Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ковак/Лиска (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Prior Bad Acts, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Корекция и форматиране
beertobeer (2011)

Издание:

Тами Хоуг. Наследство на злото

ИК „Бард“, София, 2007

Редактор: Радка Бояджиева

ISBN: 978–954–585–773–7

История

  1. — Добавяне

39.

Кари не знаеше колко време е била в несвяст. Излезе от това състояние малко по малко, като първо осъзна, че може да диша, сетне — че може да движи ръката си, после крака си. Все пак не бе съвсем сигурна, че не е мъртва. Лежеше свита в ембрионална поза, дезориентирана, замаяна.

Накрая отвори очи и не видя нищо друго, освен непрогледна тъмнина.

Моментално я обзе паника.

Ослепяла ли беше?

Вдигна ръце към лицето си, за да почувства дали има превръзка на очите, макар да усещаше, че няма.

Сърцето й биеше лудо. Дишането й бе ту прекалено бързо, ту прекалено забавено. Струваше й се, че въобще не може да поеме въздух.

През тялото й премина първичен страх и си остана в нея.

Тя инстинктивно изпъна и вдигна ръце пред себе си, при което те се удариха в нещо твърдо. Опита се да изпъне краката си, но нямаше достатъчно място. Обърна се по гръб и направи същото упражнение отново, но със същия резултат.

Първата й мисъл бе, че е в ковчег.

Спомените за стари ужасяващи истории проблеснаха в съзнанието й. Спомени за хора, които са били погребани живи.

Като обвинител веднъж бе работила по случай, в който жената бе оставена да умре, погребана в плитък гроб. Беше промушена няколко пъти с нож, но когато медиците определиха причината за смъртта, тя бе асфиксия. Жената бе вдишвала парченца пръст, след като е била заровена жива. Носът и устата й бяха пълни с прясно разкопана пръст.

Кари ожесточено се опита да избута капака на ковчега. Той не помръдваше.

Започна да вика за помощ. Звукът от виковете й се връщаше обратно. Въпреки това тя викаше отново и отново, докато гърлото й пресъхна.

Никой.

Сълзите потекоха от външните ъгли на очите й и се стичаха в косата й, тъй като лежеше по гръб. Тя мислеше и чакаше. Времето загуби смисъл и значение.

Периодично удряше по капака. Осъзнавайки, че устата й е пресъхнала, престана да вика за помощ.

Страхът беше като ранено животно, заключено вътре в нея и напиращо да избяга.

Не можеше да диша.

Чувстваше, че ще припадне.

Ако още не беше умряла, скоро щеше да умре.

Луси.

Трябваше да мисли за Луси.

Дали беше наблизо? Дали похитителят бе отвлякъл и дъщеря й?

Кари мислеше за онова, което Ковак й бе казал. За Стан Демпси и за думите, които бе оставил като послание на видеокасетата.

„Чудя се колко различно ще се чувства тя, ако дъщеря й бъде изнасилена, содомизирана и обесена от тавана като заклано агне…“

Сълзите отново напълниха очите й. Идеята, че някой би могъл да нарани Луси, да измъчва Луси, да я обеси, накара стомахът й да се обърне. Имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне в гърдите.

Беше видяла снимките от убийството на семейство Хас. Беше ужасена колкото всички останали дори повече, като се има предвид, че тя самата имаше дете и че съдбата на мъжа, обвинен в извършването на тези престъпления, висеше на косъм в нейната съдебна зала.

Нима това щеше да бъде и нейната съдба? Съдбата на дъщеря й? Да умре както бяха умрели Марлене Хас и нейните приемни деца? Или Луси вече бе мъртва? Дали лежеше в леглото си с прерязано гърло, за да не може да идентифицира престъпника?

А Анка? Какво бе станало с Анка? Невинна жертва в драмата, в която се бе озовала Кари? Каквито и намерения да имаше някой срещу нея самата, Кари не искаше да мисли, че един от малкото останали лоялни хора, на които можеше да разчита и да вярва, може би щеше да плати за нейните въображаеми грехове.

Гласът по телефона в късните часове на петъчната нощ отекна като ехо в главата й. „Идвам за теб, кучко“.

Мъжки глас.

Гласът на Стан Демпси. Или на Уейн Хас. Или на един от хилядите хора, които я мразеха, защото бе отсъдила срещу представянето в съда на предишните провинения на Карл Дал като доказателства в процеса срещу него.

Или гласът на мъж, по-богат с двадесет и пет хиляди долара, любезно предоставени му от собствения й съпруг.

Звукът от затваряща се врата я стресна. Кой беше това?

Някой, който може би щеше да я спаси? Или нейният похитител?

— Помощ! — извика Кари. — Помогнете ми!

Трясък от друга затваряща се врата. Сетне кутията, в която лежеше, се разклати леко и се чу запалване на мотор.

Тя беше в багажник на кола и тази кола в момента даваше заден ход.

Който и да седеше зад волана, вероятно имаше намерение да я убие. Тя трябваше да направи нещо, за да предотврати това.

Нуждаеше се от план.

Нуждаеше се от фокусиране. Трябваше да се стегне.

Трябваше да живее.