няма да го направи. Сега той беше различен човек. През двадесет и осем годишната си кариера винаги е бил образцов полицай — и в униформа, и в цивилен костюм. Срещу него никога не бяха отправяни оплаквания. Убийството на семейство Хас го промени. В онази лятна вечер той бе влязъл в онази къща в миг на свръхестествена тишина между две гръмотевици и няколко часа по-късно бе излязъл различен човек.

Отделът го изпрати на психиатър, но след официалния доклад и показанията му пред Логън в кабинета на прокурора той никога повече не говори за онова, което бе видял. Никога не каза на никого какво бе почувствал. Два пъти в седмицата ходеше в кабинета на психиатъра, изтягаше се на кушетката и гледаше четирийсет и пет минути в стената, без да каже нищо.

Всъщност беше така безумно изплашен, че не можеше да говори. Ако някой знаеше какви мисли минават през главата му, сигурно щяха да го изпратят в психиатрична клиника с усмирителна риза и усилена охрана. Картините от сцената на престъплението бяха гравирани, издялани, запечатани в паметта му като парчета назъбено стъкло. Във всеки момент един заслепяващ прожектор осветяваше някой от образите и го връщаше обратно там. Направо можеше да подуши влагата на мазето и безпогрешната миризма на насилствена смърт. Киселият разяждащ аромат на насилието.

Смъртта на жената и на двете деца беше ужасна. Мъките, на които са били подложени, бяха неописуеми. За пръв път в своята кариера Стан Демпси се бе поддал на основния и непозволен грях на полицая — да допусне някой случай да влезе под кожата му. Беше си позволил да си представи последните ужасни часове от живота на жертвите, да почувства техния страх и безпомощност.

Тези чувства дълбаеха сърцевината на мозъка му както дървояд дърво. Изпълваше го отровното чувство за омраза. Имаше проблеми със съня, главно защото се страхуваше от свирепите сънища за отмъщение, които измъчваха душата му. Сънищата бяха станали особено силни напоследък, когато наближи датата за процеса срещу Карл Дал.

Лейтенантът бе повече объркан, отколкото обезпокоен от докладите, които получаваше от психиатъра във връзка с двуседмичния отказ на Демпси за сътрудничество. Причината бе, че лейтенантът бе жена, а жените винаги искат да отворят главите на мъжете и да измъкнат мислите им на светло — все едно са някакво заплетено кълбо от жици, които трябва да бъдат сортирани и подредени спретнато и чисто.

Самата тя се бе опитала да говори с него. Беше изразила загриженост за здравето му. Беше се опитала да открие дали има съпруга или някой член на семейството, с които би могла да говори, за да се опита да сложи край на неговото упорито мълчание.

Но Стан си нямаше никого. Хората, с които някога бе близък, се бяха отдалечили и отчуждили. Жена му се разведе с него, защото бе емоционално задръстен, а тя се нуждаеше от човек, който да проявява интерес към нея и нуждите й.

Дъщеря му живееше в Портланд, Орегон, със своя „житейски партньор“. Обаждаше се на Коледа и в деня на бащата. Той не знаеше как да стане близък с нея. Нямаше инструментите, както му бе казал психиатърът. Не беше отворен, открит, не бе демонстративен или комуникативен. Имаше само работата си. А сега почти бе загубил и нея.

Началниците го притиснаха да се оттегли и да подаде оставка. Те не виждаха никакъв смисъл да остава в полицията, не виждаха полза, която да си струва риска. Ако един ден загубеше контрол и пребиеше някого до смърт, или извадеше оръжието си и стреляше в тълпата, защитата му при евентуален съдебен процес щеше да им струва милиони.

Копелета! Беше съвсем близо до трийсетте години служба и пълното пенсиониране с всички ползи и привилегии от това. Беше служил на отдела всеотдайно и вярно. И сега, точно преди пенсионирането, искаха да го прекарат, защото неочаквано бе станал неудобен за тях.

Не. Той щеше да си седи на проклетото бюро, да ходи при психиатъра им и да гледа в стената, а времето щеше да се влачи и кариерата му щеше да стигне до края си. Накрая щеше да получи пълната си пенсия и… И какво? Нищо.

През тези дни онова, което го караше все още да се държи, беше случаят Хас. Предстоящият процес срещу Карл Дал. Така че Стан Демпси стана от бюрото и прекоси улицата, за да отиде в сградата, където се помещаваше съдът. Застана така, че да може да види адвокатите, които щяха да излязат от кабинета на съдия Мур.

Говореше се, че тя трябва да прецени дали предишните провинения на Карл Дал да бъдат представени като доказателства на процеса или не. Логън отчаяно щеше да се бори за това. Обвинението нямаше никакви директни физически доказателства срещу Дал. Случаят в основна степен бе обусловен от обстоятелства — знаеше се само, че същия ден Дал е бил в къщата на Хас и че един свидетел го е видял да влиза вътре, че е оставил отпечатъци от пръстите си по телефона, че има свидетелка, която се е оплакала от него в полицията само няколко дни преди убийствата.

