Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ковак/Лиска (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Prior Bad Acts, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Корекция и форматиране
beertobeer (2011)

Издание:

Тами Хоуг. Наследство на злото

ИК „Бард“, София, 2007

Редактор: Радка Бояджиева

ISBN: 978–954–585–773–7

История

  1. — Добавяне

38.

Ковак се събуди от думкане и помисли, че е било вътре в главата му.

Имаше смътния спомен, че това се е случвало и преди. Беше спал пет, може би шест часа, но тялото му казваше, че се нуждае от още. Думкането не спираше.

— Тиленол[1] — промърмори той в опит да се разсъни.

Беше му необходима цялата сила на волята, за да седне и после да пусне краката си от леглото. Часовникът показваше осем и четвърт.

Думкането продължи.

Ковак отиде до стола в долния край на леглото, дръпна смачкан панталон и смачкана риза и слезе долу. Нахлузи обувките, които бе оставил до входната врата, и излезе навън.

Поредната ярка есенна сутрин със синьо небе, като оцветено с боички, го посрещна с прекалена свежест. Той тръгна към двора на съседа, клепачите му бяха все още полузатворени. Съседът, който го гледаше от покрива с чук в ръката, извика към него:

— Е, какво ще направиш?

Ковак не го удостои с отговор. Отиде направо при алуминиевата стълба, която бе подпряна на едната стена на къщата, и я отмести, като я остави да падне и да се удари в земята. Катеричките се разбягаха във всички посоки. Сетне се обърна и тръгна обратно към къщата си.

Старецът крещеше зад гърба му като побъркан.

— Върни се веднага! Върни се и сложи обратно стълбата!

Без да му обръща внимание, Ковак се прибра, направи си чаша кафе и я взе със себе си. Качи се горе, отиде в банята, пусна си един дълъг, горещ и освежаващ душ, изми зъбите си, залепи си нова антиникотинова лепенка.

Когато се върна в спалнята, старецът все още крещеше. Почти беше прегракнал. Червеното на лицето му отиваше много на червеното в карираната му риза.

Ковак отвори прозореца.

— Какво искаш? Да дойда и да сложа стълбата обратно на стената?

— Бъди проклет!

— Знаеш ли, моментът не е подходящ да се ядосваш — рече спокойно Ковак. — Ще получиш удар и ще си умреш там горе. Не че ми пука.

Старият човек пелтечеше и пръскаше слюнки, докато го проклинаше и наричаше с какви ли не епитети.

Ковак спокойно изчака тирадата да свърши.

— Ще върна стълбата — каза накрая той. — Но ако се качиш на този покрив и утре сутринта, докато спя, ще се върна, ще я махна и ще те оставя там на произвола на минувачите и птиците. Ти си един неразбран злобен негодник, който смята, че само защото е близо до смъртта, му е позволено да накара всички останали да са толкова нещастни.

Старецът се намуси.

Ковак отиде до гардероба и се облече. В девет имаха среща с групата, която работеше по случая. Но преди това той искаше да мине и да провери как е Кари, преди да слезе в центъра на града.

Навън се помъчи малко с неподчиняващата се стълба, за да я върне обратно и да я подпре към стената на къщата. Старецът слезе долу като маймунка и се закани право в лицето му.

— Ще се оплача от теб!

Ковак си тръгна, без да му обърне внимание. Прогнозата за времето предвещаваше бури с гръмотевици по-късно през деня. Може би една светкавица щеше да удари дядката и да го изпържи, докато окачва цветните лампички на телевизионната антена.

Надеждата крепи човека…

 

 

Всичко в къщата на Мур изглеждаше същото като предишната нощ.

Представителите на медиите си бяха вдигнали чуковете още в събота, когато бе станало ясно, че тук няма да се случи нищо интересно. Днес вероятно се тълпяха на улицата, където живееше Кени Скот. Следващата жертва, моля.

Ковак отиде до прозореца на паркиралата до тротоара патрулна кола.

— Нещо, което трябва да знам?

Полицаят, който седеше на волана, поклати глава.

— Всичко е спокойно. Момчетата от снощи казаха, че след като ти си тръгнал след съпруга, бавачката отишла до „Севън-Илевън“[2] и се върнала. Преди малко тя отново излезе. Махна ни с ръка. Сигурно отиде до Старбъкс за кафе.

Ковак се прозя и се упъти право към входната врата. Натисна звънеца и изчака. Беше все още рано за събота сутрин. След нощта, която бе прекарала, тя вероятно още спеше.

