Тами Хоуг
Наследство на злото (64)

63.

Когато наближиха пътя към военния склад, Ковак изгаси светлините и спря сирените. Дори намали скоростта, въпреки че това бе в противоречие с желанието му да бърза. От обаждането на Кари беше минал половин час. За този половин час можеше да се случат много, много лоши неща.

— Карл Дал със сигурност ще влезе в аналите на криминалната психология — рече Типен, докато пълзяха по почти неизползвания селски път. — Той уби две жени, за да стигне до единствената жена, която някога му е направила услуга. Да се ровиш из тъмните лабиринти на мозъка му ще бъде все едно да се спуснеш в преддверията на ада.

Ковак не отвърна нищо. За него нямаше значение защо Карл Дал е направил това или онова. Важното бе, че го е направил. Той беше убил Анка Йоргенсон. Беше убил Кристина Нийл. Беше убил Марлене Хас и нейните две приемни деца. И сега държеше в ръцете си Кари.

— Ето тук вляво — каза Типен. — Какъв е планът?

— Нямам план.

— Страхотно. Какво да кажа на подкреплението и линейката? — попита саркастично Типен. — Не можем да нахлуем вътре като ескадроните на смъртта. Шашки вън! Огън! На нож!

Всъщност Ковак искаше да направи точно това. Да влезе вътре като десантчик. Но не можеха да рискуват. Ако влезеха агресивно и Дал почувстваше, че е сгащен в ъгъла, никой не можеше да предскаже какво щеше да бъде поведението му. Можеше да направи всичко. Ситуацията се бе променила, сега той държеше заложник. Ако влезеха тихо, преценявайки положението и обсъждайки възможностите си, имаха по-добър шанс да изненадат Дал и да го отделят от Кари.

— Ето тук — посочи вляво Типен.

Ковак намали скоростта още повече. С полицейската кола стигнаха по-бързо, отколкото, с каквото и да е друго превозно средство, но сега не можеха да приближат до постройката с нея. Той зави към малка рехава горичка от почти голи дървета, които предлагаха някакво прикритие, вкара колата сред тях и изгаси мотора.

Сградата приличаше повече на руини след бомбардировка. Беше на около петдесет метра от пътя в широко голо място, обрасло с бурени. Нямаше прикритие. Нямаше начин да приближат, без да бъдат забелязани.

— Мамка му — изруга Ковак. Потърка лицето си с ръце, пое си дълбоко дъх и го издиша, опитвайки се да измисли нещо. — Ще трябва да отидем пеша. Няма друг начин.

Той погледна още веднъж към постройката, опитвайки се да не си задава въпроса какво става в момента вътре, докато те стоят тук и се мъчат да измислят някакъв план.

— Сам — тихо рече Типен. — Я погледни напред! Май не сме сами.

Стар пикап с платнище над каросерията стоеше на полето встрани от пътя, частично скрит от погледите от друга група малки дървета. Значи тук имаше и още някой, който също не искаше да бъде забелязан от сградата, където Карл Дал държеше Кари.

— Можеш ли да видиш номера?

Типен го погледна критично.

— А ти можеш ли?

— О, Боже, остарели сме — рече Ковак. — Вземи пушката. Да вървим.

Те излязоха от колата, като внимаваха да не вдигнат шум. Оставиха вратите отворени и се отправиха към пикапа.

— Това ли използват в отдела на шерифа за кола без отличителни знаци? — попита саркастично Ковак, когато стигнаха до него.

Камиончето бе поне на двадесет години. Форд F 150. Някога морскосинята му боя бе избеляла с годините от слънцето и дъжда.

Докато Типен продиктува регистрационните номера по мобилния си телефон, Ковак погледна през прозореца на кабината. Вътре нямаше нищо. Само една хартийка от дъвка. Той погледна и през прозорците на платнището в каросерията. Няколко сака, малка хладилна чанта „Иглу“.

Заобиколи и отвори отзад, за да огледа по-добре вътре. Единият от саковете бе достатъчно голям да побере пушка. На една от дръжките висеше картонче за багаж.

Когато го прочете, Ковак простена и по тялото му изби студена пот.

— Камиончето принадлежи на Уолтър Демпси — съобщи Типен. — Със сигурност трябва да допуснем, че е роднина на нашия приятел Стан.

Ковак простреля катинара и го отвори. Посегна към най-близкия сак. Беше отворен. Вътре имаше богат асортимент от инструменти — трион, отвертки, пили… и инструмент за обгаряне на дърво.

