Тами Хоуг
Наследство на злото (61)

60.

Ковак тичаше по коридора към щаба. Хвана се за рамката на вратата, за да спре и да не падне в стаята. Всички, които бяха вътре, обърнаха глави. Израженията им станаха сериозни, когато видяха неговото.

— Стар изгорял завод за муниции близо до рафинерия! — извика той.

Типен грабна палтото си от облегалката на стола.

— Знам го. Да вървим.

Те излязоха тичешком от сградата и затичаха надолу по каменните стъпала. Ковак регистрира неясно цветовете и звуците, издавани от журналистите по стълбите и на тротоара. Едно замазано петно. Бял неразличим шум.

Беше паркирал колата си в определената зона до колите на Дос, на Лиска и на целия екип. Но не тръгна към нея. Изтича до униформения полицай, който се бе подпрял на капака на една патрулна кола и наблюдаваше шоуто.

— Дай ми ключовете си!

Полицаят се стресна.

— Какво, по дяволите…

— Дай ми проклетите ключове — извика с нетърпящ възражение тон Ковак.

— Ние сме детективи, отдел „Убийства“ — намеси се Типен, показвайки значката си. — Дай му ключовете.

Ковак дръпна ключовете от ръката на човека, заобиколи колата и се качи в нея. Запали мотора и включи на заден в мига, в който задникът на Типен докосна седалката. Минаващите коли надуха клаксони, когато Ковак препречи пътя им. Той се вля напреки на движението, оставяйки пушек от гумите върху настилката. От години не бе карал патрулна кола, но все още помнеше къде бяха бутоните за светлините и сирените.

— Къде отиваме? — извика на Типен.

— Тридесет и пета, на юг. Ще ти казвам посоката в движение.

Скоростомерът се колебаеше над 150 километра, когато излязоха на отклонението към магистралата. Типен сложи колана си и го закопча.

— Какво, по дяволите, е това? Какъв е този трафик? — извика ядосано Ковак, опитвайки да се вмъкне между колите, без да загуби скорост.

Единственото, което виждаха напред докъдето им стигаше погледът, бяха червени задни светлини. Колите се опитваха да му направят път, но нямаше къде да мръднат. Той удари спирачките и стисна здраво волана при плъзгането, докато колата се разклати, преди да спре.

— Мачът „Викингите“ срещу „Консервите“^[1] — отговори Типен.

Ковак го погледна с диви очи.

— Не ми казвай, че всички тези дръвници се връщат в Уисконсин!

Не очакваше отговор.

Типен включи системата и гласът му прогърмя през високоговорителите, монтирани върху покрива на колата.

— Минете встрани! Полицейска акция! Минете веднага встрани!

Водачите на автомобилите около тях ги гледаха все едно виждаха елен в светлината на фаровете си.

Ковак грабна микрофона и изкрещя в него:

— Махайте се от пътя, мамка ви!

Колите се преместиха коя наляво, коя надясно и той се опита да промуши патрулната кола, така че да се добере най-вдясно на шосето до банкета. Когато забърсваше ту предницата на една кола, ту задницата на друга, се чуваше гадно стържене.

Най-сетне стигна до банкета, натисна газта до тенекията и голямата кола подскочи напред, прелитайки покрай колоната на задръстването със заплашителна скорост.

— Излез оттук! — извика Типен, посочвайки с ръка. — Карай напреко! Ще излезем на петдесет и пета!

Ковак натисна спирачките веднъж, два пъти, навлезе в изхода много бързо и едва не блъсна задниците на две коли пред себе си. Слава Богу, не уби никого. И може би нямаше да закъснее.