Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ковак/Лиска (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Prior Bad Acts, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Корекция и форматиране
beertobeer (2011)

Издание:

Тами Хоуг. Наследство на злото

ИК „Бард“, София, 2007

Редактор: Радка Бояджиева

ISBN: 978–954–585–773–7

История

  1. — Добавяне

3.

18:27

Аз съм една страхливка, мислеше си Кари Мур, докато гледаше часовника на бюрото си. Не заради решението, което бе взела, а защото се криеше заради него.

След като Логън и Скот си тръгнаха от кабинета й, тя нареди на секретарката си да казва на всеки, който я търси, че си е тръгнала. Нямаше сили да се разправя с репортерите, защото макар да бе петък следобед, тя знаеше, че стоят навън и я чакат. Случаят „Държавата срещу Карл Дал“ бе прекалено дебела история, че да бъде пренебрегната дори и в навечерието на уикенда.

Кари искаше да затвори очи и когато ги отвори отново, по някакъв вълшебен начин да се е озовала в къщи при дъщеря си. Щяха да сготвят заедно вечеря и да си организират „момичешка вечер“, като четат приказки и си правят маникюр.

Дейвид бе оставил съобщение, че ще вечеря с човек, който можел да подкрепи проекта му за филм, посветен на документалното сравняване между бандите, които са се подвизавали в района на градовете близнаци[1] през трийсетте години, и бандите, които сега, в началото на новия век, вилнееха по улиците. Някога Кари щеше да бъде разочарована, че няма да прекарат вечерта заедно. Напоследък за нея беше истинско облекчение да го няма вкъщи.

Всеки дени се струпваха тежки задължения. Случаят Дал бе най-трудното нещо, с което досега се бе налагало да се справи. А вечерите, когато Дейвид си бе вкъщи, напрежението във връзката им я караше да се чувства така, сякаш живееше в камера с високо налягане. Всичко, което се спотайваше вътре в нея, напираше да експлодира. Нямаше почивка, нямаше отпускане на напрежението.

Бяха женени от десет години, но през това десетилетие някогашната им добра способност да комуникират постепенно се бе изхабила. Сега никой от тях не бе щастлив и никой не искаше да говори за това. И двамата се криеха в работата си и продължаваха да живеят заедно единствено заради Луси — тяхната дъщеря, която бе на пет и в пълно неведение за напрежението помежду им.

Сега Кари се разхождаше със скръстени ръце в кабинета си и гледаше през прозореца към града, който се бе ширнал под нея. Улиците в центъра на Минеаполис все още бяха претъпкани. Светофари и запалени стопове. От време на време се чуваше пронизителният писък на някой клаксон.

Ако това беше Ню Йорк, клаксоните щяха да тръбят в какофония от звуци, но въпреки постоянното прииждане на хора от различни краища на страната и различни части на света, това си оставаше Средният Запад, където добрите маниери и учтивостта все още бяха важни и не бяха изчезнали.

Тук имаше ред в нещата, и в този ред съществуваше логика. Стабилност. Животът имаше смисъл. Което правеше убийството на семейство Хас още по-ужасно. Никой не можеше да проумее подобна жестокост. Подобни редки актове на насилие подкопаваха основите, в които вярваше Минесота и нейното общество.

Вратата на кабинета неочаквано се отвори и Крис Логън изпълни празното пространство на рамката. Изглеждаше като ангела на отмъщението.

Кари го изгледа невъзмутимо. Външното спокойствие прикриваше вълната от неприятна изненада, която премина през нея.

— Ти току-що разби на пух и прах теорията ми, че гражданите на Минесота все още са учтиви и възпитани хора.

— Всички си тръгнаха — рече Логън, сякаш липсата на наблюдатели навън извиняваше поведението му.

— И аз си тръгвам всеки момент — отвърна тя, отваряйки гардероба, където беше окачено палтото й.

— Не мога да повярвам, че го направи, Кари.

— Не трябва да си тук, Крис — отговори твърдо тя. — Няма да водя дискусия с теб ex parte[2] по този случай. Ако сега си тръгнеш, няма да докладвам в дисциплинарната комисия.

— Не се опитвай да прехвърляш проблемите си върху мен — ядоса се Логън. — Знаеш много добре колко се дразня от това.

— Хич не се и опитвам — подчерта тя. — Аз съм съдия, а ти си прокурор по делото. Не е правилно да идваш тук и да обсъждаш моите решения.

— Вече ги обсъдих навън на стълбите пред съда.

— Сигурна съм в това. Облякъл си хубав костюм. Разрошената коса и изкривената вратовръзка са добър щрих. Вероятно в телевизионните станции ще се получат купища предложения за женитба, след като те пуснат по новините.