— Страхотно! — каза Типен. — Двама маниаци, двойно удоволствие.

Ковак сложи ръце на кръста си и започна да се върти в кръг. Не знаеха какво става вътре в постройката. Нямаха време за разузнаване, за прегрупиране, за оформяне на стратегия. Кари беше вътре с двама луди мъже с престъпни наклонности.

— Майната му! — изруга накрая той. — Влизаме! Докато стигне до предницата на пикапа, му се стори, че чува приглушени викове и далечни гласове. Завървя по-бързо. Когато излезе от малката горичка, хукна да тича. Някой тичаше към пътя. Във въздуха отекна изстрел. Човекът, който тичаше, беше Кари. Тя се препъна и падна. Повече не помръдна.

Разумът на Ковак се замъгли, съзнанието му замря — дали беше застреляна? Дали бе простреляна от Демпси и неговата ловджийска пушка?

Той не погледна зад нея, за да се увери в това, а излезе на някогашния път. Ако оръжието на стрелеца бе с по-далечен обсег, с него беше свършено, но той продължи да тича.

— Кари!

Когато стигна до нея, падна на колене.

— Кари!

Тя лежеше с лице към земята и тихо плачеше. Ковак сложи два пръста на врата й и откри, че пулсът й е силен.

Наведе се по-близо и отмести косата й назад.

— Кари, аз съм. Сам. Можеш ли да ме чуеш? Остани да лежиш така. Не мърдай.

Прикривайки я с гърба си, той прекара ръка по нейния гръб, очаквайки да се окървави от раната, причинена от изстрела, който я събори. Но не намери входяща рана.

Обля ги светлина на фарове. Типен пристигна с рев с патрулната кола, като застана между тях и сградата, осигурявайки им по този начин прикритие.

— Кари — повтори Ковак. — Ранена ли си? Той стреля ли по теб?

Тя само трепереше и плачеше неудържимо.

— Аз го убих — успя да произнесе сред хълцанията. — О, Господи, убих го!

Ковак й помогна да се завърти настрани, отмахна косата от лицето й. Ръката му трепереше като на старец.

— Шшшшт… Всичко е наред — прошепна успокоително.

Свали сакото си и я зави с него.

Къде, по дяволите, бе подкреплението? Къде бе линейката!

Тя се подпря на една ръка и опита да избърше лицето си с другата, която бе покрита с кръв.

— Господи! — изрече през зъби Ковак. — Лежи долу! Кари, моля те, стой неподвижно!

Тя поклати глава.

— Не, искам да си отида вкъщи.

— Кари, легни! — повтори по-настоятелно Ковак. — Ти кървиш.

Тя погледна объркано ръката си.

— Това не е моята кръв. — Беше объркана. Може би беше заблудена.

— Моля те, Кари, легни или ще сложа коляно на гърдите ти и ще те задържа долу!

— Но кръвта не е моя — извика тя, като седна. — Аз го убих!

И като се вкопчи в ръцете на Ковак, падна върху него, плачейки.

Той я прегърна и задържа, докато тя хлипаше, а той повтаряше отново и отново:

— Всичко е наред. Вече всичко свърши. Край.

Знаеше отлично, че не е истина. Не беше свършило. Кари Мур не можеше просто така да се завърне в къщата си и да продължи живота си сякаш нищо не се е случило. Трябваше да бъде разпитана, да си припомни и да преживее отново и онова, което се бе случило с нея. Трябваше да бъде прегледана за наранявания. Ако е била сексуално насилена, трябваше да изтърпи и прегледа за установяване на изнасилване.

Господи, той силно се надяваше това да не бе станало! Тя имаше достатъчно травми и без изнасилване.

Типен се появи иззад колата.

— Добре ли е?

Ковак не знаеше какво точно да отговори, така че не каза нищо.

— Какво става? Къде е Дал? Къде е Демпси?

— И двамата са мъртви. Дал е застрелян в главата. Демпси има една прободна рана от нож.

— Аз го убих — проплака Кари на рамото на Ковак. — Нали ти казах, аз го убих. Убих човек!

Ковак галеше с ръка косата й. Бе започнало да вали много силно. Над главите им трещяха гръмотевици. Сирените на приближаващите полицейски коли виеха все по-силно и по-близо.

— Шшшт… Всичко свърши — повтори успокоително и нежно той. — Край. Сега си в безопасност. Само това има значение.