Но Стан не се съмняваше, че той беше виновникът, че Дал е подготвял убийствата дълго време. Изродът вероятно с години е живял с тези фантазии в главата си, планирал е какво да направи, предвиждал е всяка екстремна емоционална реакция, която би могла да възникне по време на извършването на убийството, така че да не допусне никаква грешка. Стан Демпси вярваше в това до мозъка на костите си.

Той седна на пейката, кръстоса крака и си помисли, че ужасно му се пуши. Напоследък не можеше да се пуши на много места. Имаше дори някакво гражданско движение да се забрани пушенето навън и на публични места. Просто още едно малко парченце от индивидуалността на човека щеше да бъде отчупена и унищожена.

Покрай него влизаха и излизаха хора, всички бързаха нагоре-надолу по коридора. Никой не му обръщаше внимание.

Той бе незабележим в своето усамотение, един слаб, сив човек в торбест и развлечен кафяв костюм. Тъжните му очи гледаха в нищото.

Кени Скот, общественият защитник, назначен да представлява Карл Дал, изскочи в коридора. Приличаше на човек, чиято екзекуция е била отложена.

След минута го последва Логън. Той бе олицетворение на природната сила — едър, властен, излъчваше ярост. Веждите му бяха спуснати ниско над очите. Устата му бе извита в зловеща и мрачна гримаса. Тялото му бе наведено напред, сякаш вървеше срещу силен насрещен вятър.

Демпси се изправи.

— Господин Логън?

За миг Логън го изгледа, сетне намали хода си и се обърна към него.

— Кажете, детектив.

— Чух, че може би ще има решение относно Карл Дал.

Логън погледна настрани и се намръщи. Вратовръзката му бе разхлабена на врата, яката на ризата му бе разкопчана. Той разтвори палтото си и сложи ръце на кръста.

— Тя не отмени процеса.

— Имаше ли подобна опасност?

— Вижте какво, Стан, и вие и аз знаем, че Дал е заклал това семейство, но нямаме никакви доказателства. Неговият адвокат трябваше да поиска оттегляне на обвинението, това му е работата.

— А какво ще кажете за досието на Дал?

Логън поклати глава. Ясно бе, че му е писнало.

— Съдия Мур изглежда мисли, че досието е предубедено и…

— Значи да си обвинен в тройно убийство не е достатъчно? — попита Стан. — Повечето хора смятат, че щом седи на подсъдимата скамейка, значи е виновен.

— Това е игра, Стан — отговори горчиво Логън. — Не става дума за правилно и неправилно. Става дума за закони и справедливост, и за осигуряването на условия никой от журито да не може да формира някакво друго мнение въз основа на здравия разум.

— Ще можете ли да обжалвате?

Логън нетърпеливо сви рамене.

— Ще видим, Стан. Трябва да вървя — извини се той, протегна голямата си ръка и потупа Демпси по рамото. — Навъртай се наоколо. Ще хванем кучия син, не се тревожи.

Демпси гледаше след него и се почувства разбит. После погледна към кабинета на съдия Мур. Искаше да влезе вътре и да говори с нея. Мислеше, че може да й каже повече подробности за онова, което бе видял, и за ужасните вълни от емоции, които го връхлитаха всеки ден и всяка нощ оттогава.

Можеше да си я представи как седи зад бюрото си. Изглеждаше сериозна и спокойна, а бюрото играеше ролята на бариера помежду им. Той щеше да се представи учтиво (защото никога не очакваше някой да помни името му или кой е). Щеше да й каже колко е разочарован от нейното съдийско решение.

Но тогава се видя как експлодира, как беснее, как бушува пред бюрото й. С огромни очи, пълни с ужас, тя хуква, препъва се, докато се мъчи да се измъкне от стола си. Той я настига в ъгъла, подпира гърба й в шкафа и крещи в лицето й.

Искаше тази надута съдийка да изпита същия ужас, който Марлене Хас е изпитвала през онзи ден, когато Карл Дал бе влязъл в къщата й и бе измъчвал нея и двете й деца в продължение на няколко часа преди да ги заколи.

Гневът и яростта растяха в него като бушуващ пожар, изяждаха органите му, разтапяха мозъка му. Вътре в себе си той се чувстваше огромен, отмъстителен и чудовищен. Виждаше как обгръща със здравите си къси ръце красивата й бяла шия, как я разтърсва и души.

Но никой от минаващите в този миг покрай Стан Демпси не видя нищо повече от един слаб костелив мъж със сбръчкано, безизразно лице, който се мотаеше в края на коридора.

Той изгони образите от главата си и напусна сградата, за да изпуши една цигара навън.