— Не ми разигравай тази карта, Кари — предупреди я той. — Не става дума за политиката. Става дума за това кое е правилно.

— Правилното е един честен процес.

— Трябва да тикнем зад решетките кучия син, който уби цяло семейство. Това е правилното.

— Да — съгласи се Кари. — Това е твоята работа. Да предоставиш такова доказателство, че да го заковеш. Но ако наистина смяташ, че изходът на процеса ще зависи единствено от този проблем, тогава съм склонна да се съглася с Кени Скот — ти просто нямаш достатъчно доказателства, за да предявиш обвинение.

— Искаш ли да ти представя моето обвинение точно тук и точно сега? — предизвикателно я попита Логън.

Гневът бе оцветил скулите му в червено. Не беше трудно човек да разгадае какво мисли и чувства — обичайно бледият му ирландски тен винаги го издаваше.

— Не — отговори Кари. — Просто те предупреждавам, Крис. Ако избързаш да го изнесеш пред съдебните заседатели, за да успокоиш обществената врява, и загубиш…

— Имам с какво да го обвиня.

— Тогава защо си тук? — попита тя. — Защо не нахълта в кабинета на съдия Олсън? Или на съдия Денхолм? Не. Ти си тук, защото си мислиш, че имаш някакви специални привилегии, че аз ще се подчиня и ще се превия пред твоята воля, понеже някога сме били колеги и защото съм жена. Ако бях мъж…

— Никога нямаше да спя с теб — завърши изречението Логън.

Кари отстъпи назад, сякаш й бе ударил шамар. Беше почти същото. По времето, когато работеха заедно, помежду им съществуваше нещо, някакво привличане, което и двамата чувстваха, но не осъществиха, с изключение на една-единствена нощ.

Бяха прекарали дълги и уморителни часове в подготовка на един процес — нейният последен процес, преди да я назначат за съдия, както се оказа впоследствие. Кари бе изтощена до смърт и останала без сили от постоянните си битки с Дейвид заради дългите работни часове и заради липсата на разбиране и подкрепа от негова страна по отношение на кариерата й.

При Дейвид всеки спорен въпрос се въртеше около самия него. Нейната кариера бе поставена постоянно под светлините на неговия прожектор. Нямаше значение, че когато той работеше по проект, тя не го виждаше със седмици и случаите, когато я включваше в някаква част от процеса, бяха много редки. Никога не стана така, че ако тя има нужда от неговата подкрепа — както в този последен случай, — той да е до нея.

Но пък там беше Крис Логън, който я разбираше и споделяше напрежението по предстоящия процес, силен и страстен…

— Веднага излез от кабинета — рече тя. Гласът й беше твърд и безкомпромисен, но скован от емоции. — Или ще се обадя на заместник-шерифа и ще те оставя да се оправяш с последиците.

Тя отиде до вратата и я отвори широко, гледайки Логън свирепо. Неговият поглед беше същият.

Той не издържа и отклони очи.

— Кари, съжалявам. Не трябваше да го казвам.

— Да, не трябваше. И никога повече няма да го кажеш.

— Да. Наистина съжалявам — отстъпи той. — Заради случая е. Направо ме е обсебил — оправда се той, поклати глава и прекара ръка през гъстата си коса.

— Не се опитвай да ми се извиняваш — изстреля Кари. — Няма извинение. Ти буквално се осра. Ядосан си и се опитваш да подкопаеш авторитета ми. Няма да търпя това. Ако се приближиш отново на един метър до тази линия, ще те отстраня от случая и не знам как ще се отрази това на публичния ти имидж. Вън!

Той не я погледна. Тя искаше да мисли, че е прекалено объркан от собственото си поведение, но вероятно не беше точно това. Крис бързо се пренасочваше, превключваше към по-умен курс на действие. Беше известен в гилдията със страстта, която влагаше в работата си. Адвокатите по защитата от по-дребен калибър буквално биваха издухвани от водата, с която ги заливаше, и тотално разбивани. Но той така и не се научи да контролира страстта си, когато бе необходимо, и тази негова най-силна черта бе и ахилесовата му пета.

— Видяла си снимките от местопрестъплението — рече тихо Логън. — Знаеш какво бе сторено на онази жена и на двете дечица, които е взела в семейството си. Те дори не са принадлежали на този дом. Било е просто въпрос на късмет, че животът им е свършил в тази къща. Гледам тези снимки всеки ден. Не мога да ги прогоня от мисълта си. Сънувам ги нощем. Нито един случай досега не ми е въздействал толкова силно.