Той отново натисна звънеца и продължи да чака.

Отвътре не се чуваха никакви звуци. Нито радио нито телевизор. Никакви гласове от разговор.

Ковак натисна звънеца трети път. И четвърти.

Сега вече нюхът му на ченге се събуди, трепна и започна да го гъделичка. Не му харесваше тази тишина. Нещо не беше наред. Миришеше на гнило.

Той извади мобилния си телефон от джоба и набра номера на домашния на Кари Мур.

Телефонът звъня многократно без никой да отговори, докато не се изключи от само себе си. Тогава набра номера на мобилния й телефон. Включи се гласова поща.

Ковак заобиколи къщата, като надничаше през прозорците, за да долови някакви следи от живот или смърт. Провери всички врати. Бяха заключени.

Сърцето му заби ускорено.

Отиде в предния двор и махна с ръка на униформените полицаи да дойдат. Вратата на гаража изглеждаше най-лесното място, през което можеше да се влезе. Офицерите застанаха от двете страни. Ковак погледна към по-едрия от тях — яко момче на двадесет и няколко години с рамене като гардероб.

— Избий вратата.

— Не трябва ли да вземем заповед? — попита плахо полицаят.

— Имаме извънредни обстоятелства — успокои го Ковак. — Избий я!

Полицаят удари с ритник вратата веднъж, втори път. На третия удар рамката се разпадна на парчета и вратата отлетя заедно с целия си заключващ механизъм.

Алармата на къщата веднага започна да вие.

Вратата към пералното помещение беше отключена. Ковак мина през нея в кухнята и започна да вика.

— Кари? Съдия Мур? Има ли някой? Вкъщи ли сте?

Пълна тишина.

Той извади оръжието си и тръгна, като не спираше да вика и да се оглежда, но не намираше нищо.

В стомаха му се надигна неприятно зловещо усещане.

— Кари? Съдия Мур?

Той почука на вратата на бавачката — никакъв отговор. Блъсна я и я отвори. Никой. Леглото беше неоправено. Провери в гардероба. Никой.

— Кари! Анка! — продължи да вика Ковак.

Униформените стояха най-горе на стълбите. Той изтича покрай тях по коридора към спалнята на Кари. Вратата беше отворена, леглото беше голо до матраците. Кари бе изчезнала.

— Проверете в мазето — извика Ковак на полицаите.

Помисли си за Кени Скот, вързан за стола, с думата ВИНОВЕН, жигосана на челото му. Помисли си за семейство Хас и за двете деца, обесени и висящи от тавана в мазето.

Луси!

„О, господи!“

Толкова рядко изпитваше чувството, което го завладя в момента, че му трябваше време, за да го определи.

Паника.

Малката фея, нарисувана на вратата на Луси, му се усмихваше. Нещата, които Стан Демпси бе казал пред записващата го камера, минаха през главата му.

„Чудя се колко различно ще се чувства тя, ако дъщеря й бъде изнасилена, содомизирана и обесена от тавана, като заклано агне…“

Ковак почувства, че ще повърне. Приготвяйки се за най-лошото, той блъсна вратата и я отвори.

Леглото на Луси беше празно, завивките смачкани и в безпорядък. Нямаше кръв. Това бе първото, което мозъкът му регистрира. Нямаше кръв. Нямаше кръв.

— Луси? — извика Ковак. — Луси, къде си? Тук ли си? Аз съм детектив Сам.

Отиде до гардероба и отвори вратата. Никой.

Когато клекна на ръце и колене, вдигна покривката на леглото и надникна под него, сърцето му щеше да се пръсне при вида на малкото момиченце, което се беше свило отдолу, трепереше, плачеше и се опитваше да не издаде никакъв шум.

— Ела, скъпа — каза нежно Ковак. — Сега можеш да излезеш. Вече си безопасност. Няма да позволя нищо да ти се случи.

Тя бавно пропълзя към него. Вече плачеше високо и открито, носът й течеше, дишането й бе накъсано. Ковак протегна ръка и малката й ръчичка сграбчи пръстите му и ги стисна.

Когато излезе изпод леглото, детето се хвърли в прегръдките му. Малкото треперещо телце се притисна към него, тя обви ръчички около врата му и през хълцане и ридания попита:

— Къде е мама?

Ковак я притисна силно към себе си и си помисли: „И аз искам да знам.“

Бележки

[1] Обезболяващо средство — Б.пр.

[2] Верига магазини с работно време от седем сутринта до единадесет през нощта. — Б.пр.