— Тогава трябва да спреш да ги гледаш — посъветва го Кари, въпреки че тя самата не спираше да мисли за тях. — Няма смисъл. Не може това да те обсеби и да превърнеш процеса в свое собствено лично отмъщение, Крис. Ще загубиш перспективата си, ще допуснеш грешки. Като тази. А сега си върви!

Той въздъхна и кимна, сетне й отправи един поглед, изпълнен с искрено съжаление.

— Наистина извинявай.

Кари не отговори нищо. Той се обърна и излезе, пъхнал ръце в джобовете на панталона си, широките му рамене бяха леко увиснали. Ако това беше филм, тя щеше да изтича след него и да му прости и всичко щеше да завърши с една страстна прегръдка. Но не беше филм, това беше реалният свят. Тя имаше работа да върши, имаше съпруг, дете. Не можеше да има Крис Логън и знаеше това отлично, така че не го искаше.

Онова, което наистина искаше, бе да има до себе си някой силен човек, който да я подкрепя, да я закриля и пази. Но нямаше. И тъй като беше самотна от дълго време, научи се да води битките си сама и да се справя с проблемите си.

Кари облече палтото си, преметна чантата си през рамо и взе старото кожено куфарче, което носеше баща й, когато седеше на съдийското място в същата тази сграда. Искаше й се да може да отиде при него за съвет, както бе правила за повечето неща от живота си. Но през последните няколко години алцхаймерът го бе отнел от нея. Той дори вече не я познаваше. И всичко, което й бе останало от него, бяха вещи — чукчето на председателя на съда, куфарчето, снимките и спомените.

Чувствайки се празна и като пребита, Кари напусна кабинета. Журналистите и представителите на пресата сигурно все още напразно я чакаха навън, надявайки се да излезе през главния вход.

Вместо това тя тръгна по въздушния коридор, който свързваше сградата и гаража, където паркираше колата си. От страх да не изпуснат внушителната като фон за снимка сграда на Окръжния съд в окръг Хенипин никой от телевизионните журналисти не си вдигаше чуковете, за да я потърси някъде другаде. Тя се приготви за сблъсък с някой по-нахален репортер от вестник, но трасето беше празно и повечето коли ги нямаше на нивото, където паркираше.

Сега, когато новините за нейното решение вече бяха известни, може би трябваше да помисли за униформена охрана. При тези мисли се почувства още по-голяма страхливка, защото си представи как се крие зад някой заместник-шериф, опитвайки да избегне последиците от собственото си решение.

Потънала в мислите си, Кари бръкна в чантата да извади ключовете си, но червилото и Палм Пайлът[3] изпаднаха. Като въздъхна тежко, тя остави куфарчето на земята и се наведе да събере падналите неща.

Когато понечи да се изправи, нещо я удари в гърба. Ударът я изуми, изненада и изкара въздуха от гръдния й кош. Вторият удар я запокити силно напред.

Грубият бетон раздра дланите на ръцете й. Колената й се блъснаха в повърхността му като два чука. Кари се опита да събере въздух, за да извика, но не можа. Чантичката й изхвърча пред нея, съдържанието й се разпиля и разни дребни неща се затъркаляха по земята.

Нападателят й замахна отново, но не уцели главата й, тъй като Кари я наведе надясно и протегна ръка да напипа ключовете си. Бе ударена с тояга или бухалка. Не можеше да я види, само чу звука от нея, когато се блъсна в бетона. Нападателят й изруга.

— Ах ти, скапана кучко! Проклета гадна пачавра! — Това не бе вик, а дрезгав, дращещ, пилящ звук, изпълнен с жлъч и отрова.

Той се наведе над нея и блъсна главата й в бетона като баскетболна топка. Какво щеше да направи? Нима искаше да я убие? Или да я изнасили?

Кари докопа ключовете, счупи си един нокът, раздра пръстите си.

Нападателят я хвана за косата и изви назад главата й.

Дали имаше нож? Щеше ли да пререже гърлото й?

Тя насочи ключовете към своето BMW и натисна бутона. Алармата на колата се задейства, фаровете започнаха да святкат, паркингът се изпълни с вой.

Гласът зад нея изруга отново. Нападателят блъсна главата й надолу. Малкото въздух, който бе успяла да поеме, излезе от нея, когато я удари жестоко отстрани. Сетне всичко потъна в ужасяващ мрак.

Бележки

[1] Минеаполис и Сейнт Пол — най-големият град в щат Минесота на река Мисисипи и вторият по големина и столица Сейнт Пол. Минеаполис е известен като градът на езерата, има 24 езера. — Б.пр.

[2] Решение, взето от съдията в отсъствие на другата страна. — Б.пр.

[3] Органайзер — персонален цифров бележник, създаден от компания „Палм“ през 1996 г. — Б.пр.